Глава 6
Нададох висок писък. Хестър се приближи към мен, а малките ѝ ръчички бясно се размахваха във въздуха. Тя се хвърли в джоба, който така гласно злослови, а Отис се зарови в гънките на костюма на Хюго.
Отдръпнах рамене и се приготвих да изтичам към вратата. Едва наскоро се бях запознала с ужасите и опасностите на кръвната магия – а това адски много приличаше на нея. Нямах никакво желание да изпитам ефектите ѝ отново.
Преди да успея да се приближа до изхода, Хюго ме сграбчи и ме дръпна към тялото си.
– Всичко е наред – промърмори той в ухото ми. – Знам какво прави. Стига да не пресичаш кръга, е безопасно.
– Но…
– Повярвай ми, Дейзи. Не бих те изложил на ненужна опасност.
Нещо в тези думи ме накара да спра и останах на мястото си. Не можех да видя Мад – той беше от другата страна на кръга, закрит от дима. Но го чувах. Бръмченето му беше заменено с пеене.
– Работи – пееше той. – Работи, работи!
– Какво става, Хюго? – Попитах аз
– Ще ти обясня по-късно. Гледай кръга. Няма да виждаш такива неща често.
Не бях убедена, че искам да видя подобно нещо някога, но останах на мястото си. Ако Хюго не се страхуваше, тогава и аз не го правех. Трябваше да поддържам репутацията си на твърдоглав наркоман.
Въпреки че димът изглеждаше непроницаем, не след дълго се разсея. Той се разреждаше, разсейваше се, докато не останаха само няколко алени пипала. Кръгът не беше празен, в центъра му, легнал на пода, имаше навит на руло свитък. Пред него Мад Макалпайн танцуваше от крак на крак, а изражението му беше изпълнено с чисто веселие.
– Това е мощна магия – каза Хюго. – Само вещица от най-висок клас може да направи това. Ако Макалпайн е направил това, което мисля, че е направил, този свитък ще предостави информация за местоположението на поне едно от тринадесетте митични съкровища.
– Вече е време – каза един висок глас откъм вратата. Задната част на врата ми отново започна да сърби сериозно. – Нямаш представа от колко време чакам това.
Изтръгнах се от шока и се изтръгнах от хватката на Хюго.
– София? Какво правиш тук?
Младото момиче се усмихна в моята посока, но това не беше мила, невинна усмивка; всъщност изражението ѝ подсказваше невероятна злоба.
– Благодаря за помощта – каза тя с реверанс. – Не бях сигурна, че ще ми помогнеш, но направи това, от което имах нужда. Не си толкова безполезна, колкото изглеждаш.
Загледах я. Къде беше изчезнало сладкото, потънало в скръб дете?
– Какво?
– Тук губиш – каза тя. – А аз печеля. – Грозната ѝ усмивка се разпростря и от двете страни на лицето ѝ. – Съжалявам. Патро – патро – патро – патро – патро – покровителствам ли ви?
Мад изръмжа, скочи пред София и посегна към гърлото ѝ.
– Не! Злодеят няма да го получи!
– Дявол? Искаш да кажеш… – Хюго не довърши изречението си. Той изстреля въздушна магия и я насочи към гърдите на София. Тя бе отхвърлена назад, гръбнакът ѝ се удари в стената и изпрати няколко от прикрепените документи във въздуха.
Пръстите на Мад се стегнаха около врата ѝ. И тогава София започна да се преобразява.
Кожата ѝ промени цвета си, като от бледи лунички се превърна в лъскава, сякаш беше направена от злато. Ръцете и краката ѝ изпъкнаха, мускулите се появиха на местата, където преди имаше само кльощави крайници, а косата ѝ се отдръпна и се впи в черепа, докато не стана напълно плешива. Не порасна на височина, но физическото ѝ присъствие се промени неимоверно, като от сърцевината на тялото ѝ се излъчваха вълни от сила. Когато примигна, разбрах, че очите ѝ са се променили както по форма, така и по цвят, те не само се бяха стеснили до тънки процепи, широки по-малко от сантиметър, но и светеха в същото яркочервено като дима, който наскоро бе изпълнил магическия кръг на Мад.
Ужасяващи копелета. Дявол? Какъв свеж нов ад беше това?
Изскочих напред, несигурна какво да правя, но сигурна, че трябва да направя нещо. Преди да успея да се доближа, София изтръгна пръстите на Мад от гърлото си и изпъна основата на ръката си, която вече беше с нокти. Ноктите ѝ бяха дълги поне четири сантиметра и черни като смола.
Очите на Мад се разшириха и той издиша с глас, докато падаше.
Хюго изстреля още един мощен удар на въздушна магия. В момента, в който я усетих да се втурва откъм гърба ми, предизвиках свой собствен взрив и комбинирах силата си с неговата.
Този път София – или както там се казваше – беше подготвена за това. Тя вдигна едната си ръка в юмрук и спря и двете заклинания, преди да успеят да я достигнат.След това отново скочи към падналото тяло на Мад, като хвана кичур от тънката му коса, за да повдигне главата му, преди отново да я запрати със сила на пода. Пукането, което се чу при удара на черепа му, беше наистина отвратително.
Дясната ми ръка се протегна към Гладис, която бурно жужеше до мен от момента, в който София разкри истинската си същност. Стиснах здраво дръжката ѝ, докато я вадех, и тя завибрира в отговор, очевидно беше единствената от нас, която се вълнуваше от този внезапен развой на събитията.
Размахах острието във въздуха, размахвайки Гладис от една страна на друга, сякаш знаех какво правя. София повдигна една безкосместа вежда.
– Това е доста добър меч. Дори за висш елф.
– Не съм висш елф. – Приближих се до нея. Бях пробола Хъмфри Бриджър с нож и го бях повалила. Колко ли трудно би било да направя същото с един дявол?
София не изглеждаше дори малко смутена. Тя ме наблюдаваше за момент, после стисна тънките си златисти устни и разпери ръце, като ги протегна отвъд острието на Гладис, за да ме удари в лицето.
Отдръпнах се, тъй като от силата на удара зъбите ми изтракаха. Дръжката ми върху Гладис се отпусна и тя се строполи на пода. Устата ми се пълнеше с кръв, а лицето ми се чувстваше така, сякаш съм била ударена в лицето от шампион в тежка категория. Дори ушите ми звъняха. По изражението на София личеше, че не е направила нищо повече от това да ме потупа леко.
– Хей! Дяволе! – Извика Хюго. – Това ли искаш?
Вниманието на София се отклони от мен. Обърнах се наполовина, но замъгленото зрение от сълзите, предизвикани от удара ѝ, ме затрудни да фокусирам. Примигнах бързо и избърсах очите си, за да мога да видя. Когато успях, пулсът ми се ускори с още една степен.
Хюго скочи в кръга и грабна свитъка.Той се разгъна частично в ръцете му и показа рисунка с мастило и смесица от букви, от които нито една нямаше никакъв смисъл за мен.
– Дай ми го! – Изкрещя София. – Мое е!
– Търсачи, които пазят – запя Хюго. Той призова огнена магия и я насочи право към главата ѝ. Огънят премина покрай нея, поглъщайки я в пламъци.
Тя само облиза устни, без да обръща внимание на парещата топлина и острата миризма на собствената си горяща плът.
– Това ли е всичко, което можеш?
Хестър изпищя, а гласът ѝ заглъхна в дълбините на джоба ми.
– Направи нещо, Дейзи! Убий я!
Наведох се и потърсих Гладис. София вече напредваше към Хюго и не беше нужно да се вглеждам в очите ѝ, за да разбера, че в алените им дълбини се отразява убийствен замисъл. Усетих как ме побиват тръпки. Хюго изглеждаше спокоен и невъзмутим, но тя щеше да го убие, бях сигурна в това. Беше готова на всичко за това проклето парче пергамент.
Отчаянието ме връхлетя. Най-накрая хванах дръжката на Гладис и я изтръгнах, после се хвърлих към София, решена този път да я пробода. Но София отново беше на крачка пред мен.
Дяволът притежаваше не само невероятна сила, но и магия. Появи се стена от пламък, която се простираше от пода до тавана и създаваше бариера, през която не можех да проникна.
Не губих време. Докато навсякъде около нас димните аларми започнаха да пищят, аз посегнах към водната магия, за да потуша пламъците. Хвърлих всичката вода, която можех да сътворя, върху огъня – но нищо от нея нямаше ефект. София вече беше посегнала към Хюго.
Нямаше време да мисля. Затаих дъх и изстрелях Гладис във въздуха, като използвах всеки атом от силата си. Включих изблик на въздушна магия, за да дам на полета ѝ повече сила, и тя се стрелна напред през огнената стена, тъй като допълнителният изблик увеличи скоростта ѝ. Част от пламъците, които се бяха запътили към гърба на София, бяха уловени от инерцията.
Щом видях какво се случва, ме обзе вдъхновение.Скочих надясно и когато Гладис се вряза в рамото на София, преди отново да отскочи на пода, се съсредоточих върху сухия пергамент на свитъка.
Беше необходима само една искра. Свитъкът избухна в пламъци и Хюго го изпусна моментално. София изрева, макар че не знаех дали е от физическа болка или от емоционална агония.
Тя се хвърли на пода и отчаяно се залови за горящите парчета хартия.
– Не! – Изкрещя тя. – Не!
Хюго се намръщи към мен.
– Имах всичко под контрол, Дейзи. Не беше нужно да правиш това.
Не бях толкова сигурна, а това още не беше свършило. Гладис лежеше отвъд огнената стена, ако бях бърза, можех да прескоча през нея, да я вдигна и да атакувам отново София. Накрая щях да се изгоря лошо, но прецених, че си заслужава.
– Поех си дълбоко дъх – и тогава едно движение привлече вниманието ми.
– Мад Макалпайн ви изгонва. – Беше се изправил на колене. Кръвта се стичаше от главата му и гласът му беше малко повече от шепот, но усещах магията, която вибрираше в гласа и ръцете му. Хюго беше прав. Макалпайн беше невероятно могъща вещица – и все още не беше мъртъв, не и на косъм. – Мад Макалпайн те прогонва – повтори той.
Стените около нас се разтресоха и чух далечни писъци, вероятно от обитателите на другите апартаменти в сградата. Мад бръкна в джоба си и извади ленена торбичка, не по-голяма от дланта му. Той извади щипка нещо и я хвърли към София.
– Мад Макалпайн те изгонва – просъска той за трети път.
Чу се гръмотевичен трясък. Краката ми се подкосиха и аз се спънах на пода.Когато погледнах нагоре, стената от пламъци беше изчезнала – както и София.
***
Стаята може и да не е била на страниците на лъскаво списание за интериорен дизайн преди пристигането на София, но след нейното заминаване беше сцена на пълна разруха. Стените бяха овъглени и от изследванията на Мад не бяха останали почти никакви следи, освен няколко едва четливи късчета хартия. Дървеният стол беше на парчета, а по пода и тавана, където беше стената от пламъци на София, имаше обгоряла линия.
На мястото, където беше изчезнала, имаше червено петно. Не беше кръв – не знаех какво е. Оглеждайки щетите, поклатих бавно глава, все още объркана от случилото се.
– Добре ли си, Дейзи? – Гласът на Хюго беше груб.
– Да. – Погледнах го. Русата му коса беше разрошена, а някогашната му бяла риза беше покрита със слой фина пепел. – А ти?
– Добре съм.
Преглътнах.
– Отис?
Главата му изскочи от джоба на Хюго и той махна с ръка.
– Добре съм.
Издишах и отворих джоба си, където за последен път бях видяла Хестър. Когато видях, че я няма там, стомахът ми се сви. После я забелязах до Мад, загледана тревожно в лицето му.
– Господин Макалпайн? – Изпищя тя. Звучеше притеснена – а това не приличаше на нея.
Прехвърлих се. Мад се беше свлякъл на купчина, усилието от това, което беше направил, за да изгони София, явно се беше отразило. Като се има предвид фрактурата, която трябваше да е получил в черепа, имаше вероятност мозъкът му да е кървял. Той отчаяно се нуждаеше от медицинска помощ.
– Толкова близо – прошепна той, в съзнание, но всеки път, когато фокусираше вниманието си, то се насочваше към малките парченца хартия, които бяха единственото, останало от свитъка. – Работата на живота на Мад Макалпайн.
– Бърза помощ е на път. – Хюго се протегна и хвана рамото на Мад. – Дръж се. Ще се оправиш.
– Свитъкът. Има ли…? – Гласът му се изгуби за няколко секунди и очите му се насълзиха. После примигна и започна отново. – Има ли нещо останало от свитъка?
– Съжалявам – каза Хюго, без да ме погледне. – Изчезна.
– Но и София си е отишла – казах му аз. – Ти се отърва от нея. Ти спаси деня. – Обгърнах с ръце тялото си, докато ужасната вина ме пронизваше. – Толкова съжалявам, всичко е по моя вина. Не разпознах София такава, каквато беше.
– Заштум.
Наклоних глава.
– Извинявай?
– Казваше се Заштум – прошепна Мад. – Тя си е отишла, но… – Той направи жест към отслабващото си тяло, а гласът му се пречупи от усилието да произнесе смислена реч. – Не е по вина на Дейзи Картър. Мад Макалпайн не постави отново предпазните устройства. Мад Макалпайн е знаел по-добре.
– Тихо – каза Хюго. – Не изразходвай енергията си. Не е нужно да говориш.
Мад не се интересуваше от съветите на Хюго. Той вдигна глава и ни погледна.
– Заштум не е единствения дявол. Има и други и всички те искат съкровището. Те искат древната магия за себе си.
Той въздъхна скръбно.
– Свитъкът щеше да разкрие местоположението му. Мад можеше да го намери и да го опази, така че никой дявол да не може да го използва. Но Мад Макалпайн се провали. – Една сълза се отрони от окото му. – Мад Макалпайн се провали – повтори той.
– Не можеш ли да измислиш друг свитък, за да го намериш? – Попитах, сякаш бедният човек вече не беше на прага на смъртта. Надявах се да му вдъхна боен дух, който да го зареди с достатъчно енергия, за да продължи да диша, докато пристигнат парамедиците.
Мад въздъхна.
– Само… един… някога. Сега е изгубен. Мад е изгубен. – Лицето му увисна. Що се отнася до Мад Макълпайн, светът свършваше. Явно беше хвърлил всяка част от себе си в търсенето на това мистериозно митично съкровище, сега то беше свършило и без да има какво да покаже, депресията му беше катастрофална.
– Видях го – казах аз.
Той се вгледа в мен.
Прочистих гърлото си.
– Искам да кажа, не всичко, но видях част от него. Видях част от това, което беше на свитъка.
В очите му пламна отчаяна светлина.
– Дейзи Картър ще каже на лорд Хюго Пембървил. Лорд Хюго Пембървил ще намери съкровището за Мад.
– Хм. Или Дейзи Картър може да намери съкровището сама – предложих аз.
Селективният слух на Мад беше изключителен.
– Обещай – каза той на Хюго. – Обещай на Мад Макълпайн, че Хюго Пембървил ще потърси съкровището.
Хюго кимна.
– Обещавам.
Мад издиша с облекчение. Не може да бъде взет от дяволите.
– Няма да го направят.
Той облиза устните си.
– Мад Макалпайн ви благодари. – И с това той вече не можеше да се задържи в съзнание. Очите му се върнаха в главата и той се срина.
Назад към част 6 Напред към част 8
