Глава 18
Първият ми импулс беше да извадя Гладис от ножницата ѝ и да го нападна, той нямаше да го очаква и щях да имам най-добрия шанс да го поваля завинаги. Но беше очевидно, че нито лорд, нито лейди Пембървил знаят какво представлява, ако се хвърля към Атаир с намерението да го убия, те вероятно ще се намесят – и няма да са на моя страна. Двегодишният Хюго беше на горния етаж и беше уязвим, а освен това не знаех кой друг се намира в замъка – можеше да се окажа в битка с десетки.
Никога нямаше да спечеля, но ако Атаир направи крачка към мен, щях да се защитя до смърт.
Атаир стисна ръката на бащата на Хюго, а след това и на майка му. Когато се обърна към вратата, най-накрая ме забеляза и аз затаих дъх. Първоначално очите му се плъзнаха пренебрежително покрай мен, но преди да се успокоя, начумерената му физиономия се промени и той отново ме погледна. Знаех, че не ме е разпознал, защото все още не знаеше коя съм, но определено беше озадачен.
– Простете ми – каза той. – Срещали ли сме се? Изглеждате ми невероятно позната.
Лъжата се изплъзна лесно.
– Не, не вярвам.
Нещо проблесна в очите му: знаеше, че лъжа. Варгас сякаш притежаваше афинитет към истината и изглежда, че Атаир притежаваше същата черта.
– Всъщност имам страхотна памет за лицата – казах набързо. – Сигурна съм, че никога не сме се срещали преди този ден. – Това беше абсолютната истина – технически. – Казвам се Дейзи. – Направих нещо, което се надявах да прилича на искрена усмивка. – Дейзи Картър.
Атаир ме гледаше още няколко секунди, струваше ми се, че са час, а през цялото време ме бодяха и сърбяха косите.
– Приятно ми е да се запозная с теб, Дейзи Картър – каза той накрая. Той кимна на лорд и лейди Пембървил, след което за благодарност си тръгна.
Родителите на Хюго ми се усмихваха с учтиви, но объркани изражения. Наблюдавах отдалечаващата се фигура на Атаир, докато икономката се появи отново на върха на стълбите.
– Лорд и лейди Пембървил! Свършихте с доктора. – Тя се втурна към нас. – Това е Гертруда Ван Уинкъл от Кралския елфически институт. Тя мислеше, че има среща с вас, но мисля, че е станала грешка в дневника. Имате ли време да поговорите с нея сега?
Майката на Хюго наклони глава в действие, което напълно напомняше на сина ѝ винаги, когато той се чувстваше подозрителен.
– Мислех, че казахте, че се казвате Дейзи Картър?
Пет минути в дома на Хюго и вече бях прецакала нещата. Браво, Дейзи, помислих си саркастично.
– Гертруда е истинското ми име – казах аз. Но Кралският елфически институт не харесва, когато разкривам коя съм пред някой, който не е елф. Кимнах към вратата, през която Атаир си беше тръгнал. – Не знаех кой е той, затова сметнах, че е разумно да използвам псевдоним – казах аз.
Чувствах го като най-глупавото извинение на света, но сгънах ръце пред себе си и се усмихнах, сякаш да измислям имена за себе си беше най-естественото нещо на света.
За щастие лорд Пембървил ми повярва.
– Кралският елфически институт удря отново. – Той извърна очи. – Време е да спрат да третират всеки, който не е висш елф, като враг.
Съгласих се с него безрезервно.
– Всички трябва да подадем строга жалба – казах аз. – В писмен вид.
Иззад бронята се чу силно подсмърчане.
– Добре, Карен – промълви Хестър.
Пембървил се намръщиха към мен.
– Сега се казваш Карен? – Попита майката на Хюго.
Трябваше да се преборя с изкушението да напъхам Хестър в лъскавата броня и да я оставя там.
– Това е прякор.
Родителите на Хюго се взираха в мен, докато се опитвах да изглеждам невинна.
– Добре, тогава. – Веждите на лейди Пембървил останаха смръщени. – Макар че не бива да забравяте, че в хората няма нищо лошо. А този конкретен човек е д-р Джеймс Тагарт.
– Това не е името му.
– Познаваме го от няколко месеца.
– Вие изобщо не го познавате.
Изражението на лицето ѝ беше сериозно.
– Той е изключително надежден.
– Не. Наистина не е.
– Той е много отдаден на работата си. Нашата съседка, Роуз Асини, е една от пациентките му. Той редовно идва да я проверява.
О, Боже.
– Знаете ли какво? – Казах, като се разсеях бързо. – Мисля, че грешката в дневника вероятно е била моя. Нека да пренасрочим срещата за друг ден.
– Сега имаме време – каза лорд Пембървил. – Няма нужда от това.
Вече се отдръпвах към вратата и махах на Отис и Хестър да излязат иззад бронята.
– Днес имам други срещи. Друг път ще е добре.
Икономката се закашля нежно.
– Нямате повече свободно време до следващата седмица – каза тя на Пембървил. – Не и до вторник.
Преди да има по-нататъшно обсъждане, аз се намесих.
– Вторник е! В два часа? – Без да чакам отговор, избухнах: – Ще се видим тогава. Много ви благодаря! – Стигнах до вратата и изтичах навън, като я оставих открехната.
Думите на лорд Пембървил стигнаха до ушите ми.
– Каква особена жена. – Направих гримаса.
Една лъскава черна кола, която беше паркирана отвън заедно с другите превозни средства, вече се спускаше по дългата алея, водеща към главния път. Стиснах зъби от досада.
– Дейзи – изсъска Отис. – Какво става? Какво правиш?
– Да – каза Хестър. – Мислех, че искаш да говориш с тях. Защо си тръгваме?
– Знаеш, че това беше Атаир – казах аз. Обърнах се към другите автомобили, тръгнах към най-близкия и опитах вратата. Тя беше заключена. – Той се представя за лекар на лейди Роуз. Говорил е с Пембървил за нея – каза той.
– Значи той е този, който я е убил – каза Хестър.
– Или който се готви да я убие – добави мрачно Отис. – Пембървил са чисти.
Това не беше доказателство, което да издържи в съда, но беше достатъчно, за да ме задоволи.
– Точно така. – Опитах друга врата на колата, тя също беше заключена. – Трябва да проследим Атаир и да разберем къде отива.
Зад грамадната сребриста каросерия на „Ролс Ройс“, в който знаех, че Хюго няма да се хване мъртъв, забелязах мотор. Отлично: имах опит с моторите. Макар и стар и изпочупен, този явно беше добре поддържан. На каросерията му имаше интересна колекция от стикери и аз леко се разсмях на този, който гордо обявяваше: Елфите го правят с магия.
– Ти луда ли си? – Изкрещя Отис. – Да следваш дявол? Да следваш този дявол? Искаш ли да умреш?
– Трябва да разберем какво е замислил, ако искаме да му попречим да нарани лейди Роуз – казах аз. – Ловецът трябва да стане ловец. А сега ми помогни да намеря ключовете за това нещо.
Докато Отис размахваше криле и ме поглеждаше, Хестър се усмихна.
– Открадни мотора! Хвани дявола, който смятаме за баща ти! Блестящо. Мисля, че знам къде са ключовете – до стълбището има малка масичка с няколко ключа на нея.
– Иди и ги вземи! – Призовах я. – Нямаме много време да го настигнем.
Тя вече се запъти към замъка. Отис се взираше в мен с мрачно изражение.
– Всичко е наред – опитах се да го успокоя. – Той няма да ни убие.
– Той е дявол, Дейзи. Убийството е това, което неговият вид прави най-добре. Той очевидно не знае, че ти вероятно си негова дъщеря.
Поклатих глава.
– Ако ни беше убил през 1994 г., щеше да го спомене, когато го срещнем в бъдеще.
– Само ако бъдещето е неизменно. Все още не знаем какъв ефект ще има пътуването ни във времето върху бъдещите събития.
Срещнах тревожния му поглед.
– Не можем да го оставим да си отиде, Отис. Не можем да се преструваме, че не знаем какво ще се случи.
Той сгъна ръце.
– Не знаем какво ще се случи, Дейзи. В това е въпросът.
– Знаем достатъчно.
Хестър се появи отново, запъти се към нас и стискаше ключ, който беше почти толкова голям, колкото и тя самата.
– Ето! – Извика тя. – Имам го!
Задъхах се. Ятзе. Усмихнах се.
– Тогава да вървим.
***
Бях сигурна, че карането на мотор без каска е било толкова незаконно през 1994 г., колкото и през 2024 г., но на мотора нямаше такава, а аз не разполагах нито с време, нито с възможност да я намеря. Трябваше да захвърля предпазливостта – и косата си – на вятъра.
Вдигнах рязко оборотите и тръгнах да преследвам колата на Атаир. За съжаление, въпреки че стигнах до края на пътя за рекордно кратко време, нямаше как да разбера дали той е завил наляво или надясно.
– Карай наляво – подкани ме Отис.
– Не – каза Хестър. – Карай надясно.
Лявото водеше към имението Асини и селското царство на Пъртшир, дясното водеше към магистрала А9 за Глазгоу, Единбург и по-нататък. Поех риск, основан на предположението, че Атаир не се е насочил към лейди Роуз в този конкретен момент, и завих надясно.
– Моля се това да е правилният избор – помолих се аз. Имах нужда от късмет.
Натисках мотора колкото можех по-силно, докато колелата почти погълнаха асфалта. Минахме покрай табелите на няколко познати града. Блекфорд. Дънблейн – но нищо не подсказваше, че пред нас е Атаир. Когато видях отбивката за моста, стомахът ми се сви от разочарование. Стърлинг беше точно пред нас и ако Атаир беше влязъл в този голям град, щях да го загубя завинаги.
Изсумтях, когато пътят зави и далечните кули на замъка Стърлинг се появиха в цялото си познато, властно величие. Отдръпнах газта, готвейки се да намаля скоростта и да призная поражението си, когато на по-малко от петдесет метра пред нас зърнах черната кола на Атаир. Ето: той беше точно там.
Принудих се да не се вълнувам твърде много, трябваше да поддържам добра дистанция между нас, защото последното нещо, което можех да рискувам, беше Атаир да ме забележи. Отстъпих назад и оставих един движещ се камион да остане между нас, той щеше да бъде повече от достатъчен, за да блокира гледката ми в огледалото за обратно виждане на Атаир.
Изглеждаше, че заобикаля Стърлинг, и се надявах, че пътува към Единбург, а не към Глазгоу. Годините ми като шофьор на куриерска фирма означаваха, че познавам Единбург като петте си пръста, независимо дали годината е 1994 или 2024, Глазгоу обаче не беше моят дом – нито сега, нито в бъдеще. Щях да имам много по-голям шанс да проследя Атаир, ако се намираше в шотландската столица. Стиснах здраво палци.
Когато внезапно светна индикаторната му лампичка, примижах от изненада. Той не се насочваше към нито един от двата града: завиваше по-навътре в провинцията.
Когато го последвах от магистралата, разбрах, че съм в риск. Тук трафикът беше много по-малък и със сигурност нямаше удобни тежкотоварни автомобили, зад които да се скрия. Единственото, което беше в моя полза, беше, че пътят беше тесен и с много повече завои, което улесняваше да се пазя от погледа на Атаир. Но аз изобщо не познавах тази част на страната, така че трябваше да запазя разсъдъка си, ако не исках да го изгубя.
– Има твърде много насекоми! – Изкрещя Хестър в ухото ми, като повиши глас над брулещия вятър. – Продължават да ме пръскат по лицето!
– Тогава влез в джоба ми и не им пречи! – Изкрещях ѝ в отговор.
Хестър изкрещя още нещо, но аз не го долових, вниманието ми беше насочено към колата на Атаир.
Той зави по еднопосочен път наляво. Намалих скоростта, докато не можах да се отбия в една малка дупка отстрани на пътя и да наблюдавам движението му. Колата му продължи известно разстояние, преди най-накрая да изчезне зад един ъгъл, скрит от редица грижливо засадени ели. Изправих се и се опитах да видя какво се крие отвъд, но не беше добре. Трябваше да се приближим.
– Не планираш да се биеш с него, нали, Дейзи? – Гласът на Отис трепереше.
Усмихнах се нежно.
– Не мислиш ли, че мога да го победя?
Той се прегърна.
– Не – прошепна той. – Не мисля, че можеш.
Не вярвах и аз. Посочих надолу по пътя.
– Ако Атаир си е направил леговище там долу, искам да знам за него. Но няма да се опитвам да се боря с него. Все още не. Ако разберем къде живее, може би ще можем да използваме тази информация по-късно.
Хестър кимна ентусиазирано.
– Можем да подпалим къщата му, докато спи.
– Огънят не влияе на дяволите – напомни ѝ Отис.
Тя сви рамене.
– Можем да изпратим рояк разгневени пчели, които да го жилят до смърт.
Той изхърка.
– Защото това ще е лесно.
– Дейзи може да събере армия от зомбита и…
Това вече излизаше извън контрол.
– Нека просто да разберем къде е отседнал и какво е замислил. Разузнаване, нищо повече. – После, преди страхът ми от Атаир да ме надвие и да обърна опашка и да избягам, се спуснах на седалката на мотора, дадох газ и тръгнах след него.
Пътят не беше добре поддържан и трябваше да завивам няколко пъти, за да избегна неприятни дупки. Не спирах да гледам, притеснявах се, че черната кола на Атаир ще се появи отново или че ще се появи някой друг, но алеята оставаше празна.
Когато стигнахме до линията на дърветата, спрях мотора и отделих малко време, за да го скрия зад един храст. Като се има предвид колко тиха беше алеята, не можех да рискувам да продължа по нея, доколкото знаех, Атаир дебнеше зад ъгъла.
Браунитата бръмчаха тревожно, докато вървях към последните дървета – дори Хестър показваше признаци на страх. Казвах си, че е добре да се страхуваме от Атаир, дори само миг самодоволство, когато ставаше дума за предполагаемия ми баща, можеше да означава нашата гибел. Беше ясно, че той е най-силния от всички дяволи в страната, първия път, когато бяхме пресекли пътя си, той можеше да убие мен, Хюго, браунитата и уелския дракон Айн, без да се изпоти.
При последното дърво спрях за миг, за да се заслушам. Чух чуруликането на птиците и шумоленето на листата, през които преминаваше лек ветрец, но нищо друго. Поех си дъх и се загледах наоколо. Щом видях какво крие малката горичка, от устните ми се изтръгна шепот на триумф.
– Да!
Пейзажът пред нас беше прекрасен. В центъра му блестеше малко езеро, в което лениво плуваха няколко патици, а в далечния ъгъл имаше двойка лебеди. Езерото беше заобиколено от голяма площ трева, която беше толкова зелена, че изглеждаше нереална. Зад нея имаше сграда, а пред нея – черна кола. Или докторът беше направил още няколко домашни посещения, или това беше мястото, което Атаир наричаше свой дом.
Когато Гладис започна да бръмчи до мен, аз я успокоих. Планът беше да останем скрити, поне засега, но аз бях също толкова щастлива, колкото и тя, че сме открили леговището му.
Отис нададе ниско свистене.
– Доста прилично място – каза той, като се вгледа във внушителната варовикова сграда с многобройните прозорци, правоъгълната кула и парапета. – Точно тук бих очаквал да се настани един гаден дявол. Обзалагам се, че има подземие – добави мрачно той.
– Знаеш ли – замислено каза Хестър, – ако убиеш Атаир и той наистина е баща ти, ще станеш собственик на това място. Можеш да си имаш собствен замък, Дейзи.
Наследяването на собственост беше последното нещо, за което мислех, и ѝ извърнах очи.
– Трябва да се опитаме да се приближим – казах аз. – Трябва да установим, че Атаир се е скрил тук.
Хестър започна да кима, но Отис бе замръзнал на място.
– Дейзи? Има още някой тук.
Проследих погледа му. Той беше прав: прегърбената фигура на мъж заобикаляше западния край на замъка-музей. Той се държеше близо до стените и когато стигна до първия прозорец, се сниши още повече, за да може да пропълзи под перваза на прозореца. Явно не искаше да бъде видян.
– Не сме единствените, които шпионират Атаир – промълвих аз. Примижах по-силно, опитвайки се да зърна лицето на мъжа.
– Но това приятел или враг е? – Попита Хестър.
Защитих очите си от слънцето. Мъжът, който и да беше, беше с качулка, вдигната над главата му, така че не можех да видя чертите му. Той се поколеба за миг и после, все така наведен ниско, се затича от сградата към дърветата, където се криехме.
– Той идва насам! – Отис размаха криле в паника. – Бягай! Трябва да бягаме!
Мъжът дръпна глава нагоре, сякаш беше чул, и аз изтръпнах. Сълзи се забиха в задната част на очните ми ябълки.
– Не може да е така – прошепнах аз. – Не може да е той.
Гладис отново избръмча в ножницата си, макар че това не беше обичайната ѝ отчаяна молба за кръв. Тя знаеше кой идва.
Хестър се взираше.
– Това ли е… това ли е… това ли е… порасналият Хюго?
Трепетна усмивка озари лицето ми.
– Да, това е той.
Назад към част 18 Напред към част 20
