Глава 17
Благодарение на успеха на Трейси в събирането на пари, можех да си позволя не само евтин пансион, където да се прибера и да поспя, но и услугите на търговец на паяжина. Облекчението, което изпитах при попълването на запасите си, беше почти толкова добро, колкото и осемте часа сън, гризящият страх, че ще се окажа в абстиненция, ме гризеше и ставаше изтощителен.
Останаха ми достатъчно пари, за да си купя дрехи от един благотворителен магазин и да пътувам на следващата сутрин. Бях едновременно обновена и освежена, вече не миришех на блато и не се чувствах като мръсно блатно чудовище. Настроението ми беше толкова приповдигнато, че имах чувството, че мога да се справя с целия свят, независимо коя е годината. Опитах се да не обръщам внимание на факта, че треперенето на ръцете ми продължаваше да се повтаря, а сърцебиенето, шумът в ушите и студената пот продължаваха да се появяват, когато най-малко исках.
Маршрутът на влака беше непроменен от това, което знаех, че ще бъде в бъдеще. Накрая слязох на един смътно познат перон и се огледах. Замъкът Пембървил, семейното имение на Хюго, се намираше на по-малко от четири мили оттук, имението Асини беше на приблизително същото разстояние, макар и в обратна посока.
Хестър почука кокалчетата на пръстите си.
– Готова съм за следващата ни героична среща – заяви тя. – Да спасим лейди Роуз!
Обърнах се надясно и започнах да вървя.
– Еми, Дейзи? Къщата на лейди Роуз е в другата посока – промърмори Отис.
– Първо ще отидем до дома на Хюго – казах твърдо аз.
Той се учуди.
– Защо ще го правим? Ако е там, той ще е само бебе. Няма да е много полезен.
Всъщност през 1994 г. Хюго щеше да стане на две години, все още с пелени, но вече не бебе на ръце.
– Не можем просто да се появим в дома на лейди Роуз, да почукаме на вратата и да ѝ кажем, че е в опасност. Трябва да установим какво е положението. Родителите на Хюго са непосредствени съседи на лейди Роуз и знаем, че са се опитвали да говорят с Роуз няколко пъти, преди тя да изчезне. Ако първо поговорим с тях, може би ще научим повече за случващото се.
Хестър подсмръкна.
– Може също така да ги прекъснем по средата на разпиляването на тялото на лейди Роуз на парчета, преди да ги заровят в зеленчуковата си градина.
Силно се надявах да не е така, заради Хюго.
– Е – казах леко, – поне така ще се реши загадката какво се е случило с нея. А и имаме още дни, преди Роуз да изчезне завинаги, така че няма да я разпилеят още.
– Мислиш ли, че са я убили? – Попита Отис разтревожено.
– Запазвам отворено съзнание. Но докато не се появят доказателства за обратното, те заслужават да се възползват от съмнението.
Невинен до доказване на противното. Никога не бях срещала майката и бащата на Хюго, но ми беше трудно да повярвам, че биха имали мотив или желание да убият съседката си и да скрият тялото ѝ. Наречете ме наивна, но ми се стори малко вероятно.
Нито Отис, нито Хестър казаха нещо. Обърнах се и ги погледнах. Те си правеха физиономии един на друг и жестикулираха заострено.
– Какво? – Попитах, леко раздразнен.
Хестър се усмихна подигравателно в моя посока.
– Можеш да казваш истината, Дейзи.
– Да – каза Отис. – Няма да те съдим.
– Не. – Хестър поклати глава. – Ще те съдим. Но не трябва да лъжеш.
Погледнах ги.
– Няма да отида първо в замъка Пембървил, защото искам да видя Хюго като дете. Имам внимателно разработен план. Обмислих го много и това е разумното нещо, което трябва да направя.
– Да. – Отис се усмихна широко.
– Разбира се, Дейзи – добави Хестър.
– Вярно е! – Предимно вярно.
– У-ху.
– Да.
Обърнах се.
– Хайде.
Те се ухилиха шумно. Варгас беше прав в едно отношение: слугите не бяха това, което бяха преди.
***
Когато завих по дългата алея и замъкът Пембървил и територията му най-сетне се видяха, трептене на облекчение стопли вътрешностите ми. Сега изглеждаше по същия начин, както и след трийсет години, и тази познатост ме успокояваше. Живият плет покрай пътя беше подрязан по същия начин, ябълковите дървета в овощната градина на изток показваха същия цвят, а замъкът не изглеждаше по-различно, макар да знаех, че Хюго е извършил много необходими ремонти.
Освен редицата непознати – и много скъпи – коли, паркирани пред замъка, основната разлика беше, че Дукесата нямаше да се спотайва под моста, който пресичаше стария ров. Щеше да ми липсва присъствието ѝ. Всъщност, когато стигнах до моста, спрях за миг, за да ѝ призная. Странно, но ми се стори, че това е правилното нещо, което трябва да направя. Не се задържах дълго обаче.
С отпуснати рамене и високо вдигната брадичка отидох до масивната дъбова входна врата и позвъних на тежкия звънец.
– Имаш право на това, Дейзи – промълвих под носа си.
Не ми се наложи да чакам дълго. След половин минута вратата със скърцане се отвори и аз погледнах усмихнатото лице на жена на около петдесет години. Беше облечена в дълга престилка, която почти стигаше до глезените ѝ. Вгледах се в блестящите ѝ очи и за един глупав момент си помислих, че гледам майката на Хюго, докато не осъзнах, че е твърде стара и вероятно е член на персонала.
– Добро утро – казах рязко, надявайки се, че костюмът ми от благотворителен магазин и деловият тон ще я накарат да си помисли, че съм някакъв професионалист. Казвам се Гертруда Ван Уинкъл. Аз съм от Кралския елфически институт и имам среща с лорд и лейди Пембървил. Малко съм закъсняла. Надявам се, че това не е проблем.
Очите на жената се плъзнаха от мен към Отис и Хестър. За щастие и двете браунита решиха да играят заедно.
– Кимбърли Кардашиян – каза Хестър и направи реверанс във въздуха.
Отис се поклони.
– Марк Зукърбърг. Ние сме асистенти на г-жа Ван Уинкъл.
Жената примигна.
– Нямам никакви данни за среща.
Позволих на лицето ми да премине малка бръчка.
– Ким – казах, обръщайки се към Хестър, – вие се обадихте вчера, за да потвърдите, нали?
Хестър за момент изглеждаше паникьосана.
– Аз… ъъъ… аз…
Запитах се шумно.
– Изминахме дълъг път за това.
Жената се смили над нас.
– Не се притеснявайте. В момента Пембървил са на среща, но очаквам скоро да приключат. Можете да изчакате вътре, докато видя дали ще имат време да поговорят с вас.
– Много мило от твоя страна – казах ѝ, като се постарах да погледна остро Хестър.
– Не е проблем. – Икономката се отдръпна. – Следвайте ме.
Веднага щом се обърна, Хестър ме удари многократно с двете си малки юмручета. Отис се захили. Намигнах им и им направих знак да се държат прилично.
Влязохме в големия вход на замъка Пембървил. Картините по стените бяха същите, доспехите бяха същите, единствената разлика беше слабият, но приятен аромат на пчелен восък и лимон.
Жената ни насочи към една богато украсена дървена пейка срещу широкото стълбище. Кимнах в знак на благодарност и се настаних, почесвайки се по тила и леко потръпвайки при това.
– Искате ли нещо за пиене, докато чакате? – Попита тя. – Може би чай?
Преди да успея да отговоря, към нас се приближи странен дрънчащ звук, последван от силен звънец. Жената вдигна очи към небето. Миг по-късно една малка фигура на триколка-играчка се завъртя по коридора и се заизкачва към нас.
– Господин Хюго! – Каза тя. – Не бива да сте в тази част на къщата!
Устата ми пресъхна и не можах да се спра да се взирам. Не бях почитател на малките деца – те бяха непредсказуеми и ме караха да се чувствам нервна – но Хюго беше може би най-сладкото дете, което някога бях виждал.
Той обърна глава към икономката и се усмихна безпардонно, разкривайки същата трапчинка, която щях да познавам толкова добре след тридесет години, след което се запъти към мен. Напълно очаровани, Хестър, Отис и аз се взирахме в тази малка версия на Хюго.
Наведох се и му се усмихнах.
– Здравей.
Той измърмори нещо неразбираемо, преди да се протегне с едната си пухкава ръка, докато пръстите му не се закачиха за огърлицата ми, която висеше напред между нас.
– Господин Хюго! Пуснете хубавата дама! – Каза икономката.
Хюго затегна хватката си и изведнъж видях отглас от мъжа, в когото щеше да се превърне. Той се захили и дръпна, твърдо решен да изтръгне медальона от врата ми.
– Пух – ритъм! – Изръмжа той. – Мой!
Внимателно измъкнах пръстите му и се отдръпнах, след което прибрах огърлицата, за да не се вижда под ризата ми. Почти веднага лицето му се сгърчи и бузите му станаха яркочервени. О-о.
– Вече си го направила – промърмори Хестър в ухото ми.
Широките сини очи на Хюго се насочиха към нея. Забравил за предстоящия си пристъп на гняв, той изпъна ръка и се опита да я хване по същия начин, по който беше хванал колието ми. Преди да успее, икономката го грабна в прегръдките си.
– Съжалявам за това – каза тя с нежно раздразнение. – Той е много труден.
– Много е сладък – каза ѝ Отис.
– Да. – Тя се усмихна. – Ще бъде истински разбивач на сърца, когато порасне.
Хестър си пое дъх, докато се готвеше да говори. Погледнах я, преди да е казала нещо, за което да съжалявам.
– Не се съмнявам – промърморих неангажиращо.
– Ще го заведа в детската стая – каза икономката. – Ако изчакате тук, лорд и лейди Пембървил скоро ще бъдат свободни.
Гледах как тя тръгва нагоре по стълбите, а Хюго се гърчи по целия път.
– Щастлив ли е сега? – Попита Хестър.
– Аз… – започнах аз. После спрях.
– Какво не е наред, Дейзи? – Отис се намръщи към мен. – Ти си пребледняла.
Разтрих врата си, а миг по-късно запретнах ръкавите си и се почесах по ръцете. Виждайки действията ми, Хестър и Отис веднага се ококориха, след което се изстреляха във въздуха от тревога, докато сканираха празното антре с паникьосани очи.
Вратата вдясно се отвори, знаех, че води към изпълнената със слънце градинска стая с прозорци на юг и великолепна гледка. Със сърце, което се удряше в ребрата ми, скочих на крака и махнах диво на двете браунита, които веднага се скриха зад най-близката броня. Дясната ми ръка се насочи към дръжката на Гладис.
– Много ценя времето ви – каза гладък, културен мъжки глас.
– Няма за какво, докторе – отвърна една жена. – Въпреки че семействата ни не винаги са се виждали, не бих искала да мисля, че бедната Роуз е в някаква беда. Тя е толкова млада. Тя излезе от вратата и се усмихна, разкривайки собствената си малка трапчинка.
Засмуках рязко дъх: това беше майката на Хюго. До нея стоеше висок, добре облечен мъж с прошарена коса. Докато гледах, лорд и лейди Пембървил пристъпиха напред от градинската стая. Едва тогава успях да разгледам добре техния спътник.
Той не приличаше на дявол, макар да предполагах, че едва ли би бил в естествения си вид. Погледнах за кратко сивия му костюм и карираната вратовръзка, след което се вгледах с ужас в лицето му.
– Сигурен съм – каза той на двойката, – че ако успеете да я убедите да излезе от дома си и да подиша малко свеж въздух, дори и само за да се разходи из градините, тя ще започне да се чувства отново като предишната си същност. Лечебните свойства на природата не са за подценяване.
Лорд Пембървил кимна сериозно, докато лейди Пембървил скръсти ръце в очевидна загриженост. Аз обаче почти не ги погледнах, защото вниманието ми беше насочено към самозвания лекар, който им се усмихваше нежно.
Лицето, което носеше, беше такова, каквото бях виждала и преди, след трийсет години същото това лице щеше да се появи пред вратата на Гордън Макензи в образа на пощенски служител. Това можеше да означава само, че това е Атаир – в дома на Хюго, разговарящ приятелски с родителите на Хюго и на по-малко от пет метра от мен.
Глупости.
Назад към част 17 Напред към част 19
