Глава 11
Шумът в ушите беше по-силен от всякога, този път съчетан с болка зад клепачите. Стенех, без да осъзнавам нищо друго освен треперенето на крайниците си и студената, лепкава пот, която обливаше тялото ми. Бавно събрах мислите си – и тогава страхът отново ме връхлетя. Атаир: той беше тук.
Отворих очи и скочих, без да обръщам внимание на мъчителната болка, която разкъсваше тялото ми. Но входната врата беше затворена и нямаше и следа от Атаир, нямаше и следа от Гордън или срутения таван. Разтърках очите си и погледнах отново. Какво, за Бога, се случваше?
До краката ми се появи движение. Хестър се размърда, после полетя право нагоре, вдигнала малките си юмручета.
– Къде е той? – Изръмжа тя. – Къде е този дявол? Аз ще… – Тя се поколеба. – Какво? – Главата ѝ се завъртя. – Какво?
Погледнах надолу, за да проверя Отис. Той също се беше събудил и седеше с кръстосани крака на шарения килим, оглеждайки тесния коридор. Вгледах се в него, а после в килима. Чакай: допреди малко това не беше ли дървен ламинат? Обърнах внимание на флоралните тапети и картината на пищна селска девойка, която пасе овцете си, като нито едно от двете не присъстваше преди пет минути.
– Това не е къщата на Гордън – прошепна Отис. – Мирише различно.
Исках да му кажа, че това е безсмислено – не можехме да бъдем другаде, освен в къщата на Гордън – но преди да успея да говоря, зад мен се разнесе крясък. Обърнах се и се сблъсках с жена на средна възраст, която размахваше тиган. Беше стиснала дръжката му толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели, а очите ѝ бяха разширени от ужас.
– Излизай! – Изпищя тя. – Излезте от къщата ми! – Тя размахваше тигана по същия начин, по който аз държах Гладис. При тази мисъл ръката ми се насочи към страната ми. За мое облекчение верният ми меч все още беше в ножницата си.
За съжаление, съчувствието към Гладис може и да ме успокояваше, но наистина тревожеше жената. Тя хвърли тигана към главата ми, където той болезнено отскочи от черепа ми, след което грабна голям старомоден телефон от страничната масичка и набра три цифри.
– Чакайте – казах аз, – аз не съм…
Чух дрезгав глас в другия край на линията, преди жената да започне да бърбори.
– Полиция! Имам нужда от полиция! В къщата ми има натрапник. Тя има меч. И с нея има две феи. Тя ще ги нападне! Не знам какво иска тя! Помогнете ми!
– Аз не съм шибана фея! – Изкрещя Хестър, като се изправи срещу бедната жена по много неподходящ начин.
Хванах Хестър в едната ръка, а Отис в другата, изкъртих входната врата и изтичах навън. Беше тъмно, но изглеждаше, че се намирам на улицата на Гордън. Погледнах назад, това беше същата входна врата, същият адрес. Тази жена обаче определено не беше Гордън – а отвън нямаше и следа от Хюго или другите.
Нещо се сгромоляса на пътеката до мен: жената хвърляше чинии. Тя насочи една от тях към главата ми с поглед на неподвижна концентрация. Отказах се да се опитвам да разбера какво става и спринтирах по едва осветената улица. Не знаех какво се е случило със зората, на която бях станала свидетел само преди минути, изобщо не знаех какво се случва.
Единственото, което можех да правя, беше да бягам, да бягам и да бягам.
***
Бях задъхана, когато трябваше да спра, защото краката ми вече не се подчиняваха на заповедите ми и бях на ръба на колапса. Когато паднах на ръба на тротоара и задишах въздух, Отис и Хестър ме гледаха с разтревожени очи.
– Лицето ѝ е много зачервено – коментира Хестър. – Смяташ ли, че е зле?
Погледнах я и продължих да вкарвам глътки въздух в дробовете си.
Отис смръщи нос.
– Шшш!
Хестър кимна.
– Да, Дейзи, шшш. Звучиш като парен влак с това хриптене.
– Аз те затискам, Хес, а не Дейзи!
– Защо ще ми шиткаш? – Попита тя брат си. – Не съм аз тази, която звучи като умиращ морж.
– Ще те изпека на барбекю при следващата възможност, която ще ми се отдаде – изпъшках аз.
Хестър се усмихна.
– Тя е добре.
Най-накрая овладях дишането си и извадих телефона си. Нямаше сигнал. Чудесно.
Отис скръсти ръце.
– Не трябваше да бягаш, Дейзи. Трябваше да изчакаш полицията. Веднага щом обясниш какво се е случило, те щяха да потърсят Гордън, за да се уверят, че е добре.
Гордън. Тялото ми се разтресе. Ако Атаир беше направил нещо, което да го нарани, каквото и да било…
– Изпаднах в паника – казах аз. Дори в собствените ми уши това звучеше като неубедително извинение.
Изправих се и отблъснах мокрите от пот къдрици, които се бяха залепили за челото ми. На слепоочието ми имаше голяма синина във формата на яйце, където ме беше ударил тигана.
– Тази жена беше ужасена и нямаше да слуша нищо от това, което казахме. Трябваше да си тръгнем колкото се може по-бързо – каза тя.
– Защо отново е нощно време – попита Хестър. – Защо изведнъж се появихме в къщата на случаен непознат? Защо този глупав череп правеше всички тези странни въртящи се неща? Защо се появи Атаир? Защо…?
Вдигнах ръце, за да спра тирадата от въпроси.
– Не знам. Нямам никакви отговори.
– Какво стана с Хюго? – Попита Отис.
– И това не знам. – Погледнах към панелните сгради около нас, определено все още бяхме в Единбург. – Но мисля, че знам къде сме. И преди съм извършвала доставки на тази улица. Да отидем в Кралския елфически институт. При добър късмет Хюго ще ни чака там, а Гордън ще получи медицинска помощ.
– А Атаир? – Хестър повдигна скептично вежди.
Аз не отговорих, но Отис го направи.
– Да се надяваме, че ще се е прецакал и ще се е върнал обратно в дупката си. – И двете с Хестър се вгледахме в него. – Какво? Не сте съгласни ли?
Нито за миг. Усмихнах се едва забележимо и посочих надолу по улицата.
– Хайде – казах аз. – Това е нашата посока.
Покрай нас мина кола, от ауспуха ѝ се издигаше дим, а от високоговорителите звучеше „Baby I Love Your Way“ на Big Mountain. Намръщих се и погледнах към другите коли, паркирани на улицата.
– Какво става, Дейзи? – Попита Хестър.
Въпреки горящите ми бузи, в костите ми внезапно нахлу студ.
– Нищо.
Тя ме побутна.
– Лъжеш.
Да. Да, лъжех.
Забелязах слабото сияние, идващо от магазина за вестници на няколко метра от него.
– Нека първо отидем там.
– Защо?
Не исках да кажа какво мисля, докато не се уверя. Отново погледнах телефона си: все още нямаше сигнал. Преглътнах тежко. Шумът в ушите беше отшумял, но пръстите ми трепереха достатъчно, за да накарат телефона да се разклати.
– Насмейте се над мен – казах аз.
Хестър се проясни.
– Как се нарича човек с лопата в главата?
– Идиот! Дейзи нямаше предвид това. – Отис я погледна, после добави: – Е?
Тя подсмръкна мрачно.
– Е, какво?
– Как се нарича човек с лопата в главата?
Хестър скръсти ръце.
– Няма да ти кажа сега.
– Кажи ми!
Тя въздъхна.
– Дъг.
Отис се взираше в нея.
– Не го разбирам. Как е смешно това?
Вече бях спряла да слушам. Прибрах телефона си, проверих отново Гладис и започнах да тичам към малкото магазинче.
Телена мрежа покриваше стъклената врата. Когато надникнах през нея, видях мъж, който се навеждаше над щанда с химикалка в ръка. Отлично. Когато влязох, той се дръпна в изправено положение и посегна към нещо под плота. После провери лицето ми и се отпусна.
– Съжалявам – каза той. – Малко съм нервен. Не бива да излизаш в този час, нали знаеш. Добре дошла си да се подслониш тук. Отворен съм само за доставки, но ранните клиенти винаги са добре дошли да влязат и да изчакат изгрева.
Хм. Прехапах вътрешната страна на бузата си.
– Благодаря. Предполагам, че съм загубила представа за времето. – Направих жест към часовника му с въпросителен поглед.
– Току-що мина пет и трийсет. Няма да започне да се развиделява още двайсет минути. – Очите му се спряха на Гладис и устата му се стегна. – Предполагам обаче, че знаеш какво правиш.
Когато се съмняваш, нагло се изфукай. Усмихнах се уверено.
– Абсолютно.
Той се почеса по брадичката.
– Хм. – Вгледа се в Хестър и Отис. – Те браунита ли са?
– Да.
– Можем да говорим за себе си – каза Хестър.
– Поне не ни нарече феи, Хес – промърмори Отис.
Не позволих на усмивката ми да помръкне, вместо това бавно огледах съдържанието на магазина. Вдясно от мен имаше редица сладкиши и шоколадови блокчета: „Сникърс“, „Марс“, „Млечни пътища“. Направих пауза. Плодове „Опал“.
Мъжът ме наблюдаваше внимателно. До него имаше купчина вестници, а зад него – редици от ярко опаковани цигари.
Започна да ми се гади. Облизах устните си.
– Мога ли да си взема един от тези вестници? – Попитах.
– Разбира се. – Той вдигна най-горния от купчината.
Вдигнах го и се загледах в голямата снимка, изписана на първата страница, на която Лиз Хърли носеше разкроена черна рокля, придържана от прекалено големи златни безопасни игли.
Отис примигна бързо.
– С какво е облечена тази жена?
– Шокиращо, нали? – Каза мъжът. – Не знам докъде е стигнал светът, когато някой излиза на улицата, облечен в подобно нещо. Трябва да има закони срещу това.
– Страхотно е! – Провикна се Хестър. – Искам рокля като тази! – Мъжът се намръщи.
– Това е днешният вестник? – Попитах аз.
Той измърмори.
– Да.
Погледнах датата.
– Четиринадесети май?
– Да.
Гордън. Какво си направил?
– Четиринадесети май – повторих аз. – 1994?
Той ме погледна продължително, изглежда, че първоначалното му предположение, че съм ненормална, се потвърждаваше.
– Да. И това ще бъде двадесет пенса.
Усетих как сърцето ми заби по-бързо.
Отис и Хестър се взираха във вестника, без вече да се интересуват от дръзката рокля.
– Дейзи – прошепна Отис.
Поклатих глава предупредително, каквото и да искаше да каже, най-добре щеше да е да го каже насаме. Бръкнах в джоба си, прокарах малка торбичка с останалите ми хапчета от паяжина и намерих монета от една лира. Докато я подавах на продавача, се надявах да не забележи треперещите ми пръсти.
Той се втренчи в монетата.
– Какво е това? – Той я обърна. – Някакви чуждестранни пари? – Не приемам такива.
По дяволите. Нямаше нищо нередно в нея, беше нормална монета от паунд. Раменете ми се свиха. Нормална през 2024 г.
– Ами… прав си. – Пуснах вестника на плота. – Няма значение. Ще се върна, след като отида до банката.
Подозрението в очите му се увеличи десетократно, докато се отдръпвах.
– Хестър! Отис! – Казах рязко. – Тръгваме си сега!
– Но…
– Сега!
Излязохме от магазина с висока скорост. Усещах как очите на мъжа се впиват в гърба ми, докато се отдалечавах и завивах зад ъгъла. Едва когато се изгубихме от погледа, спрях с мъка.
Отис и Хестър веднага започнаха да крещят в лицето ми.
– 1994?
– Не може да е 1994 г.!
– Какво стана?
– Дейзи!
– Това е шега, нали?
Погледнах и двамата тъпо.
– Колите на улицата са стари. Интериорът в къщата на Гордън – която не е къща на Гордън – е старомоден. В онзи магазин се продават цигари на открито. На рафта имаха плодовете на Опал! Сигурна съм, че така се е казвал Starburst, преди да сменят името му.
В ушите ми се разнесе странен рев.
– Всичко има смисъл. Ето защо Гордън искаше черепа, защо беше толкова сигурен, че той може да му даде отговори за лейди Роуз. Искал е да пътува в миналото, за да стане свидетел на това, което се е случило с нея. Може би е смятал, че може да го спре. Може би е смятал, че може да я спаси.
Бузите на Хестър бяха яркочервени.
– Тогава защо, по дяволите, ние сме тук вместо Гордън?
– Атаир. – Гласът ми едва се чуваше. – Той се появи, аз изпаднах в паника и загубих контрол над магията си, и случайно задействах черепа. Сега ние сме тук, а Гордън го няма.
Отис поклати силно глава.
– Не. Няма как. Едва свикнах с 2024 г. – не искам да се налага да се приспособявам отново. Не трябва да сме тук. Използвай черепа и ни изпрати обратно там, където ни е мястото.
Хестър беше с широко отворени очи.
– Той е прав. Пусни отново чудноватата си магия и да се прибираме у дома.
Поклатих глава.
– Не мога.
Гласът ѝ се повиши.
– Защо, по дяволите, не?
Магията започваше да изтича от мен. Земята под краката ми се разтресе и по паважа се появиха пукнатини. Силен вятър кръжеше около нас, развяваше косата ми и правеше почти невъзможно браунито да остане във въздуха. Отис изпищя и се хвърли към мен за безопасност, Хестър направи същото и се зарови под палтото ми.
– Нямам го – промълвих аз. Пламъците се издигнаха нагоре от върховете на пръстите ми. – Черепът не е дошъл с нас – черепът е през 2024 година. Секунда по-късно пламъците се превърнаха в огнени кълба, които пламнаха във все още тъмното небе.
А аз се чувствах по-зле от всякога.
Назад към част 11 Напред към част 13
