Глава 29
Реагира бързо, регистрирайки атаката ми достатъчно време, за да се завърти наполовина, така че острието на Гладис да се плъзне в плътта на лявата му ръка, а не в сърцето му. Дръжката ѝ вибрираше в ръката ми, докато Хестър крещеше от ужас.
Отис се измъкна от джоба ми.
– Дейзи! – Изкрещя той. – Какво, по дяволите, направи?
Тялото на Хюго се обърна към мен и той оголи зъби в ръмжене, а красивото му лице се превърна в злобна, грозна маска. След това вдигна дясната си ръка и ме удари отстрани на главата ми. Изпрати ме назад, но не пуснах Гладис. Все още бях готова да се бия.
– Спрете! Спрете го! – Хестър се хвърли във въздуха между нас.
Разтърсих глава, за да прочистя погледа си.
– Махни се от пътя, Хестър.
– Да, Хестър – изсмя се той. – Махни се от шибания път. – Той докосна раната на ръката си и пръстите му се отлепиха окървавени. С бавни, обмислени движения той вдигна ръката си към устата и изсмука кръвта. – Ммм – каза той. – Вкусно. – Той се усмихна – и тялото му започна да се трансформира
Хестър и Отис едновременно изтръпнаха от ужас. Хванах дръжката на Гладис с две ръце и напреднах, докато крайниците му се изписаха, кожата му изпъкна и гладката му кожа се превърна в блестящ златист цвят.
– Хюго е дявол! – Изкрещя Хестър. – Хюго е шибан дявол!
Махнах я от пътя и се насочих към него.
– Това не е Хюго – изрекох аз. Замахнах с острието, като се прицелих в оголеното му гърло.
Той отблъсна удара ми с лекота, изправи се и разпери широко ръце, преди да направи имитативен поклон.
– Все пак беше добро изпълнение, нали? – Той се усмихна.
Думите ми бяха напрегнати, изсвирих ги между зъбите си.
– Той мъртъв ли е? Ти уби ли го?
– Какво мислиш?
Мъчителна болка ме прониза в центъра на гърдите и коленете ми почти се подкосиха, но някак си останах изправена.
– Ще те унищожа – прошепнах аз.
– Наистина? – Усмивката му се увеличи. – Не знаеш ли кой съм аз, Дейзи?
Погледнах го нагоре-надолу. Беше висок над метър и половина, а ушите му бяха заострени, което показваше, че и той някога е бил елф. Кожата му не беше на петна като тази на Хорст и другите дяволи, блясъкът ѝ приличаше на този, който бях виждала по тялото на Заштум. Но този дявол излъчваше повече сила, отколкото тя, и почти усещах магията, която се носеше от него на вълни. Беше мускулест, силен и напълно безропотен.
– Ще се опитам да предположа – изплюх се аз – че трябва да си Атaир.
Нещо странно проблесна в очите му и една слаба част от мен го определи като разочарование. Той сви рамене.
– Предполагам, че си права – каза той. Главата му се поклащаше от една страна на друга. – За мен е истинско удоволствие, Дейзи. Искам да кажа това.
Пренебрегнах думите му и тръпката, която ме прониза. Вместо това посочих ръката му:
– Все още кървиш. – Размахах от една страна на друга. – Раната ти не е заздравяла. Това е заради нея.
За мое учудване Атaир отметна глава назад и се разсмя.
– Това ли си мислиш? Че мечът е причината за това?
Вдишах треперещо.
– Тя уби приятеля ти. Балтар е мъртъв. Ти не си безсмъртен, Атaир.
– Балтар е мъртъв? – Той сбърчи вежда. – Браво.
Изръмжах:
– Скоро и ти ще бъдеш.
– Направи го, Дейзи! – Изкрещя Отис. – Дай на гадняра всичко, което имаш!
Не се нуждаех от никакво насърчение. Замахнах с острието и се хвърлих към него.
Атaир затанцува от пътя, краката му бяха пъргави въпреки едрото му тяло. Опитах се да си спомня движенията, на които ме беше научила Мириам, но накрая се отказах и просто хвърлих всичко, което имах, върху него. Първо изстрелях взрив от земна магия, за да взривя част от земята и да му попреча да се хвърли встрани. След това нададох боен вик и се врязах в торса му. Върхът на Гладис одраска гърдите му, привличайки още кръв, и триумфът се разля във вените ми. Аз имах това – можех да го направя. Сърцето ми се разтуптя. И щях да го направя за Хюго.
Атaир не изглеждаше разстроен, а просто ми се усмихна отново.
– Сега е мой ред – каза той.
Щом думите му излязоха от устата му, той изхвърли изпепеляваща огнена магия. Паднах на крака и се претърколих, за да я избегна, но не бях достатъчно бърза. Пламъците изпепелиха ръката и рамото ми, а силната миризма на изгоряла коса изпълни въздуха около мен. Изръмжах и извиках вода, като се облях с нея. Докато го правех, забелязах още едно пращене и съскане, когато огънят се разнесе покрай мен.
Отне ми малко време, за да осъзная, че не е насочено към мен. Избърсах водата от очите си и забелязах главата на Айн, която се подаваше от леговището си, преди да издиша още огън по посока на Атaир.
– Да, Айн! – Изкрещя Хестър. – Хвани го!
Златното му тяло беше погълнато от пламъци, но видях, че той все още се усмихва. Колкото и да беше мощен, драконовият огън на Айн нямаше никакъв ефект върху него. Казах си, че това е добре, защото означава, че мога да го убия сама.
Айн се измъкна напълно от леговището си и се взря в посоката на Атaир.
– Не! – Изкрещях ѝ аз. – Стой назад. Отиди на безопасно място!
Тя се насочи към мен, а опашката ѝ замахна, сякаш беше толкова ядосана на мен, че се опитвам да я спра, колкото и на него, че я е нападнал. Но тя не го разбираше: ако ме убиеше, хората щяха да скърбят – добре, някои щяха да скърбят – но животът щеше да продължи. Ако убиеше Айн, това щеше да е краят: нямаше да има повече дракони, поне не в тази страна. Тя беше последната оцеляла женска.
Промълвих проклятие под носа си, след което изиграх оставащата ми карта. Посочих старото драконово яйце, което лежеше безпомощно на земята. Главата на Айн се завъртя и тя замръзна, когато го забеляза.
Отис изкрещя внезапно предупреждение.
– Дейзи!
Завъртях се. Атaир, който все още гореше, се приближаваше към мен. Притесних се и затегнах хватката си за Гладис. Айн направи крачка към мен, после спря и вместо това се насочи към яйцето, като го взе в челюстите си, преди да се оттегли в леговището си. Хестър и Отис я последваха.
Издишах. Тогава огненият юмрук на Атaир полетя към лицето ми. Опитах се да избегна удара, но в сърцето си вече знаех, че няма да съм достатъчно бърза. Това щеше да ме заболи. Направих гримаса в очакване.
Нищо не се случи.
Сякаш всичко това беше забавна шега. Беше се отметнал от удара си в последната секунда, макар че и за нищо на света не можах да разбера защо.
Не си губих времето да задавам въпроси. Когато последните пламъци около тялото му угаснаха, отново насочих Гладис към него. Той избегна удара. Запратих го отново. Отново се отклони. Той се засмя на себе си – и тогава разбрах, че мога да го победя.
Беше прекалено самоуверен. Рано или късно щеше да направи глупава грешка, защото вярваше, че нямам сили да го поваля. Точно тогава щях да му нанеса смъртоносен удар. Всичко, което трябваше да направя, беше да го докарам до този момент.
Изтласках цялата си мъка по Хюго в дъното на корема си, заедно с тревогите за Айн, Хестър и Отис. Трябваше да поддържам яма от сила за подходящия момент, без да позволя на Атaир да разбере какво правя.
Принудих се да се съсредоточа върху упражненията, на които ме беше научила Мириам. Преминавах през тях, удряйки се в Атaир, ако искаше да удължи тази битка и да си играе на котка и мишка, щях да го оставя. Всичко, от което се нуждаех, беше един кратък момент, в който той да се прецака и охраната му да се изплъзне. Това щеше да се случи, бях сигурна в това.
Направих крачка надясно, преди да замахна с нисък удар наляво, след което повторих движението в обратна посока. Ударих върха на Гладис напред четири пъти, като изпълнявах всеки удар с нарастваща скорост. Докато го правех, следях внимателно всичко, което правеше Атaир, и всяко помръдване на езика на тялото. Нуждаех се само от един отвор. Всичко, което трябваше да направя, беше да бъда търпелива.
– Не си кой знае какъв воин – коментира Атaир след поредния неумел удар.
Не си направих труда да отговоря, бях се концентрирала прекалено много за раздумка и не му позволих да ме разсейва. Едно, тръгни. Две, стъпка назад. Три, плъзни надясно. Четири, дръпни дръпни.
Атaир танцуваше с лекота от пътя на всеки удар, но аз забелязах нещо: когато завърташе лявата страна на тялото си, беше с малко по-бавен и рамото от тази страна беше по-твърдо. Като се има предвид, че от раната на това рамо все още се процеждаше кръв, вероятно го болеше много повече, отколкото даваше да се разбере. Раната не беше особено дълбока, но Атaир вероятно не беше свикнал със собствената си кръв.
Едно, натисни наляво. Две, стъпка назад. Три, замахни надясно. Четири, дръж дръж.
– Движенията ти са много повтарящи се – каза подигравателно.
Едно, натисни наляво. Две, стъпка назад. Три, замахни надясно. Четири, дръж дръж.
Той въздъхна тежко, очевидно отегчен от любителското ми сондиране. Усетих как се пробожда, когато той дръпна магията си, преди да зашлеви силна струя въздух в моята посока, която ме изхвърли от краката ми.
Изхвърчах нагоре и назад, а при приземяването гръбнакът ми се сблъска силно със земята. Задъхах се, докато болка разкъсваше гърдите ми. За няколко ужасяващи секунди ръцете и краката ми отказаха да работят, но после пръстите ми се стегнаха около дръжката на Гладис.
Докато Атaир се извисяваше над мен и гледаше отгоре с маниакалната си усмивка, аз замахнах с острието нагоре и се насочих към лявата страна на тялото му. Висцерална вълна от радост ме разтърси, когато уцелих златото и Гладис проряза оголената му предмишница. Там. Сега лявата му страна щеше да изпитва още по-голяма болка.
Атaир изкрещя рязко и ме ритна в отговор, но аз бях готова и се изтърколих. Сега беше мой ред да отбягвам.
– Кучка – изсъска.
Усмихнах се хладно: бях предизвикала истинска реакция, различна от подигравка. Но когато чух глас зад себе си, усмивката ми замръзна и почти спрях да дишам.
– Никой не нарича моята Дейзи кучка.
Хюго. Изправих се на крака и се завъртях. Той беше там. Засъхнала кръв покриваше половината му лице, носът и дясната му ръка изглеждаха счупени, но беше жив, а в познатите му сини очи блестеше решителна ярост.
Той изхвърли своя собствена въздушна магия към Атaир и забелязах как на бузата му се образува трапчинка. Този път беше той, бях сигурна в това.
Тръгнах към него – не можех да се сдържа. Той беше добре и за този единствен момент нищо друго нямаше значение. Когато се присъединих към него, изражението на Атaир се влоши още повече, въпреки че въздушната магия на Хюго не беше постигнала нищо повече от това да разроши косата му.
– Не трябва да си тук – изплю се той на Хюго. – Това е между мен и Дейзи.
Вдигнах брадичката си с възхитено предизвикателство.
– Ние сме екип, Атaир. Ти си сам.
– Все пак няма да спечелиш – каза той чистосърдечно.
В този момент Хестър и Отис излязоха от бърлогата, държейки между себе си безпогрешната форма на шахматния комплект, докато малките им крила се размахваха яростно. Айн сигурно го е предала. Всичко, което трябваше да направим, беше да задържим Атaир достатъчно дълго, за да могат да избягат с него. Беше тежък, а те бяха съвсем мънички, беше ясно, че се борят, но даваха всичко от себе си.
Стигнах до Хюго, а свободната ми ръка бързо го стисна. Той отвърна. След това изкриви пръст към Атaир в очевидна подигравка.
– Хайде тогава – каза той.
Аз се включих.
– Дай най-доброто от себе си, ти, глутница дяволи.
И с това Атaир се зареди.
Очаквах, че ще се насочи към мен, но атаката беше насочена към Хюго. Атaир се запъти към него, като при бягането си предизвика огнено кълбо. Хюго се поколеба, падна на колене и едва го избегна.
Хвърлих цялата си тежест зад Гладис, за да атакувам отново лявата страна на Атaир, но не успях да се доближа. Дясната му ръка се протегна през тялото му и се уви около върха на острието ѝ, така че не можех да я изтласкам по-напред. Челюстта ми падна, когато около пръстите му, където Гладис беше разрязала кожата му, изтече кръв.
Той дръпна силно и я измъкна от хватката ми, преди да я хвърли настрани. След един удар на сърцето той ритна нагоре и петата му се свърза с главата на Хюго. Можах само да гледам как Хюго се замая и се срина.
– Ти, шибаняк! – Изръмжах и изхвърлих огнена струя. Атaир я блокира лесно. Обърна ми гръб и тръгна към Гладис, която беше паднала на земята на няколко метра от него.
Изхвърлих въздушна магия, опакото на ризата на Атaир се повдигна, но той не прекъсна крачката си. Изхвърлих водна магия, Атaир щракна с пръсти и предизвика въздушна струя, за да я отблъсне. Изхвърлих земна магия, отчаяно опитвайки се да го разклатя, той просто скочи и се носеше във въздуха с ужасяваща лекота. После се приземи до Гладис и я взе в дясната си ръка.
– Вече не ми се играе – промълви той. Ръката му се напрегна и той хвърли Гладис към бягащите браунита. Знаеше, че те са там от самото начало. Нямаше значение, че вече бяха на повече от седемдесет метра от него, нито че извиках предупредително и изпратих колкото се може повече въздушна магия към Гладис в отчаян опит да я спра. Бях безсилна.
Мечът ми прокара ефективна, смъртоносна линия във въздуха и се заби в страната на сребърната кутия, в която се намираха шахматните фигури.
Хестър и Отис изпищяха, когато тя се изтръгна от слабата им хватка. С небрежно свиване на устни Атaир изхвърли въздушна вълна, която запрати браунитата надалеч. След това подсмъркна, приближи се до шахматния комплект и го вдигна.
– Такава магия – промърмори той, като погали повърхността на сребърната кутия. – Такава сила.
Приклекнах до Хюго.
– Добре съм – промълви той. – Върви. Трябва да го спреш.
Направих пауза, за да го целуна леко по бузата. След това се изправих и тръгнах в посока на Атaир.
Браунитата бяха нахвърляни на земята, Хюго беше зад мен, а Гладис – до краката на Атaир: Бях сама и без оръжие. Магията ми не беше достатъчно силна, за да победя Атaир, но все пак щях да опитам. Не можех да го оставя да си тръгне с цялата тази сила.
Земята леко се разтресе и вляво от мен се чу дълбок тътен. Когато се приближих до злодея, покрай мен се разпръсна струя драконов огън и отново го обгърна в пламъци. Не се обърнах.
– Айн – изкрещях аз. – Трябва да се върнеш. Не можеш да бъдеш тук. – Отвъд нажежените до бяло пламъци на огъня ѝ затанцуваха алените очи на дракона.
Атaир вдигна брадичката си и изведнъж чух рев на падаща скала. Завъртях се точно в момента, когато част от входа на леговището на Айн се срути и се приземи върху опашката ѝ, затискайки я на място. Задъхах се от ужас. Не. О, не.
Атaир махна останалите пламъци с безгрижно движение на ръката си, после ми се усмихна и изражението му беше странно нежно. Не успях да потисна потръпването си от отвращение.
– Гледай това – прошепна той. Той разпери ръце и разпери пръсти. По върховете на пръстите му затанцуваха малки електрически искри. Беше използвал същата магия, която Хорст беше произвел в изоставеното драконово леговище. Не се съмнявах, че версията на Атaир е по-силна.
Сърцето ми се разтуптя, отчаяно се опитвах да му попреча да застреля някого с магическа мълния, но краката ми не можеха да се мерят с пръстите му. Той изкриви всеки един от тях в бърза последователност и четири изпепеляващи светкавици озариха въздуха.
Първата се насочи към Айн и се стрелна покрай главата ми, за да я достигне. Чух рева ѝ на горчиво разочарование, когато втората се насочи към Хюго. Третата се стрелна към Хестър и Отис, а четвъртата се приземи на метър пред мен, удари се в земята и спря напредването ми.
Атaир се усмихваше.
– Готино, а?
Обърнах се, за да проверя как са останалите. Айн се бореше, като отчаяно се опитваше да се освободи от падналите камъни. На земята пред дългата ѝ лилава муцуна имаше следа от обгаряне, в която бе ударила мълнията. Хюго се опитваше да се изправи, тялото му се клатеше, а до него имаше идентична следа. Още преди да погледна, знаех, че същото ще се случи и с браунитата. Атaир все още си играеше с нас.
Той наклони глава и повдигна вежди.
– Знаеш, че досега можех да те убия няколко пъти. – Гласът му беше мек, почти уговарящ.
Хестър се отдръпна от Отис.
– Тогава защо не го направи, пич? – Изкрещя тя. – Не го слушай, Дейзи! Не позволявай думите му да ти отровят ушите! Свърши с това копеле, сега!
По мършавото лице на Атaир премина раздразнение, но той остана съсредоточен върху мен.
– Трябва да се запиташ защо все още дишаш, Дейзи.
Очите ми се движеха нагоре-надолу по тялото му. Дрехите му бяха овъглени парцали от драконовия огън, а от лявата му ръка продължаваше да тече кръв. Трябваше да продължа да вярвам, че той не е непобедим, трябваше да намеря начин да го победя.
– Ето какво ще ти кажа – продължи той, – ще ти хвърля един кокал. Ще ти позволя да задържиш един. – Той се усмихна нежно. – Можеш да си вземеш или момчето, или дракона, или меча, или съкровището, или едно от браунитата. Избери едно и ще те оставя да си тръгнеш. Останалите ще умрат. – Той побутна с пръст сребърната кутия. – Или ще бъдат взети. Само един може да напусне това място безопасно с теб. Кой от тях ще избереш, зависи само от теб.
Гадене се завъртя в корема ми и преглътнах трудно. Не усетих, че блъфира. Направих една крачка към него.
– Само един? – Попитах. – Защо не двама? Защо не всички?
– Не бива да протестираш твърде много. Това е благодеяние, което никога досега не съм предоставял на никоя душа. Трябва да си благодарна – трябва да паднеш в краката ми и да целуваш обувките ми в знак на благодарност за моята щедрост.
Ами. Направих още една крачка.
– Как бих могла да избера?
Атaир сви тънките си устни.
– Бих ти предложил да избереш дракона – това би бил моя избор. – Гласът му стана твърд. – Избери, преди да съм променил решението си.
Краката ми трепереха. Отчаяно исках още една доза паяжина, но не смеех да бръкна в джоба си за хапче от страх, че Атaир ще сбърка движението с нещо друго. Вместо това се вгледах в него.
– Искаш невъзможното.
– Не, Дейзи – каза той. – Не е така.
С ъгълчето на окото си видях как Хюго отпусна рамене и си пое дъх. Преди да успее да помръдне, дявола го запрати с още една мълния. Хюго нададе остър вик.
– Опитай каквото и да било, елфическо момче, и следващия път ще ти спра сърцето – изръмжа Атaир.
– Хюго – прошепнах аз. Той беше на колене и стенеше от болка.
От ноздрите на Айн се изтръгна огнено съскане.
– Шахматният комплект – каза тя. – Избери го. Не можеш да позволиш на това същество да го вземе.
Отис не искаше да се съгласява.
– Не! Трябва да избереш Хюго. Той ти е нужен, Дейзи! Трябва да го избереш. Ако има някакъв шанс да излезеш оттук жива, той ще ти е нужен с теб, за да оцелееш.
– Да върви по дяволите – промълви Хестър. – Избери мен! Не искам да умра!
Погледнах я. Тя ме погледна, очите ѝ се присвиха и изведнъж разбрах точно какво казва – знаех какво казват всички. Бях притисната в ъгъла и възможностите ми бяха ограничени, но както Мириам беше казала неотдавна, винаги има и друг начин.
Всички бяха готови.
– Какво ще бъде, Дейзи? – Поппита Атaир копринено.
Обърнах се към него. Изражението му беше очаквано, учудих се, че не потрива длани в радост. Отворих уста, сякаш за да му отговоря, и очакването в червените му очи се засили.
С едно бързо, внезапно движение се свлякох на земята и посегнах към Гладис. В същото време Айн изръмжа, освободи се и с гръм се насочи към Атaир. Хюго изстреля вълна от земна магия директно в краката на Атaир, която разтвори земята и накара дявола да се спъне. Отис и Хестър се стрелнаха напред и се хвърлиха към главата му, а малките им ръчички се свиха в юмруци, за да могат да го намушкат.
Ръката ми намери дръжката на Гладис. От позиция на колене вдигнах острието ѝ и го замахнах към врата на Атaир, но едва одрасках кожата му. Той отскочи, изрева от ярост и изхвърли собствения си трепет от разтърсваща земна магия. Всички паднахме назад, дори и Айн.
Главата ме болеше, гърбът ми беше в синини и кървища и ми беше трудно да дишам. Пред очите ми танцуваха миниатюрни светлини и бях на ръба да припадна. Сянка падна върху лицето ми, докато отчаяно се опитвах да вдигна Гладис. Ръката ми не се подчиняваше на сигналите, които мозъкът ми ѝ изпращаше. Бях свършила.
Атaир приседна до мен.
– Интересно – промърмори той. – Дадох ти изход, предложих ти живот, но ти отказа да го приемеш. Продължи да се бориш, въпреки че знаеше, че ще загубиш.
Най-доброто, което успях да направя, беше да надигна кълбо храчки и да го изплюя върху него, но и това не ми се удаде. Всичко, което направи, беше да се стича по брадичката ми.
– Дейзи – изръмжа Хюго някъде далеч вляво от мен. – Дейзи.
– Винаги с прекъсванията – промърмори Атaир. Той посегна към мен и аз се стреснах, очаквайки болка, вместо това пръстите му погалиха бузата ми. – Трябва да знаеш, че никога не ме е интересувал шахматният комплект – вече имам цялата власт, от която бих могъл да се нуждая. Висях с нея само като кука, за да видя на какво си способна наистина. Никога не си била в реална опасност, защото те имаха заповед да не ти вредят. Просто исках да съм сигурен, че това, което видях в теб последния път, не е било лъжа. Не беше. Доказала си стойността си, Дейзи. Искам теб, а не това старо съкровище.
Чертите на лицето му се размиха. Примигнах, ужасът и объркването се бореха с отчаяната нужда да изпадна в безсъзнание.
– Ти си повече, отколкото някога съм се надявал. – Той отметна една къдрица от лицето ми и се усмихна. – Ще те пусна. Ще ви пусна всички. Трябва да запомниш това, когато се срещнем отново. Помни, че можех да ги убия всичките и избрах да не го направя.
Той направи пауза.
– Тръгвам си заради теб, Дейзи. Не е нужно да бъдем врагове. Не забравяй това. – Той наведе още повече глава, докато не усетих студения му дъх върху кожата си. – Старата поговорка е вярна. – Той промълви осем смразяващи думи в ухото ми.
Миг по-късно се спусна мрак. И след това нямаше нищо.
Назад към част 29 Напред към част 31
