Хелън Харпър – Книга 2 – Зловещи удоволствия ЧАСТ 3

Глава 2

Eдинбург е град, в който можеш да завиеш зад ъгъла и да се натъкнеш на старо гробище. Те са навсякъде, често там, където най-малко ги очаквате. Много от тях вече не приемат нови погребения или кремации и са пълни с разпръснати надгробни камъни и гробове на стотици години.
Гробището Сотон, недалеч от мястото, където живеех, беше едно от по-малко драматичните места, но все пак организираше погребения. Беше спокойно място, обитавано не само от мъртвите, но и от множество врани, свраки и мишки, които в повечето случаи не се виждаха. Бях минавала покрай него хиляди пъти, но никога не бях минавала през портите му досега.
– Къде е гроба на майката на детето? – Попита Хестър.
Повдигнах рамене.
– Не знам.
Отис полетя напред.
– Имаше ли наблизо някой друг, който да е взел куклата ѝ?
– Не знам.
– Има ли нещо, изобщо нещо, което знаеш? – Попита Хестър .
Обмислих въпроса.
– Капчицата паста за зъби, която се намира върху четката за зъби – казах бавно, – се нарича нурдел.
– Ооо – каза Отис. – Това е интересно.
Хестър само ме погледна. Аз се усмихнах.
– Хайде – казах аз. – Гробовете вдясно изглеждат по-нови, така че ще започнем оттам. Майката на София не може да е била погребана тук от дълго време. – Обърнах се и заедно с двете браунита, които се присъединихме към мен, като проверявахме надписите на всеки надгробен камък, докато минавахме.
– Поне ми кажи, че знаеш фамилията на детето – поиска Хестър. Не я погледнах. Тя изсъска: – Дейзи!
– Тя каза, че куклата е изчезнала, когато отишла за вода за цветята – казах услужливо аз. – Потърси гроб със свежи цветя на него.
– Това е нелепо – промълви Хестър.
Обърнах глава. Въпреки че думите ѝ бяха познати, тонът ѝ се различаваше от обичайния, в гласа ѝ имаше гневно напрежение, което рядко бях чувала. Хестър беше превърнала в спорт оплакването, особено през последните седмици, когато, признавам, имаше за какво да се оплаква. Но това звучеше по-сериозно от обикновено.
Наблюдавах я за миг или два. Малките ѝ рамене бяха сковани, а крилата ѝ вибрираха повече от необходимото. Ах. Тя може и да използва погребалното черно като моден избор, но прецених, че Хестър се чувства подчертано неудобно.
– Какво? – Отвърна тя. – Защо ме гледаш?
– Не си почитател на гробищата, нали?
Тя подсмръкна шумно.
– Мъртвите ме плашат.
– Искаш ли да почакаш до входа?
– Не ме е страх! – Тя изрече думите с половин уста, което подсказваше, че много се страхува. Това беше чувство, на което можех да съчувствам, макар че намирах гробището за спокойно място, знаех какво е усещането за ирационален страх. Същото ми се случваше и в малки тъмни пространства.
– Хестър – започнах аз.
Тя рязко поклати глава.
– Не. Оставам. Да намерим тази проклета кукла и да се махнем оттук.
– Всичко е наред, Хес – успокои я Отис.
– Знам, че съм добре! – Гласът ѝ беше изпълнен с отчаяната злоба на ужасените. Тя дръпна глава наляво. – Там има гроб със свежи цветя. Хайде! – Тя излетя, летейки с висока скорост далеч от нас.
Отис изсумтя и започна да я следва. Прехапах устни, преди да направя същото.
Надгробният камък беше обикновен, но в простотата му имаше нещо елегантно. Въпреки че цветята – колекция от червени рози, бели лилии и красиви листа, подобни на папрат – наистина бяха прясно положени, това не беше гроба на майката на София. Освен ако майка ѝ не е била осемдесет и две годишен мъж на име Дейвид.
Ръцете на Хестър се свиха в юмруци.
– Майната му.
Отворих уста, за да повторя, че може да ни чака пред вратата на гробището, но преди да успея да кажа и дума, от лявата ми страна се чу глух вик, последван от шум на тромави стъпки. Хестър изпищя и се скри зад надгробния камък.
– Ой! Спрете това! Спрете да осквернявате гробовете!
Спуснах ръце встрани, за да покажа, че не правя нищо подобно, докато Отис се приближи отпред, за да ме защити. Иззад редицата дървета се появи едър мъж, облечен в яке с повишена видимост и комбинезон, който маршируваше в нашата посока с размахани рамене и приведена челюст.
Щом ни видя, той спря и лицето му се отпусна.
– О, съжалявам. Мислех, че сте някой друг.
Махнах леко с ръка.
– Всичко е наред. Просто се оглеждам наоколо. Живея наблизо.
Той кимна и се вгледа в Отис.
– Това… това… това брауни ли е?
– Добър ден – каза Отис.
Мъжът скочи.
Хестър вдигна глава иззад извития ръб на камъка.
– Атака! – Изпищя тя. – Нападни го сега, преди да е станало твърде късно!
– Всичко е наред, Хестър – казах бързо.
Тя си пое дъх. Направих ѝ жест да млъкне, преди да е започнала да ръмжи с ненужни обиди или заповеди за убийство.
– Никога досега не съм виждал брауни в реалния живот – прошепна мъжът.
Отис направи перфектен поклон.
– В такъв случай за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас. Аз съм Отис. Това е Дейзи. А това е сестра ми Хестър, която се крие зад надгробния камък.
– Не се крия! – Изкрещя тя.
– Аз съм Уил. Приятно ми е да се запозная с всички вас. – Той продължаваше да се взира в Отис и Хестър, като поклащаше учудено глава.
Потиснах усмивката си и го погледнах с любопитство.
– И така, за кого си помисли, че съм?
Уил откъсна поглед от браунитата и по лицето му се появи тъмно изражение.
– Напоследък тук се спотайва една вещица, която взема неща от гробовете и се бърка в пръстта. Това не е правилно. Не бива да се допуска.
Изведнъж ми стана много интересно.
– Вещица? – Гробището ми се струваше странно място, на което да се подвизава вещица. Уменията им са насочени към приспособяване на живи материали за собствените им цели, обикновено листни растения и билки. Вещиците не се интересуват от мъртвите. Но вещица, която взема неща от гробище, звучеше точно като извършителката на кражба на кукли, която търсех.
– Да, странен човек със странни способности.. Но тази конкретна вещица е… – той направи пауза, за да вдиша въздух през зъбите си – …неестествена. – Той прокара очи нагоре-надолу по дребната ми фигура. – Трябва да се пазиш, ако я видиш.
– Отлично. – Усмихнах се лъчезарно. – Знаеш ли къде мога да намеря вещицата?
– Не ме ли чу? – Лявата му вежда започна да потрепва силно. – Явно не е наред с главата. Той ще нанесе вреда на човек като теб.
Ами. Знаех какво вижда Уил, когато ме погледне: малка уязвима жена с разхвърляна червена коса, която не би могла да се измъкне от хартиен плик, ако животът ѝ зависеше от това. Не се обидих. Както повечето хора, той забелязваше само очевидното.
Затова му дадох очевиден знак: вдигнах ръце и направих демонстрация, като прибрах косата си зад ушите, за да разкрия острото си елфическо наследство. След това погледнах небрежно към Гладис – тънкия, чувствен, къс меч, закачен на колана ми и наполовина скрит от палтото ми.
Уил примигна и отстъпи назад.
– Ти си елф?
Кимнах. Не си направих труда да му кажа, че съм нисш елф с по-малко сили и способности от високопоставен човек или че всъщност не притежавам никакви умения за боравене с меч. Не беше нужно той да знае всичко.
– Не разбрах. – Очите му засияха от нетърпение. – Можеш ли да правиш магии?
– Да. – Преди да поиска демонстрация, аз поех контрола върху разговора. – И така, тази вещица. Къде ще я намеря?
– Не знам. Той идва тук пеша, така че не може да живее далеч. Мисля, че се казва Мад Макалпайн. – Той неловко сви рамене. – Знам само защото говори за себе си в трето лице и така се нарича. Може и да не е истинското му име. Той е странен човек. Не знам къде би го намерила, освен тук.
Отис се усмихна.
– Дейзи е най-добрият търсач на съкровища в страната. Тя ще го намери.
Челюстта на Уил спадна.
– Ти си търсач на съкровища?
Беше ми приятно да ми се възхищават, дори и да не го заслужавах.
– Аз съм.
Страхопочитанието му се увеличи.
– Познаваш ли Хюго Пембървил?
За бога.
– Да – казах кратко.
– Той е невероятен! Обичам го!
Това беше доста сериозна декларация.
– Добре – признах аз, без да знам какво друго да кажа.
– Снощи разказвах на съпруга си колко е опитен.
– Ами.
– Количеството изгубени съкровища, които е намерил, е поразително.
– Предполагам.
– Знаеш ли, че е намерил сам златото от Лох Аркаиг и е успял да предотврати кражбата му от мошеник?
Устата ми се сплеска.
– Чувала съм нещо подобно.
Очите на Уил заблестяха.
– Този човек е истински герой. Нямам търпение да видя какво ще направи по-нататък.
Поддадох се на изкушението.
– Между нас казано – доверих аз, като намалих гласа си, – бедния Хюго в момента има ужасно гъбично заболяване, което за съжаление го извади от строя. Това е много тъжно. – Въздъхнах, като направих неясен жест към разкрача си. – Видях го. Целият е зелен и мухлясал и…
Отис ме погледна, напълно изумен.
– Дейзи, престани с това!
Сложих ръцете си на кръста.
– Прав си. Прекалено много информация. – Повдигнах вежди към Уил, който гледаше болезнено очарован. – Както и да е, да се върнем на Мад Макалпайн. Защо взима неща от гробището?
– Нямам представа. Откраднал е всякакви неща – цветя, соларни лампички, плюшени мечета. Това е отвратително. Той се възползва от мъката на хората.Няколко пъти говорих с полицията, но не мисля, че са направили нещо.
– Не се притеснявайте. Ще си поговоря с г-н Макалпайн. Може би ще успея да сложа край на цялата тази работа. – Със сигурност щях да опитам.
– Това би било чудесно. След като си елфа и всичко останало, той може да те послуша.
Случвали са се и по-странни неща. Направих реверанс на Уил и кимнах на Отис и Хестър, които решиха да се държат мило и да се качат на раменете ми.
– Добра работа – прошепна Хестър, докато си тръгвах. – Ще напуснем това забравено от Бога място и едновременно с това наклевети Хюго. Одобрявам.
Отис остана вцепенен.
– Сега ти трябва да си негов приятел. Не беше хубаво да кажеш тези неща за Хюго.
Не, но беше забавно. Не бях виждала Хюго от два месеца и може би никога повече нямаше да го видя. Не беше така, сякаш той някога щеше да разбере какво съм казала на случаен служител на общината в тихо гробище.
Важното беше, че имах солидна следа за това кой е взел куклата на София. До няколко часа щях да върна Нанси в ръцете ѝ. Тогава определено щеше да започне истинското търсене на съкровище.

Назад към част 2                                                         Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!