Епилог
В спалнята на пода попадна слънчева светлина. Това време на деня Брут винаги го намираше за нещо като дилема. Дали беше по-добре да лежи на сянка, но на удобното легло, или да лежи на слънце, но на твърдия под? И двете места имаха много достойнства и избора беше труден. Това обаче беше вид проблем, с който обичаше да се заиграва, напоследък имаше предизвикателства от много по-голямо значение – нито едно от които не оценяваше ни най-малко.
Тъкмо беше взел решението да избере слънчевата светлина, когато вратата се отвори и влезе една вещица. Отлично. Брут веднага се хвърли по гръб и се претърколи по начина, който хората сякаш обожаваха. Вещицата приклекна и го залюля, точно както искаше Брут. Той определено можеше да свикне с този начин на живот. Колкото повече слуги на негово разположение, толкова по-добре.
След това вещицата се върна до вратата и вкара едно вакуумно чудовище. Брут погледна с копнеж към слънчевия лъч и закрачи. Айви можеше да се радва, че някой друг чисти къщата ежедневно, но трябваше ли да го прави всеки проклет ден? Липсваше му да гони зайчетата с прах, а и не можеше да се мери с вакуумното чудовище, колкото и да се опитваше да го убие, когато спеше в шкафа.
С известно съжаление Брут напусна спалнята и се запъти да търси друго място. Изкушаваше се да се насочи към градината, там не само щеше да има много слънчеви и топли места, където да се сгуши, но и можеше да има допълнителен бонус – птици. Чувстваше се леко гладен. За съжаление, беше и доста сигурен, че е видял принцеса Парма Перивинкъл да се разхожда в тази посока. Това беше много добре, но ако тя изпълняваше поръчка за човека, несъмнено щеше да се опита да го въвлече в плановете си.
Брут отдавна беше решил, че работата е звяр, който е по-добре да се остави на други. В края на краищата имаше причина да се привърже към Айви. Бяха нужни много тренировки, за да я превърнат дори в далечна адекватна негова вещица, и тя все още имаше да извърви дълъг път, но Брут оставаше оптимист. Ако той не можеше да я вкара във форма, никой не би могъл.
Той се отдалечи от резиденцията и тръгна към основните сгради на Ордена. С червените одежди винаги имаше какво да се прави. Първоначално обмисляше да поиска яка с диаманти, за да знаят всички кой е, но яките имаха склонност да се изтъркват. Така или иначе, в рамките на три дни всички го познаваха. Ако искате да останете без драскотини, или носете рибени лакомства, или стойте далеч от Брут – освен ако не бяхте особено глупави. Някои хора не можеха да бъдат обучени, колкото и да се опитваш. Жълтокосият, който се насочваше към него в момента, беше пример за това.
– Брут! – Таркуин побутна спътника си, който вече постъпваше разумно и се отдръпваше. – Разбира се, знаеш чий познат е този. Бяхме любовници от детството, но аз бях прекалено голям за нея. Тя не можеше да издържи на темпото ми, затова решихме да се разделим. Тя беше разстроена от това, разбира се, плака седмици наред, но това беше за добро. От моя страна няма никаква обида. Дори ѝ спасих живота, когато спасих Ордена. Между нас казано, тя би напуснала Ипсисимус Уинтър на мига, ако ѝ кажа, че ще я взема обратно, но не бих направил това с него. Такъв добър човек съм аз.
Таркуин приклекна. Брут измърка и почука по ръцете му, след което скочи в ръцете му. Едва когато Таркуин се изправи отново с прекалено широка усмивка, Брут се задейства, като протегна едната си лапа и го одраска по клепача. Таркуин изпищя и го пусна.
– Малко космато копеле!
– Голяма слузеста кучка – отвърна Брут. Той махна с опашка и продължи по пътя си.
Спря пред библиотеката, като се чудеше дали да влезе. Кльощавият библиотекар беше доста сръчен в галенето, не че можеше да се очаква да го подмине, но често се разсейваше от вещиците, които му задаваха въпроси, или от старите книги, които привличаха вниманието му. Брут харесваше мъжа, но не му се играеше втора цигулка пред купчина документи. Не и за никого.
В крайна сметка той продължи към кабинета. Човекът щеше да се зарадва да го види. Някой ден онези други вещици щяха да създадат защитно заклинание, което да не допусне Брут – но Брут се съмняваше, че този ден ще е днес.
***
Когато стигна до кабинета на мъжа, вратата беше затворена. Брут подсмъркна. Вратите са създадени, за да бъдат отворени, това е смисъла на тяхното съществуване. За щастие тази си свърши работата, като се отвори назад, за да може високата, стройна жена да излезе.
– Благодаря ти, Ив – каза мъжът. – Ще дойдеш ли по-късно за вечеря?
Тя спря на прага.
– Айви ли ще готви?
Чу се слабо подсмърчане.
– Не.
– Мога да готвя, ако искам! – Изкрещя Айви. – Имам микровълнова печка, нали знаеш. Просто няма да готвя тази вечер.
Ив се усмихна.
– Тогава, да, с удоволствие ще се отбия. – Тя погледна надолу. – Здравей, Брут. – Посегна към мен и ме почеса под брадичката, после бръкна в джоба си и извади хрупкава бисквита. Постави пръст на устните си и Брут кимна. Той не беше идиот, беше много по-вероятно да получи лакомства от другите, ако не се хвалеше с тези, които вече беше получил. Той го сдъвка тайно, след което се отправи навътре.
Добре. Компютърът беше включен. Откакто стана Ипсисимус, мъжа беше определил определени зони да бъдат свободни от магия, за да може да се използват технологиите и Ордена да стане по-ефективен. Имаше известно мърморене, но зоните бяха ясно разграничени и нямаше никакви експлозии. Малко по малко, дори най-големите скептици започнаха да признават, че новата кръв и новите идеи, които Ипсисимус Уинтър донесе на Ордена, могат да бъдат от полза. Брут беше напълно съгласен с това, той скочи на бюрото и седна на клавиатурата. Тя винаги беше топла и гъделичкаща, дори и да издаваше досаден пиукащ звук, когато скачаше върху нея.
Айви се наведе и го побутна. Той се намръщи.
– Кучка. – После веднага се върна на същото място.
Тя въздъхна.
– Защо не можем да проведем нормален разговор? – Попита тя. – Знам, че си способен на това. Какво си правил днес, Брут?
– Храна.
Тя извъртя очи.
– Хайде – подкани го тя.
Категорично не. Ето защо той избягваше дългите изречения около нея преди. Тя щеше да иска да говори, тя щеше да иска той да говори. И двамата щяха да изгубят ценно време за сън и хранене. Човек би си помислил, че Айви, от всички хора, ще разбере това, но тя не разбираше истински какво означава да си мързелив, не като котка. Това беше форма на изкуство, изискваше отдаденост, на която дори хора като Айви не бяха способни.
Мъжът се усмихна снизходително и се съсредоточи върху Айви.
– Имам предложение за теб.
Брут се изправи. Това звучеше интересно.
– Нова работа.
Изчакай малко.
Айви изглежда мислеше същото.
– Чакай – каза тя. – Колкото и да е мило от твоя страна да мислиш за мен, Ипсисимус Уинтър, не бих искала да те обвинят в непотизъм. Вероятно ще е много по-добре, ако нямам работа. Наистина вече съм доста заета.
Добро момиче.
Мъжът вдигна пръст.
– Чуй ме. Титлата ти ще бъде „Стратегист по глобални фантомни решения и осигуряване“.
Айви направи пауза.
– Това е много дълга титла.
– Така е.
– Мислех, че си казал, че колкото по-сложно е заглавието на длъжността, толкова по-малко работа има.
Той потупа ъгълчето на устата си.
– Наистина го казах, нали?
Айви се усмихна.
– Получавам ли собствен офис?
– Ако имаш нужда от такъв.
– Аз съм единствения човек, който може да говори с духове – помисли тя. – Ще предоставям важна услуга. Мога ли да имам няколко служители, които да работят с мен? Все пак ще има задачи за изпълнение и проклятия за отмяна.
– Сигурен съм, че можем да измислим нещо.
Брут изсумтя. Айви очевидно не виждаше какво прави мъжа. Това беше елементарна манипулация, преди да успее да каже Глобални фантомни решения и стратег по осигуряването, тя щеше да работи по няколко часа на ден. Е, за това щеше да вини само себе си.
Брут се изправи и се отправи към вратата. Тук не беше толкова забавно, колкото си мислеше, че ще бъде.
– Отвори. – Когато никой от хората не се задейства, той изръмжа и опита отново. – Отвори. – След това, за да е по-сигурно, той се изправи и започна да драска с нокти по повърхността на вратата. Едно добро загребване по дървото и човекът му отвори вратата. Брут се измъкна и вратата се затвори зад него.
Той направи няколко крачки по коридора и спря. Всъщност това беше лоша идея. Ако сега ги остави сами, не се знаеше на какво ще се съгласи Айви. Трябваше да я предпази от самата нея. Отново се извърна назад и седна пред вратата, макар сега да беше от грешната страна.
– Отвори. – Няма отговор. – Отвори.
Все още няма отговор. Отново бе принуден да прибегне до драскане. Вратата се отвори, но нито мъжа, нито Айви го погледнаха. Лицата им бяха залепени едно за друго. Изглеждаше забележително неудобно, да не говорим за нехигиенично. Мъжът ритна вратата и Брут трябваше да се втурне напред, за да не заклещи опашката си. Той нямаше да седи тук цял ден, докато тези двамата заключват устни една в друга. Колко крайно нелепо.
Той се обърна обратно към вратата. Ако просто бяха оставили проклетата врата отворена, нямаше да имат този проблем.
– Казвал ли съм ти – каза мъжът – че те обичам?
– Не и днес – отвърна Айви. – И съм сигурна, че вече ти го казах три пъти.
– Значи имам много да наваксвам.
– Със сигурност имаш, Ипсисимус Уинтър.
Брут завъртя очи. Добре. Щеше да изчака, докато свършат, но очакваше адски добри лакомства за търпението си. Заслужаваше ги, по дяволите. Той се завъртя и се сви на кълбо, увивайки опашката си около себе си. Трябваше да се направи важна дрямка.
Край
