Глава 11
В крайна сметка направих различни снимки на залостената врата с телефона си – от разстояние, разбира се, за да мога да ги покажа на Уинтър и на всеки друг, който реши да се появи. Клеър обикаляше наоколо, търсейки нещо не на място. Освен вратата и несигурно балансираната граната, всичко останало изглеждаше недокоснато. Струваше ми се, че съм положила значителни усилия, за да вляза тук, но всъщност нямаше нищо, което да се види или научи. Нещо повече, беше още по-трудно да се измъкна, отколкото да вляза.
Докато застана до Уинтър и Пит, който до този момент беше изоставил напълно опита си да унищожи добрия външен вид на Уинтър и изглеждаше, че се е превърнал в най-новата ни мажоретка, вече ми беше достатъчно. Мислех, че около бедрата ми изобщо не е останала кожа.
– Ето – казах аз, надувайки се. Подадох телефона на Уинтър. И двамата с Пит бяха прекалено нетърпеливи да видят гранатата. Момчетата и техните играчки. Честно казано, струваше ми се, че това е по-скоро нещо глупаво – и много грубо – което едно дете би направило, за да подразни по-малък брат или сестра. Само че едно дете би използвало чаша с вода, брашно или нещо друго, а не взривно устройство.
– Не мога да повярвам – въздъхна Пит. – В какво, за Бога, се е забъркала Клеър, че някой се е опитал да я взриви в собствената ѝ къща? Някой наистина отчаяно е искал да я убие.
– Човекът, който е поставил това тук, е знаел, че тя вече е мъртва. Той я е убил. Направил е това – казах аз, посочвайки снимката – за да убие този, който я търси. – Погледнах към Уинтър. – С други думи, нас.
Уинтър се почеса по брадичката.
– Можеше да сме полицията, семейството на Клеър или проклетия пощальон. Този капан е тук от известно време. Черната брада може и да е мразел вещици, но не е знаел със сигурност, че първия човек, който ще влезе през тази врата, ще е вещица. Мисля, че това не е било толкова свързано с убийството на когото и да било, а повече с това да знае кога точно ще бъде открито изчезването на завета. Вече знаем, че той иска да остане анонимен и се е опитал да скрие това, което е направил. – Той направи жест към Пит. Рискувал е да разкрие прикритието си, за да се престори на брат на Клеър. Отчаяно е искал да скрие убийствата си, но също така е искал да знае дали – кога – са били открити. Залагането на бомби в тих град в Дорсет е един от начините да се увериш, че ще попаднеш в националните новини.
– Или всички знаят, или никой не знае. – Кимна Пит. – Има смисъл.
Уинтър се намръщи, докато го обмисляше.
– Мисля, че най-добрия начин да се справим с това е да се уверим, че той няма да получи това, което иска. Трябва да получим медийно ембарго, за да гарантираме, че това ще се запази в тайна. Никакви заглавия, никакъв шепот във вестниците за серийни убийци, бомби или изчезнали вещици. Ефективно радиомълчание. Той знае, че сме го надушили, но ако не играем играта така, както той иска, може би ще успеем да спечелим някакъв лост. А може и да се върне, за да разбере защо никой не е ходил в домовете на някоя от вещиците, за да разбере къде са. – Той направи пауза и ме погледна. – Какво мислиш, Айви?
Нещо, което Уинтър беше казал, ме гризеше.
– Хм?
Уинтър замълча, като забеляза изражението ми.
– Ти си се сетила за нещо.
От време на време се случва. Не толкова често, признавам. Погледнах снимката, която бях направила на вратата. Тя включваше рамката на вратата и изтривалката, която лежеше точно отвътре.
– Спомена пощальона. Каза, че пощальона може да е бил следващия човек, който е влязъл през вратата.
– Е, той нямаше да има ключ, но можеше да почука и да разклати рамката на вратата достатъчно, за да задейства капана.
Хвърлих поглед към Клеър.
– Не си се преместила тук току-що, нали?
– Не.
– Нямаш пощенска кутия или нещо подобно?
Тя изглеждаше объркана.
– Не. Получавам пощата през вратата като повечето обикновени хора. Какво… – гласът ѝ се забави. – О, разбирам какво имаш предвид.
Пит ме гледаше.
– С кого говориш?
– С Клеър – отговорих аз. – Тя е тук. – Той стана бял като призрак, което беше доста смешно, ако се замислиш. Потупах го разсеяно по рамото. – Иска ѝ се да знаеше, че я харесваш, преди да умре – казах аз. – Щеше да се радва да те опознае по-добре. Може би да отидете на една-две срещи. А може би и повече. Смята, че наистина изглеждаш добре.
– Не съм казала това! – Избухна Клеър, когато кожата на Пит почти веднага се превърна в яркочервена. Това беше подобрение на ужасяващото бяло.
– Айви… – каза Уинтър, като прочисти гърлото си.
Кимнах.
– Съжалявам. Доста е разсейващо да водиш два разговора едновременно. Многозадачността не е моето нещо, аз съм склонна да се съсредоточавам само върху едно нещо. Да се придържам към правия път, докато не свърша работата. Всъщност…
– Айви…
– О, да. – Върнах се към темата. – Веднъж останах вътре десет дни подред. Не излязох навън, не говорих с никого, просто лежах на дивана с пухеното си одеяло и котката си. – Въздъхнах. – Беше прекрасно. – Уинтър и Пит ме погледнаха, сякаш съм луда. Повдигнах рамене. – Както и да е, когато най-накрая се осмелих да изляза отново навън, трябваше да разчистя пътя до вратата. Имаше сметки и ненужна поща, които затрупваха прага ми. Отне ми цяла вечност да отворя вратата, а бяха минали само десет дни. Клеър Рийс не се е прибирала от седмици. – Потърсих снимката. – Къде е пощата ѝ? Къде са листовките за местната закусвалня? Къде са сметките ѝ? Или пощенски картички? На изтривалката пред вратата ѝ няма нито едно писмо.
– Познавам пощальона – възрази Пит, като за момент се отказа от опита си да се завърти и да се вгледа във въздуха, сякаш очакваше Клеър да се появи всеки момент. – Той е добър човек.
– Сигурна съм, че е. Мисля, че Черната брада е пренасочил пощата на Клеър.
Веждите на Уинтър се смръщиха.
– С каква цел?
– Само Бог знае – казах аз. – Но ако съм права, трябва да разберем къде се изпращат писмата ѝ и ще го намерим. – Вдигнах вежди. – Не само капани трябва да търсим в домовете на другите членове на завета, но и писма. Както каза Клеър, серийните убийци вземат трофеи. Може би ненужната поща е трофея, който Черната брада търси. – Сбърчих нос при изражението на Уинтър. – Не казвам, че има някакъв смисъл. Просто казвам, че не може да е съвпадение, че няма никакви писма, които да чакат Клеър.
– Искаш да ми кажеш – каза Уинтър – че някога те е мързяло да станеш и да вземеш пощата от собствения си праг? В продължение на десет дни?
Усмихнах се.
– И виж докъде ни доведе това отношение! На половината път към разкриването на поредица от трагични и жестоки убийства. – С ъгъла на окото си забелязах, че Клеър се превива. – Ще стигнем докрай, Клеър. Обещавам.
– Не бива да даваш обещания, за които не си сигурна, че ще изпълниш – прошепна тя.
– Все още можем да излезем на среща – намеси се Пит. – Мога да резервирам маса в La Boheme. Мързеливата блондинка може да дойде и да ни превежда.
– Трябва да хвана сериен убиец – информирах го подсмърчащо. – Нямам време да ходя на срещи, така че не мога да действам като посредник между духовния и реалния свят.
– Искаш да кажеш, че те мързи да го направиш – каза Пит.
– Не. Исках да кажа да, донякъде, но това беше и твърде проклето странно.
Клеър се усмихна.
– Ето какво получаваш за това, че си предположила, че съм му харесала гащите.
Извъртях очи. Проклети призраци.
***
Уинтър отиде да говори както с полицията, така и с вещиците от Арканния отдел, които бяха дошли да разследват другите членове на завета. Реши, съвсем сам, че ще се справи по-добре с убеждаването им да поискат медийно ембарго без моята помощ. Очевидно имах проблеми с професионалното си поведение и това можеше да ги разубеди да се съгласят с нашите желания. Изглежда, че Пит беше съгласен с тази оценка, въпреки че се беше запознал с предната ми половина едва петнайсет минути по-рано. Както и да е. Егото ми можеше да понесе удара, ако това означаваше, че Уинтър е този, който губи време да отговаря на безсмислени повтарящи се въпроси. Когато става дума за правителствени агенции, независимо дали става дума за серийни убийци или за маршрути за рециклиране на кламери, формулярите и бюрокрацията могат да унищожат психиката ти по начин, който дори Ницше не би могъл да предвиди. Освен ако не сте Рафаел Уинтър, разбира се. Тайно подозирам, че той живее за такива неща.
Колкото и да се изкушавах да се възползвам от отсъствието на Уинтър и да подремна четиридесет минути, очевидното нещастие на Клеър изключваше всякаква дрямка. Предвид това, което съседа Пит ни беше разказал за лъжите, които Черната брада му беше наговорил, предположих, че и на нейното семейство вероятно са разказвали нещо подобно. Ако разбера със сигурност, това поне щеше да я развесели, тя пак щеше да е мъртва, но щеше да знае, че семейството ѝ се грижи за нея. Разбира се, това означаваше, че ще трябва да бъда носител на лошата вест и да кажа на семейството ѝ, че е била убита. Това не беше точно моята представа за забавление на брега на морето. Сладолед, да, лежане на слънце, да. Да съобщя на едно семейство, че сериен убиец е убил най-близките им преди няколко седмици и те не са разбрали, че нещо не е наред… не. Изкушавах се да спринтирам в обратната посока толкова бързо, колкото ме носеха малките ми пухкави крачета.
Родителите на Клеър живееха в тиха глуха уличка на по-малко от двайсет минути от дома ѝ. Това беше място, където всички съседи си говореха, не само за да се поздравят сутрин, но и за да се спрат и да си поговорят наистина. Когато някой печеше сладкиши, кутиите с бисквити вероятно се разнасяха из всички къщи на улицата. Може би моите вещерни способности никога не са имали опит с предсказанието, но аз предвидих много печива в бъдещето на семейство Рийс. Въздъхнах шумно.
До мен Клеър беше напрегната и нервна.
– Ами ако наистина им е все едно, че съм мъртва? Черната брада може никога да не е идвал тук. Може никога да не е говорил с тях. Може просто да не са забелязали, че ме няма наоколо. – Тя скръсти ръце и аз видях, че пръстите ѝ треперят. Може и да беше призрак, но все още се страхуваше. Очевидно не губиш емоциите си или човечността си, когато загубиш живота си. Не бях сигурна дали да се зарадвам, или да се ужася от това.
Без да мога да сложа успокояваща ръка на ръката ѝ, се принудих да се усмихна в нейна посока.
– Колко често си виждала семейството си, когато си била жива?
Изражението ѝ се сгърчи в притеснено чувство за вина.
– Не толкова често, колкото трябваше. Живеехме близо един до друг, така че трябваше да се прибирам по-често, но те винаги бяха тук, разбираш ли? Може да съм отлагала много вечери или дни навън, но само защото си мислех, че мога да ги видя по всяко време. – Гласът ѝ спадна до шепот. – Не знаех. Не знаех, че ми остава толкова малко време. Нищо чудно, че не им пука, че съм си тръгнала – не ми пукаше, когато те бяха тук.
Клеър сериозно прекаляваше с мисленето.
– Престани – казах аз, достатъчно рязко, за да я накарам да ме погледне изненадано. – Ти беше човек. Ти си човек. Направила си нещо, което правят хората в цялата страна. Не можеш да се упрекваш за това, че си живяла или че си направила няколко грешки. Да се греши е човешко, Клеър.
Тя изкриви лицето си.
– А да прощаваш е божествено. – Тя размаха ръка наоколо. – Аз съм мъртва и не виждам никой божествен наоколо. Дори това успях да объркам.
Започвах да придобивам впечатлението, че нищо от това, което казах, нямаше да промени нищо. Когато семейството на Клеър чуеше какво се е случило с нея и рухнеше, съсипано, тя нямаше да се почувства по-добре. Да се греши е наистина човешко – не трябваше да идвам тук. Някои неща беше по-добре да се оставят на професионалистите. Какво, по дяволите, знаех за скръбта?
Натиснах пръста си върху звънеца на вратата и се отдръпнах. При късмет никой нямаше да излезе и полицията щеше да дойде по-късно и да се справи сама. Преброих до три в главата си.
– Никой не е тук! Трябва да тръгваме. – Завъртях се забързано и тръгнах далеч по-бързо, отколкото правех обикновено.
– Айви! – Веднага протестира Клеър. Не беше нужно да се притеснява – вече чувах как вратата се отваря зад мен. Мамка му.
Обърнах се бавно назад, стомаха ми се свиваше, а устата ми пресъхваше. Всеки ден бих се изправяла срещу взвод зомбита. По дяволите, бих се изправяла и срещу Таркуин – и това говори за нещо.
Жената имаше лицето на Клеър, но с няколко по-задълбочени бръчки около очите и устата. Започна да ми се усмихва, но нещо в изражението ми я накара да се спре, защото усмивката ѝ отслабна.
– Мога ли да ви помогна? – Попита тя.
По бузите на Клеър започнаха да се стичат големи призрачни сълзи.
– Мамо. – Тя се затича към нея с разперени ръце и се опита да се хвърли в прегръдка. Разбира се, не се получи и Клеър падна през тялото на майка си, препъвайки се от другата страна. Тя изпусна мъчителен плач и се свлече на земята.
Преглътнах.
– Госпожа Рийс. – Това не беше въпрос.
– Познавам ли ви?
Поклатих глава.
– Не, но познавам дъщеря ви, Клеър. Или би трябвало да познавам дъщеря ви Клеър? – Не бях казала повече от две изречения, а това вече беше едно от най-трудните неща, които бях правила.
– Клеър? Къде е тя? Как е? – Тя стисна устни. – Честно казано, това момиче е ужасно да поддържа връзка! Може да е мъртва, доколкото знаем! – Тя се засмя на слабата си шега. Когато не направих нищо повече от това да се размърдам леко, тя вдигна ръка към устата си. – Чакай. Какво се е случило?
Прагът на къщата не беше място за този разговор.
– Може би трябва да влезем вътре.
Лицето на майката на Клеър стана още по-бяло.
– Кажи ми. Кажи ми къде е тя.
Клеър се изправи на крака зад майка си. Тя избърса очите си и ме погледна.
– Направи го, Айви.
Отдръпнах раменете си назад. Трябва да се изправиш, Айви. Това не беше момента да се криеш под леглото и да бъдеш слабачка. Кажи истината и спри да удължаваш страданието на тази жена.
– Съжалявам, че трябва да ви съобщя – казах аз с глас, който с облекчение чух, че е ясен и чуваем, – че Клеър е станала жертва на ужасно престъпление.
Майка ѝ изтръпна. Продължих, трябваше да го кажа сега, преди да съм загубила и малкото кураж, който ми беше останал.
– Тя е била убита, заедно с останалите членове на нейния завет, от човек, за когото смятаме, че е сериен убиец, който има неприязън към вещиците.
Очите на госпожа Рийс бяха широко отворени. Трябваше да ѝ призная, че се държеше по-добре от мен. Клеър се взираше в нея, забелязвайки всеки нюанс на изражението ѝ.
– В Исландия?
Какво?
– Не. В Дартмур.
Вратата от другата страна на улицата се отвори и от нея се изсипаха група смеещи се деца, като от време на време се чуваше възторжен писък. Майката на Клеър дори не ги погледна.
– По-добре влезте – промърмори тя. Заведе ме във всекидневната и направи жест. – Моля. Седни.
Преместих се на най-близкия стол. Клеър нададе лек писък.
– Не там! – Скочих отново. – Това е стола на баща ми – каза тя. – Никой освен него не сяда на този стол.
Приближих се до дивана и направих всичко възможно да изглеждам непринудено.
– Искаш ли нещо за пиене? – Попита госпожа Рийс. – Чай, кафе или нещо друго?
Вероятно аз трябваше да я попитам това.
– Не.
– Но мога да сложа чайника, ако…
– Не.
Отвън се чуха стъпки и се появи мъж, който избърсваше ръцете си с мазен парцал. Той ме погледна, после погледна майката на Клеър.
– Какво става?
– Това е… – Госпожа Рийс се поколеба. Още дори не се бях представила.
– Айви Уайлд – казах аз. – Аз съм… – Какво съм? Шофьор на такси? Медиум?
– Тя е тук заради Клеър – каза госпожа Рийс. Бележката в гласа ѝ казваше всичко.
Мъжът, вероятно бащата на Клеър, се стресна. Той седна на стола, а раменете му се свиха.
– Майната му.
В общи линии това си мислех и аз.
***
Отне известно време да обясня всичко. Голяма част от разговора протече по странен заобиколен начин.
– Значи си от Ордена на магическото просвещение?
– Не, но понякога работя с тях.
– Значи не сте вещица?
– Аз съм вещица.
– Ти си в завет, както беше Клеър?
– Не.
– Тогава коя, по дяволите, си ти?
Вече не бях сигурна, че дори аз знам отговора на този въпрос. Единственото нещо, което беше ясно на всички ни, дори и на Клеър, беше колко съсипани бяха родителите ѝ. Имаше няколко тихи сълзи и много малко истерии, но това беше, защото те имаха толкова много въпроси, а точно сега аз имах много малко отговори.
– Значи тя е тук? – Попита майка ѝ. – Тя е мъртва и е мъртва от седмици. Тялото ѝ е кремирано. Но тя е тук като призрак и ти можеш да говориш с нея?
Кимнах.
– Да.
– Нямаме пари – каза господин Рийс с твърд, скептичен поглед в очите. – Ако се опитвате да ни накарате да ви дадем пари, за да можем да говорим с Клеър, тогава…
Вдигнах ръцете си с длани навън.
– Не искам парите ви. Не съм тук за това.
Клеър коленичи до него.
– Той беше толкова горд, когато магията ми се появи за първи път – каза тя. – Въпреки че всички знаехме, че не е много. В нашето семейство от поколения не е имало вещица. Мислеше, че ще направя велики неща. – Тя въздъхна. – Да, точно така. Кажи му, че съжалявам за парите, които откраднах, когато бях на дванайсет. И че ми се иска да съм се връщала по-често на гости. И че винаги ще бъда неговото хлапе, независимо от всичко. Кажи на майка ми, че огърлицата на баба е в старата ми кутия за бижута. Има фалшиво дъно. Взех я само защото… – Гласът ѝ се прекъсна. – Сега няма значение.
Повторих казаното от нея. И двамата ѝ родители ме гледаха, сякаш не бяха сигурни дали да ме прегърнат, или да грабнат най-близката бейзболна бухалка, с който да ме изхвърлят от дома си.
– Знам, че е трудно – казах аз. – В интерес на истината, не мога да си представя колко е трудно. Но човека, който е направил това на Клеър и на останалите от нейния завет, все още е навън. Колкото по-бързо го открием, толкова по-малък е шансът да направи това на някой друг. Имам само няколко въпроса.
Те кимнаха.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да подредя приоритетите.
– Защо си мислите, че е в Исландия?
– Получихме пощенска картичка – каза майката на Клеър. Тя отиде до камината, взе една красива картичка и ми я подаде. – Ето.
Клеър мигновено беше до мен.
– Никога не съм била в Исландия – каза тя, гледайки снимката на стрелящ гейзер. – Обърни я.
Освен адреса, на гърба бяха изписани само три думи:
– Обичам ви. К.
– Прилича на моя почерк. – Гласът на Клеър започна да се повишава. – Откъде, по дяволите, познава моя почерк? Той ме е копирал. Черната брада, проклетия…
Спрях я, докато родителите ѝ ме гледаха със застинала бдителност.
– Той е бил в къщата ти, Клеър. Сигурно нямаше да е трудно да намери пример за твоя почерк и да го копира. – Силно прехапах долната си устна. Не, нямаше да е трудно. Но това показваше ниво на предумисъл, което ме смрази.
– Тя не е написала това? – Попита баща ѝ.
– Не. Съжалявам. – Направих пауза. – Срещал ли си някога някой с черна брада и обица с череп, който да дойде и да каже, че познава Клеър?
Те си размениха погледи.
– Не. Не е имало никой – каза госпожа Рийс. – Освен онази вещица от ордена, която извършваше проверките.
Седнах изправена. Погледът на Клеър също се стрелна към майка ѝ.
– Какво?
Тя отново се изправи и отиде до бюрото, отвори едно чекмедже и извади визитна картичка.
– Оставил е данните си. – Тя ми я подаде. Вгледах се в златно изписаното име на Таркуин и много се стараех да не изкрещя. – Тя най-накрая се беше отказала от тази глупава идея за завета и беше подала молба да стане орденска вещица.
Клеър отвори уста.
– Не съм го направила! Не бих го направила! Мразя Ордена! Никога не бих се присъединила към тях. – Тя ме погледна отстрани. И двете знаехме, че магията ѝ не е достатъчно силна, за да се справи добре в Ордена. Вероятно щеше да бъде приета, но никога нямаше да премине от ниво Новобранец. Имаше причина да бъде в седемчленен завет извън Ордена.
– Мога ли да си я запазя? – Попитах аз.
– Разбира се. Означава ли нещо?
Имах ужасното усещане, че означава.
– Не, но е добре да се изследва всяка следа. – Изправих се. – Вероятно трябва да тръгвам.
Родителите на Клеър също се изправиха на крака.
– Клеър? – Почти плахо попита майка ѝ. – Ще останеш ли? Ще се почувствам по-добре, ако знам, че си тук.
Клеър подсмърча шумно.
– Ще остана. Разбира се, че ще остана.
Кимнах на майка ѝ в знак на благодарност.
– Също така трябва да вземем останките ѝ, за да можем да ги погребем подобаващо – добави баща ѝ с груб глас, задушен от сълзите.
– Полицията ще се свърже с вас за това – казах аз. – Но ето и моя номер. Обадете ми се по всяко време. Много съжалявам за загубата ви.
Те се протегнаха един към друг, стиснаха ръце, за да се утешат. И въпреки че не можеха да я видят, Клеър се наведе към тях с наведена глава и протегнати към тях ръце за допълнителна утеха. Отпуснах се.
Назад към част 11 Напред към част 13
