Глава 12
Не се мотахме наоколо. Между подозренията на собственика на магазина и случайния ми прилив на магия не изглеждаше разумно да оставам в района.
Около час по-късно тримата се озовахме в Холирууд парк, големия градски парк в центъра на Единбург, в който се намираше и Артуровото място, останки от угаснал вулкан. Откритото пространство и светлото небе ме бяха успокоили значително, но в корема ми все още имаше възел на дълбоко безпокойство.
– Нещата не са толкова зле – казах на глас.
– Опитваш се да ни успокоиш или себе си? – Попита ме Хестър.
Успях да се усмихна.
– И двете. Трябва да гледаме на положителните неща.
И двамата изглеждаха съмнителни, затова уточних.
– Живи сме.
Отис призна тази точка.
– Вярно.
– Отидохме само тридесет години в миналото – ако бяхме пътували триста години, щяхме да имаме истински проблеми.
Хестър каза недоволно:
– Предполагам, че Отис и аз не сме успели да преживеем деветдесетте години на миналия век първия път. Може да е забавно.
Кимнах.
– Никой друг, за когото съм чувала, не е пътувал във времето. Ние сме пионери. Това е вълнуващо. Плюс това – бях започнала да се вълнувам от темата, – не е задължително да сме заседнали тук. В момента златния череп е заровен под камъка Фонъби. Всичко, което трябва да направим, е да пътуваме до Донкастър и да го приберем за втори път.
Хестър просветна още повече. Чудесно! След това раменете ѝ спаднаха и тя се намръщи.
– Не, не е страхотно. Каза, че трябва да се радваме, че сме пътували само трийсет години, а не триста, но вероятно сме тук, защото Гордън е направил онова руническо нещо, когато си задействала черепа. Той контролираше това, което се случи. Нуждаем се от толкова добър магьосник като Гордън Макензи – и то такъв, който разбира какво прави – за да ни върне там, където ни е мястото. Това няма да е лесно. – Тя посочи към мен. – Може да се окаже, че отново ще изгубиш контрол и ще се озовем три хиляди години в миналото.
Отис пребледня.
– Освен това – каза той, – ако изровим черепа сега, той няма да е там, за да го изровим втори път през 2024 г.
Хестър щракна с пръсти.
– Ако го няма през 2024 г. и не можем да го изкопаем тогава, със сигурност няма да можем да пътуваме в миналото, така че няма да сме тук сега. – Тя се поколеба. – Вярно, нали?
– Но ние сме тук сега – каза Отис. Той ме погледна с недоумение в очите.
Направих гримаса.
– Да си призная честно, не разбирам как работи всичко това. Не знам дали можем да повлияем на бъдещето, което вече се е случило. Трябва да избягваме да правим каквото и да било, което може да предизвика вълни в – е, – почесах се по главата, – пространство-времевия континуум.
– Какво пространство-време?
Поех си дъх, за да обясня, но разбирането ми за физиката идваше от гледането на „Стар Трек“ като дете, всъщност изобщо не разбирах науката.
– Ще се опитаме да запазим всичко по същия начин, както трябва да бъде – казах неубедително. – По някакъв начин.
Браунитата си размениха погледи, после кимнаха. Очевидно бяха решили по взаимно съгласие, че всяко обсъждане на механиката и последиците от пътуването във времето е доста безсмислено.
– Съсредоточаваме се върху това, което можем да контролираме – казах твърдо аз.
– Това не е много – каза ми Хестър.
Отис беше по-позитивен.
– Имаш ли план, Дейзи?
– Не съвсем – казах аз. – Но съм сигурна, че скоро нещо ще ми хрумне. Това, което трябва да направим, е да се справим с проблемите си един по един. Да се погрижим за малките неща и може би решенията за големите ще се появят сами.
Преди Хестър да успее да ми каже, че си заравям главата в пясъка и съм безнадежден оптимист, аз се наведох към нея и брат ѝ.
– В момента нямаме никакви пари. Парите, с които разполагам, няма да бъдат приети, защото все още не са приети. Банковата ми карта няма да работи, защото банковата ми сметка не съществува. Ние сме без пари – буквално. Първото нещо, което трябва да направим, е да решим проблема с паричните си потоци.
– Това е лесно – каза Хестър. Открадваме пет лири от един човек и ги използваме като залог. Най-лесно би било на конно състезание. Ние сме от бъдещето, така че вече знаем резултата. Продължаваме да залагаме, докато не станем милионери. Това ще отнеме само няколко дни.
Отис се задъха.
– Винаги съм искал да бъда милионер.
– Защо да се спрем на един милион? – Каза Хестър. – Какво ще кажете за милиард? – Тя изведнъж се усмихна. – Забрави да се върнеш в 2024 г. Да останем тук и да забогатеем отвъд най-смелите си мечти!
Намръщих им се.
– Това няма да се получи.
Отис и Хестър отново се погледнаха един друг.
– Хюго- заговориха те.
– Не – казах аз, – аз…
Хестър ме прекъсна.
– Не се притеснявай, Дейзи. Можеш да се срещнеш с него отново през 2024 г., когато станеш на шейсет години. Той все още ще е на трийсет и две, но ти ще си достатъчно богата, за да можеш определено да се качиш на играчка.
Стиснах зъби.
– Не говоря за Хюго. – Погледнах и двамата с разочарование. – Да, ние сме от бъдещето, но знае ли някой от нас кои коне кои състезания са спечелили през 1994 г.?
Те ме гледаха безучастно.
– Футболни мачове? – Попита Отис с надежда.
Имах съмнително подозрение, че Световното първенство по футбол е на път да се състои. Може би Бразилия е спечелила? Или пък Аржентина? Не знаех.
– Не.
Хестър примижа.
– Тенис? – свих рамене. – Знаеш ли нещо полезно за 1994 г. – попита тя.
– Нищо конкретно не ми идва наум.
Тя се стъписа.
– Ще бъдем най-лошите пътешественици във времето, които светът някога е виждал.
– Ние сме единствените пътешественици във времето, които светът някога е виждал – казах весело аз. – Ще измислим нещо.
– Обречени сме – промълви тя.
– Има още нещо, за което трябва да помислим – каза Отис. – Гордън искаше да дойде тук, за да разгадае тайната на лейди Роуз. Трябва ли да я потърсим, да я предупредим, че нещо ще ѝ се случи? Тя няма да изчезне още няколко седмици, нали?
– По-малко. Тя е изчезнала на 30 май – дотогава остават само шест дни. – Точно сега тя беше жива и здрава и имахме време да предотвратим нещо лошо да ѝ се случи. – Да съберем малко пари, а после да видим дали ще можем да говорим с нея.
Отис възрази:
– Но ти вече каза, че не трябва да променяме нещата. Ако предотвратим нейното изчезване, това няма ли да се отрази на бъдещето?
Не отговорих. Имаше и нещо друго, което трябваше да обмисля. Атаир – и няколко от другите дяволи, на които се бях натъкнала преди няколко месеца – ме бяха познали, но аз не ги бях познала. Съществуваше голяма вероятност те да са ме срещнали в миналото, преди аз да ги срещна в бъдещето – а това означаваше, че от самото начало ми е било писано да бъда тук през 1994 г.
***
Озовахме се на Принсес Стрийт, главната търговска зона на Единбург, която се простираше на почти цяла миля и предоставяше зашеметяваща гледка към замъка, без нито едно полезно пени в джобовете ни. Обмислях да се върна към първоначалния си план да се насоча към Кралския елфически институт и да помоля за помощ, но ако те не искаха да пуснат през свещените си врати непознати нисши елфи през 2024 г., със сигурност нямаше да го направят през 1994 г.
Мисълта да се опитам да обясня на група богати висши елфи, че съм от бъдещето, ми докара въображаема копривна треска. Ако Хюго беше с нас, може би щяхме да имаме шанс; той имаше гладък език и разбираше как действат те. Сама и без неговото надеждно присъствие до мен щеше да е почти невъзможно да получа помощта им. Освен това имаше и други пътища, които можех да опитам първо.
Принсес Стрийт през 1994 г. беше едновременно много подобна и много различна от версията през 2024 г. Сградите бяха същите, но много от обитателите им бяха различни. Модният универсален магазин „Дженърс“ не само все още беше отворен за работа, но и гъмжеше от клиенти – той нямаше да затвори окончателно до 2020 г. Имаше и други магазини, които не бях виждала от години, като Littlewoods, Woolworths и Virgin.
Няколко свирещи гайдари останаха на място, имаше и много автобуси, но облеклото и прическите на минувачите, макар и да не се различаваха драстично, ме накараха да се почувствам не на място. Атмосферата също не беше такава, каквато очаквах, настроението на града изглеждаше по-светло, отколкото през 2024 г. Студената война беше приключила, а все още не беше настъпило хилядолетие. Интернет съществуваше – но само в първобитна форма в сравнение с всеобхватния гигант, който беше сега.
Помислих си за всички бедствия и проблеми, с които светът трябваше да се сблъска през следващите тридесет години. Тридесет години не бяха цял живот, но все пак ми се струваше, че това е огромна пропаст.
Като си помислих, че ще имаме по-голям успех, ако елфическата ми самоличност е скрита, намерих място пред гара Уейвърли. Подозирах, че Хестър ще бъде твърде горда, за да проси, но двамата с Отис подходиха към задачата с удоволствие. Тя се взираше тъжно във всеки човек, който се промъкваше покрай нас, и молеше с жален глас:
– Нямаме пари за храна. Моля, отделете малко дребни.
– Много съм гладен – добавяше Отис отново и отново. – Толкова много съм гладен.
– Всяка дребна сума ще е от огромно значение – добавих аз към техните безпогрешни усилия.
Нищо от това не беше лъжа, но след един-два часа не бях убедена, че това, че е вярно, има някакво значение. Покрай нас минаха хиляди хора и повечето се преструваха, че не съществуваме. Мнозина гледаха отвратено и се отдръпваха, сякаш бедността беше заразна. Някои обаче бяха любезни и до обяд бяхме спечелили една наденичка, пакет чипс и общо 4,23 паунда в дребни монети. Не беше много, но беше по-добре от нищо.
Потисках най-лошото гладуване в стомаха си с наденичката, когато от гарата излезе младо семейство. Майка, баща и момче на около осем години, които бяха добре облечени и вървяха ръка за ръка.
Момчето ни забеляза първо. Несъмнено несвикнало с оживените градски центрове, то се взираше с широко отворени очи в тълпата от хора. Когато погледа му попадна върху мен, то се спря. Аз се усмихнах автоматично и секунда по-късно той дръпна майка си.
– Трябва да ѝ дадем пари – каза той с висок шотландски акцент. – Мамо, дай пари на бездомната жена.
Майка му ме погледна, пребледня и отново отвърна поглед. Тя затегна хватката си върху ръката на сина си и започна да се движи по-бързо. Партньорът ѝ ме стрелна с тесен поглед и направи същото.
– Не, Ангъс. Няма да го направим. Тя ще го използва само за наркотици – каза той.
Аз се вцепених и усмивката ми изчезна. Миг по-късно тримата си тръгнаха, заменени от още по-безразлични минувачи.
Бръкнах в джоба си и докоснах малката си торбичка с хапчета от паяжина. Случката беше унизителна, а още по-лошото беше, че жената беше права. Да, имахме нужда от пари за храна и подслон, но също така имах нужда от пари, за да намеря търговец и да си набавя още паяжина. Запасите ми щяха да стигнат само за още няколко дни, а след това щях да изпадна във внезапна, животозастрашаваща абстиненция. Като се има предвид начинът, по който магията ми действаше през последния ден, застрашен щеше да бъде не само собственият ми живот. Прехапах устни, опитвайки се да задържа тревогата си надалеч.
– Не се притеснявай за такива като нея – каза млад женски глас отблизо. – Тя никога няма да разбере какво е да си един от нас.
Говорителката беше в началото на двайсетте си години. Добре носените ѝ дрехи бяха чисти, а очите ѝ – топли, но бузите ѝ имаха леко хлътналата форма на човек, който се бори да свърже двата края. Почувствах огромна вълна на вина. Бях останала без пари и без дом само за половин ден, това беше човек, за когото това беше ежедневие.
Опитах се да се усмихна.
– Да – промълвих аз. – Благодаря.
– Аз съм Трейси – каза тя. – Не съм те виждала тук преди.
– Току-що пристигнах в града днес. – В известен смисъл това беше истина. – Аз съм Дейзи.
Трейси се усмихна и кимна към браунито.
– Много от нас имат кучета, но никога не съм виждала някой с феи до себе си.
Помръкнах, очаквайки Хестър да започне обичайната си изпълнена с гняв реч за неправилното етикетиране, но тя просто каза:
– Ние сме браунита, а не феи, но това е лесна за допускане грешка.
Челюстта на Отис падна.
– Съжалявам! – Трейси звучеше така, сякаш го имаше предвид. – Никога преди не съм виждала брауни.
– Няма страшно. – Хестър я изгледа нагоре-надолу. – Ти си вещица, нали?
Трейси примигна.
– Можеш да разбереш, като погледнеш?
Хестър посочи.
– Пръстите ти са зелени.
Младата жена погледна надолу, след което се засмя смутено.
– Да, зелени са. Събирах растения от градините там. – Тя постави пръст на устата си. – Не казвай на никого. Властите не обичат, когато тук се събира реколтата от неразрешени вещици. Трябва да имаме разрешително, но то струва триста паунда, а аз няма как да намеря толкова пари.
– Тайната ти е в безопасност при нас – уверих я аз.
– Благодаря. – Тя ме погледна. – Имаш ли къде да пренощуваш тази вечер?
Беше едва следобед, това, което се случи тази вечер, беше далеч от непосредствената ми грижа.
– Все още не.
Изражението ѝ стана сериозно.
– Не можеш да спиш навън през нощта, не е безопасно. Има приют недалеч оттук. Стига да стигнеш там до осем, ще ти намерят място. Не искаш да се превърнеш в поредната статистика.
Отис замахна нагоре.
– Какво имаш предвид, че не е безопасно? – Попита той с треперещ глас.
– Знаеш – каза Трейси. Тримата се спогледахме втренчено. Тя се намръщи и почука по зъбите си с мръсен, оцветен в зелено нокът. – Вампири, разбира се. В целия град има рояци от тях.
Мисълта ми се върна към начина, по който беше реагирал продавача на вестници, когато влязох в магазина му.
– Да – издишах аз. По лицето ми се разля огромна усмивка. – Да! – Погледнах към Отис и Хестър с внезапен триумф. – Трябваше да се сетя за това преди. Знам точно как можем да спечелим всички пари, от които се нуждаем. Ти, Трейси – казах ѝ, – си гений.
Лицето ѝ бе помрачено от объркване, но аз вече се изправях на крака и събирах малката колекция от монети. Това щеше да е гениално.
Назад към част 12 Напред към част 14
