Глава 10
Преговорите преминаха изненадващо гладко. Трябваше да напусна поляната, за да получа телефонен сигнал, и Бауди ме следваше през целия път, мърморейки, но Агата Смигълсуит отговори на телефона си почти веднага и беше по-ентусиазирана, отколкото очаквах.
– Имам няколко условия – каза тя по високоговорителя, след като ѝ представих предложението си. – Ще трябва да използваме услугите на магьосник, който да върже мъдреца за времето на всяко посещение. Няма да е добре, ако тя реши да нападне някой от посетителите на музея.
Вдигнах въпросително вежди към Бауди. Вместо да изглежда обидена, тя изглеждаше доволна от идеята, че е опасно същество, което трябва да бъде омагьосано, за да се подчини.
– Това не е проблем – каза тя.
– Освен това ще трябва да я поставим на изпитателен срок като за начало. Пробен период от два месеца, да речем?
Устата на Бауди се изкриви.
– Един месец. – В крайна сметка се спряхме на шест седмици, като по този начин успокоихме и двете страни.
– Аз имам няколко собствени условия – каза Бауди на висок глас, желаейки да извоюва някакъв контрол над ситуацията. – Искам да ми се плати. Няма да отделям времето си безплатно. В замяна на всеки час, прекаран в музея, искам един бушел ябълки. Не се бавете – искам цял бушел.
Нямах и най-малка представа колко е голям един бушел, но очевидно Смигълсуит знаеше. Тя се съгласи без въпроси.
– Някой ще трябва да я вземе – казах аз. – Не мисля, че Бауди може да пътува сама до Донкастър.
– Това може да се уреди, стига да се съгласи да ни посрещне на пътя – каза Смигълсуит. – Няма да рискувам някой от моите хора да се разхожда покрай камъка на всеки две седмици.
– Проклятието не ме плаши! – Каза силно Бауди.
Пренебрегнах я.
– Тогава това е решено. На всеки две седмици Бауди ще прави презентации пред обществеността в музея на Донкастър. Сигурна съм, че има много теми, по които тя може да се изкаже.
Волята на мъдреца кимна решително.
– Имаш право.
– Тя ще бъде много популярно попълнение – съгласи се Смигълсуит. – Никой друг музей в страната не може да се похвали със служителка, която да е илюзия на волята. Това беше страхотна идея на лорд Пембървил. Този човек е гений.
Нямаше да го каже, ако можеше да го види в този момент, застанал с отпусната челюст и неподвижен в миризливото блато. От ъгъла на устата му висеше дори капка слюнка.
Въздържах се да коментирам и приключих разговора. Хестър долетя до ухото ми.
– Не е късно да я убиеш, нали знаеш. Все още можеш да го направиш.
Махнах ѝ с ръка и погледнах към Бауди.
– Твой ред – казах аз. – Остави другите да си тръгнат.
– Може би бих могла да ги задържа до края на седмицата? – Каза тя.
Сложих ръце на кръста и я погледнах. Тя въздъхна.
– Добре, тогава. Хайде. – Обърна се и се запъти към бърлогата си. Последвах я, като пишех на Марк и Ризван, докато вървях:
„Катастрофата е предотвратена. Вече всичко е наред.“
Трите малки точки се появиха отново. Миг по-късно се появи отговор:
„Много се радвам да го чуя.“ Още точки. „Успяхме да намерим само едно споменаване на Чучи. Той беше отвратителен людоед, който беше известен с това, че манипулираше по-слаби магически същества, за да вършат мръсната му работа.“
Хм, като например да убеждава волю-неволю да хващат в капан пътници и да ги затварят, докато той пристигне, за да хрупа костите им. Погледнах към отдалечаващия се син гръб на Бауди и набрах още едно съобщение.
„Беше?“
Отговорът дойде бързо:
„Беше убит в битка през деветдесетте години.“
Вълна от съчувствие към Бауди ме заля. Ако трийсет години беше държала на измамник-людоед, беше чудно, че се е справила толкова добре, колкото се беше справила. Тя заслужаваше нещо по-добро, всяко живо същество го заслужаваше.
Погледнах надолу към предателските си ръце и забелязах, че на върха на левия ми показалец трепти една искра. Освен дяволите, помислих си, дяволите не заслужават нищо проклето.
***
Хюго се взираше в мен.
– Ти ни спаси – каза той.
Не бях убедена, че е имало нужда да ви спасяват – Бауди вероятно щеше да ги освободи не след дълго – но все пак се съгласих. Нямаше нищо лошо в това да получа вечната благодарност на Хюго.
– Не само че ви спасих, но и открих съкровището съвсем сама. – Извадих малкия златен череп. – Върви ми.
– Наистина.
Потиснах усмивката си.
– Аз съм изключителен търсач на съкровища, Хюго, и не за първи път задникът ти се нуждае от спасяване. Няма да е и последният. Честно казано, имаш късмет, че съм наблизо.
Той изхърка.
– Аз също съм спасявал задника ти.
– Аз съм начело. Спасявала съм те повече пъти, отколкото ти си спасявал мен.
Той се приближи до мен.
– Така че, сега ще си правим сметка? – Той сканира лицето ми, след което продължи леко: – Защото никой от нас нямаше да е в тази ситуация, ако ти не беше толкова решена да помогнеш на Гордън.
Да, добре. Можех да го призная.
– Добре. Вината беше моя. Никое добро дело не остава ненаказано.
– Тогава сме равни.
Извърнах очи.
– Кажи го, Дейзи.
– Не можеш ли просто да признаеш, че съм по-добра?
Той сгъна ръце, очите му танцуваха, а аз поклатих глава в присмехулно раздразнение.
– Равностойни сме – промълвих аз.
Той се усмихна със задоволство и тръгна в посока – и относителна безопасност – на пътеката. Забавлението ми отмина.
– Винаги ще идвам и ще те спасявам, Хюго – прошепнах аз. Той не се огледа и не бях сигурна дали ме е чул.
– Можем ли вече да тръгваме? – Попита Хестър. – Искам да се отдалечим колкото се може повече от това място.
– Води ме. – Обърнах се и махнах на Бауди, която ни гледаше от центъра на поляната. – Поддържай връзка – казах ѝ. – Уведоми ме, ако имаш някакви проблеми.
Отис ми кимна одобрително. Мириам, Слим и Беки успяха да се усмихнат плътно в посока на Бауди, след което си тръгнахме.
***
Пътувахме през нощта и пристигнахме пред малката къща на Гордън Макензи в покрайнините на Единбург по същото време, по което дойде пощальонът. Зяпнах и гледах как той вкарва през вратата колекция от писма, после погледнах към Хюго.
– Трябва да влезеш с мен – казах аз. – Това беше и твоето търсене на съкровище, както и моето. – Направих жест към джипа зад нас. – Сигурна съм, че Гордън също ще се радва да види Мириам, Беки и Слим. Всички ние имахме пръст в извличането на черепа за него.
Хюго изгаси двигателя, извади ключовете от запалването и се заигра с тях. Това беше единственият намек, че е загрижен за това какво ще се случи по-нататък.
– Ти си тази, която направи тежката работа – каза той. – А и не мисля, че Гордън ще ме иска в дома си – той и без това е достатъчно нервен. Най-добре ще е, ако предадеш черепа сама. – Ключовете затрептяха в ръцете му.
– Това е твое решение – казах аз. Бях разочарован, но разбрах. – Ще се погрижа да ми каже какво прави черепът и какво ще се случи по-нататък. Това е твоята история, Хюго, не моята.
Той поклати глава.
– Това не е моята история, не е и твоята. Нито пък е на Гордън. Този разказ принадлежи на лейди Роуз. Може би това най-накрая ще хвърли светлина върху това, което се е случило с нея. – Звучеше съмнително.
– Родителите ти… – започнах аз.
Той ме прекъсна.
– Нека не се занимаваме с това. Нека първо изчакаме да видим какво ще стане с черепа.
Кимнах с глава, след което, без да се замислям, се наведох и допрях устни до наболата му буза.
– Няма да се бавя дълго – обещах.
Той се вгледа в очите ми.
– Миришеш на миризливо блато. Той няма да иска да останеш дълго.
Засмях се.
– Миришеш още по-зле.
– Не мога да споря с това.
Излязох. Отис и Хестър дойдоха с мен.
– Хюго няма да дойде, но ние можем, нали? – Попита Отис. – Искам да видя защо този череп е толкова специален.
Очите на Хестър бяха широко отворени от нетърпение.
– Искам фойерверки!
– Надявам се, че няма да има нищо подобно – казах аз пъргаво. Извих пръст към тях и те се настаниха на обичайните си места на раменете ми. Хвърлих още един поглед към напрегнатото изражение на Хюго, колкото по-бързо стане това, толкова по-добре.
Гордън отвори входната врата, преди да стигна до нея, усмихна ми се неловко за поздрав и погледна към Хюго и втория джип.
– Те ще чакат тук – казах аз.
Той примигна, което подсказваше, че разбира причините Хюго да остане навън. Може би разбираше. Той държеше вратата отворена.
– Добре дошли в моя дом – каза той. – Нямаш представа колко съм щастлив, че си тук, Дейзи. Толкова се радвам, че си намерила черепа. Това ще промени всичко. – Звучеше уверен и се надявах да е прав.
Насочих се по тесен коридор с полиран дървен под към малка кухня. Не се бях замисляла много за къщата на Гордън, но предполагам, че съм очаквала празно ергенско жилище с неизбежната колекция от ботанически сувенири, грижливо изложени и старателно почистени от прах. Тази представа не можеше да бъде по-далеч от истината.
Домът на Гордън със сигурност беше чист, но беше претрупан и с домашен уют. Семейни снимки украсяваха стените заедно с малки акварели на местни красиви места. Имаше някои предмети, които очаквах да видя в дома на магьосник, като например стари книги, свързани с руните, но най-вече бяха изложени красиви съдове, прости дървени резби и добре поддържани растения.
Очевидно беше и компетентен готвач: кухнята се пръскаше по шевовете от оборудване. Имаше стар миксер, който изглеждаше като от 50-те години на миналия век, тежка мраморна точилка и няколко вани с внимателно обозначени съставки за печене. От старата фурна се носеше божествен аромат на печен хляб. Бях впечатлена.
Хестър изсвири тихо.
– Хубаво! Ти пекар ли си?
Бузите на Гордън се зачервиха.
– Опитвам се.
– Чудесно! – Отис се развълнува.
– Благодаря ти. – Той стисна ръцете си. – Искате ли нещо за пиене? Мога да приготвя кафе или имам колекция от хубави чайове.
Като се има предвид, че Хюго и останалите чакаха отвън, сметнах, че е разумно да не се бавя.
– Много мило от твоя страна, Гордън – казах аз. – Но няма да останем за дълго. – Хестър се нацупи.
Бръкнах в джоба си и се постарах да не добавям драматично размахване, докато изваждах черепа. Бях го почистила и когато го поставих на кухненската маса, слънчевата светлина, която проникваше през прозореца, го накара да заблести.
Гордън издиша.
– О. – Той направи пауза. – Не очаквах, че ще е толкова красив. Трудно ли беше да се намери?
Замислих се дали да не му разкажа цялата история, но после реших да не го правя.
– Всичко бе работа за един ден – казах аз. Което беше донякъде вярно. – Сега можеш ли да ми кажеш какво прави? Усещам магията му всеки път, когато го докосна. Очевидно е мощна.
– Със сигурност е. – Той все още гледаше с благоговение черепа. – Това ще го направи. Това ще разкрие истината за изчезването на лейди Роуз веднъж завинаги.
– Как?
Гордън го вдигна и го обърна.
– Е, – каза той, – може да не повярваш, но…
Не успя да довърши изречението си, защото на вратата се позвъни. Той се дръпна, челото му се смръщи и ми подаде черепа.
– Чакай малко. Ще отида и ще видя кой е.
Зачудих се дали не е Хюго, може би все пак е решил да се присъедини към нас. Сгрята от тази мисъл, последвах Гордън. Спрях до вратата на кухнята и примижах към края на коридора, кафявокосият мъж, който стоеше на предната веранда, беше облечен в униформа на пощальон.
Щом го видях, кожата ми започна да ме сърби. Отворих уста и нададох задушаващ вик.
– Гордън! – Той се поколеба. – Гордън! Върни се тук!
Той се обърна.
– Какво има?
– Това не е пощальон – вашият пощальон вече е дошъл и си е отишъл. – Загледах се уплашено в мъжа. Изглеждаше човек и не изглеждаше заплашителен, но вече знаех, че могъщите дяволи могат да приемат други форми. А от начина, по който тялото ми настръхваше, знаех точно кой дявол е на прага на Гордън.
„Пощальонът“ се наведе напред.
– Здравей, дъще.
Тялото ми изкрещя. Хвърлих се към Гордън, за да го издърпам на безопасно място зад себе си, но крайниците ми не ми се подчиняваха, ужасът беше взел връх. Подът на сладката къщичка затрепери, докато от мен изтичаше неконтролируема земна магия. Обгърна ме горещина и когато погледнах надолу, от тялото ми се разнасяха пламъци.
– Това е то. Продължавай – окуражително каза Атаир.
– Дейзи – изсъска Гордън. – Какво става?
Отворих уста, но думите не идваха.
Отис изпищя и се хвърли в джоба ми, докато Хестър изкрещя в ухото ми:
– Ръцете ти! Дейзи!
Загледах се в малките светкавици, които искряха между върховете на всеки пръст. Все още стисках черепа и, ужасяващо, усетих как той променя температурата си. В рамките на три удара на адреналиновото ми сърце той стана ледено студен. Задъхах се, пуснах го и той тупна в краката ми.
В този момент очните му ямки започнаха да светят.
Смътно чух Атаир да казва нещо, преди да слезе от прага и да изчезне.
Очите на Гордън се разшириха.
– Не – прошепна той, загледан в черепа. – Не, още не. Не сме готови. – Той вдигна ръце и започна да гравира руна във въздуха, като пръстите му танцуваха с висока скорост. Черепът започна да се върти на място, като се движеше все по-бързо и по-бързо.
– Дейзи! – Изкрещя Хестър панически. – Дейзи!
Гордън довърши руната и се втурна напред в опит да ме достигне, но не успя да се доближи. Искрите от върховете на пръстите ми опариха въздуха и го принудиха да се върне назад.
Къщата все още се тресеше и в мазилката около нас се появяваха пукнатини. Шумът беше огромен и ревеше в ушите ми.
Наведох се, за да хвана черепа, но преди да успея да го докосна, Гордън нададе остър вик. Погледнах нагоре, когато голямо парче мазилка падна от тавана и се приземи върху главата му. Той се сгромоляса за миг.
След това видях ослепителна светкавица от бяла светлина и чух високо звънене в ушите си. Загубих контрол не само над магията си, но и над тялото си, и се претърколих напред. Кълбовидни глупости.
Назад към част 10 Напред към част 12
