Глава 19
Докато Хюго тичаше към нас, аз прокарах пръсти през косата си, оправих горнището си и облизах сухите си устни.
Хестър се намръщи.
– Какво правиш, Дейзи?
– Прави се на красива за Хюго – каза ѝ Отис.
Хестър изхърка, когато я погледнах, тя направи физиономия.
– Ти винаги изглеждаш красива – каза ми тя с изражение, което подсказваше точно обратното.
Отказах се от усилията си, вместо това се изтеглих по-назад в гъстите дървета и наблюдавах и чаках. Дръж се непринудено, Дейзи – казах си.
Когато той се изравни, извиках тихо:
– Е, добре, добре. Приятно ми е да срещна точно теб тук.
Хюго замръзна за миг, преди да се обърне бавно в моята посока. По лицето му се разля широка усмивка, която показа трапчинката му в целия ѝ блясък.
– Стори ми се, че чух нещо – усмихна се той.
Той разроши косата си, слезе от пътя и тръгна през дърветата, докато се изправихме един срещу друг. Спря, погледна ме с очакване – и след това се хвърли напред, за да ме прегърне здраво.
– Намерих те – издиша той в косата ми.
– Мисля, че аз те намерих – казах аз с приглушен глас, – че те намерих.
Гласът му беше емоционален и той не се опита да спори.
– Дейзи Картър, ти си гледка за болни очи.
Притиснах се до него за няколко дълги секунди. Усещах как дълбоко в корема ми нахлува дива магия, но направих всичко възможно да я потисна, Хюго беше тук и това беше важното. Зарових глава на гърдите му и вдишах топлия му, познат аромат. Изведнъж се почувствах сигурна, че всичко ще бъде наред.
Накрая се отдалечихме един от друг и се взирахме един в друг като идиоти.
– Планирах да се държа хладно, когато ти най-накрая се появи – каза той. – Толкова за този план.
– Искаш да кажеш, че аз те карам да се държиш неспокойно? – Попитах го припряно.
Гласът му беше нисък и груб.
– Знаеш, че го правиш.
Хестър се вмъкна в пространството между нас.
– Здравей? Ние също сме тук, знаеш. Не ти ли е приятно да ни видиш?
Хюго ѝ се усмихна.
– Разбира се, че да.
Отис изпищя и полетя към него с протегнати малки ръчички. Хюго вдигна ръка и отвори дланта си, браунитата кацнаха върху нея и прегърнаха пръстите му. Сиянието ми от щастие само се увеличи.
– Как стигна дотук? От колко време си тук? – Все още бях изумена – и имах толкова много въпроси. – Гордън добре ли е?
– Гордън е добре. Беше малко повален и трябваше да прекара една нощ в болницата, но няма трайни увреждания. – Хюго си пое дълго дъх. – Трябва много, за да ме уплашиш, Дейзи, но когато стана експлозията и аз влязох, а теб те нямаше… – Той вдиша дълбоко. – Помислих, че си изчезнала завинаги. Никога повече не го прави.
Срещнах сините му очи.
– Не съм планирала да изчезна – прошепнах аз. – Какво се случи с Атаир?
Топлината в очите на Хюго изчезна.
– Значи е бил той, облечен като пощенски служител? – Кимнах. – Знаеш ли, че сега носи същото лице и че е отседнал в онзи проклет замък?
Преглътнах и отново кимнах.
Хюго издиша.
– Той се изплъзна доста бързо след магическата експлозия през 2024 година. Вече беше изчезнал, когато бях излязъл от джипа и бях пред входната врата на Гордън.
– Значи никой друг не е пострадал. – Това беше добре.
– Потърсихме те – продължи Хюго, – и намерихме помощ за Гордън. Той не можа да обясни какво се е случило в продължение на няколко часа. Не беше… приятно. – Гласът му се пречупи. Хестър и Отис затегнаха хватката си за пръстите му, докато аз отново го обгърнах с ръце.
– Гордън се възстанови достатъчно, за да говори, и ни разказа какво прави златният череп – продължи той. – Признавам си, че ми трябваше известно време да го убеждавам. – Той сви рамене с недоумение. – Пътуване във времето? Това е лудост.
Усмихнах се едва забележимо.
– Представи си как се чувствахме.
Хюго нежно отблъсна браунито и обхвана лицето ми с две ръце.
– Сигурно е било ужасно. – Той направи пауза и в очите му се появи закачлив блясък. – Особено защото не бях наблизо, за да те спася.
Свих устни и той се засмя.
– След като Гордън беше изписан от болницата, той възстанови черепа и ме изпрати да се присъединя към теб. Пристигнах веднага след теб, но ти вече беше избягала и имаше една много ядосана жена, която хвърляше чинии. Помислих си, че няма да можеш да устоиш да се появиш на вратата на лейди Роуз, затова дойдох тук, за да те изчакам. Тонът му беше нежно заканителен. Отне ти повече време да дойдеш тук, отколкото си мислех.
Хестър се нацупи.
– Дейзи беше заета да убива група вампири, един гаден дявол, а след това да изобретява вампирския спрей.
Хюго примигна.
– А?
– Ще ти обясня по-късно. – Кимнах към замъка. – Откъде знаеше, че Атаир ще се крие тук? Ако те е забелязал да се промъкваш наоколо…
Устата му се сплеска.
– Вчера го последвах от имението Асини. Това е замъкът Кълкрийч. Не е далеч от Пембървил, но никога преди не съм бил тук – мислех, че е изоставен през шейсетте години. Очевидно съм грешал.
О! Отново погледнах внушителната сграда и се зачудих дали след трийсет години Атаир все още ще се крие там. Дали през цялото това време е бил толкова близо до замъка Пембървил – и до мен?
– Изчаках, докато Атаир тръгне днес – каза Хюго, – след което реших да се поразровя наоколо, за да видя дали ще намеря нещо полезно. Той не отсъстваше за дълго, така че не можех да направя много. Предполагам, че и ти си направила същото и си го последвала от имението на Асини?
– Все още не съм била при лейди Роуз. – Погледнах го. – Последвах Атаир тук от замъка Пембървил.
Хюго се стъписа.
– Ти беше в Пембървил? – Той се отдръпна. – И Атаир беше там? С родителите ми? – Той прегледа лицето ми.
– И ти – весело пропя Хестър. – Ти си сладко малко дете, Хюго.
Той се загледа първо в нея, а после в мен.
– Тя не лъже. – Опитах се да се усмихна. – Атаир е казал на родителите ти, че е лекар на лейди Роуз. Иска да ги убеди да я убедят да напусне къщата си и да излезе на въздух.
Един мускул пулсира в челюстта на Хюго.
– Ако се опита да ги нарани…
– Не мисля, че ще го направи. Изглежда, че е по-загрижен да ги използва, за да стигне до Роуз. – Погледнах го въпросително. – Не си бил при родителите си? Не ти е любопитно да се запознаеш с тях и да разбереш какви са били, когато са били по-млади?
В гърдите му се разнесе ръмжене.
– Отчаяно, но не мога да рискувам. Дори и баща ми да не ме разпознае, мама ще ме забележи на мига.
Бях изненадана.
– Сигурен ли си, че тя ще те разпознае? Мога да видя приликата между вас, но знам истината. Тя не би имала представа.
– Може и да не го разбере, но ще разбере, че съм аз. Майките са такива. – Той поклати глава. – Би станало прекалено объркано, колкото и да ми се иска да ги видя.
Стиснах ръката му.
– Ами лейди Роуз? – Попитах. – Говорил ли си с нея?
– Не. Тя не отваря вратата си, нито на мен, нито на когото и да било. А и имението Асини е добре охранявано срещу натрапници.
– Сигурно затова Атаир иска родителите ти да насърчат лейди Роуз да се разхожда – той не може да мине през охраната ѝ. – Поколебах се. – Но защо иска да стигне до нея? Защо полага всички тези усилия?
– Честно казано, нямам представа.
– Няма никакъв смисъл – прошепнах аз.
Отис и Хестър си размениха погледи.
– Е – каза Отис с принудителна веселост, – не всички загадки могат да бъдат разгадани. Сега сме се събрали отново, така че нека се върнем в 2024 г., където ни е мястото.
Хестър кимна енергично.
– Искам Google. И видеоклипове с котки. И авокадо на тост. Излезте от черепа, за да можем да се приберем у дома.
Хюго се намръщи.
– Нямам черепа. Той е в 2024 г. с Гордън.
Тя се взира в него.
– Искаш да кажеш – извиси глас тя, – че все още сме в капан тук?
Затиснах я. Бяхме на известно разстояние от замъка Кълкрийч, но Атаир все още можеше да я чуе.
– Той все още ще бъде под камъка Фонаби – казах ѝ аз. Можем да го вземем, след като приключим тук.
– Не е нужно да го прибираме, Дейзи – каза Хюго. – Магията на черепа ще издържи само толкова дълго. Гордън ми каза, че вероятно ще останем в този времеви период няколко дни, но не и седмици. Той не можа да ми даде точна времева рамка, но рано или късно ще бъдем изтеглени обратно, независимо дали искаме да си тръгнем, или не. Не ни е мястото тук. Естественият ред ще ни принуди да се върнем в собственото си време.
Отис направи салто във въздуха.
– Слава богу!
Не бях толкова щастлив.
– Така че разполагаме с ограничено време, за да помогнем на лейди Роуз – каза Отис.
– Да – каза Хюго. – Но ще ѝ помогнем.
Разменихме си кратки усмивки, след което ми хрумна нещо друго.
– Ако времето ми тук е ограничено и скоро ще бъда изтеглен напред до 2024 г., не е трябвало да пътуваш дотук, Хюго. Можеше да изчакаш, докато се върна. Не беше нужно да ме спасяваш. – Погледнах към Хестър и Отис. – Не беше нужно да спасяваш никого от нас.
Той ме погледна продължително и понижи гласа си.
– Точно в това грешиш, Дейзи. Независимо дали имаш нужда от мен, или не, аз винаги ще дойда и ще те спася. Без значение от какво.
Устата ми пресъхна, значи ме беше чул, когато бях прошепнала след него след срещата ни с Бауди. Дълго се гледахме един друг, докато Хюго не се пропука в палава усмивка.
– И мисля, че сега ще откриеш, че аз определено съм начело. Спасявал съм те повече пъти, отколкото ти си спасявал мен.
Блъснах го по ръката.
– Изчезвай.
Той ме целуна бързо и силно по устата. Почти веднага изгубих здравия контрол над магията си и земята под краката ми изръмжа. Изсъсках от раздразнение и се отдръпнах назад, бъркайки за хапче от паяжина.
– Хайде – казах аз. – Трябва да се махнем оттук, преди Атаир да разбере, че току-що съм предизвикал мини магическо земетресение близо до къщата му.
Хюго се усмихна.
– Както милейди заповяда.
Назад към част 19 Напред към част 21
