Глава 20
Хюго явно не беше изпитвал същите финансови притеснения като мен. Имайки известно време за подготовка преди да пристигне през 1994 г., той се беше сдобил с нужните пари в брой, за да се справи, и вече беше използвал част от тях, за да си наеме малка кола. Оставих откраднатия мотор скрит зад храсталака, направих си бележка да го върна в замъка Пембървил по-късно, след което се качих до него.
По причини, които не исках да формулирам, не исках да се отделям от него дори за кратко пътуване по пътя. Непрекъснато поглеждах към него, за да се уверя, че той определено е там. Въпреки че шофираше и се съсредоточаваше върху пътя, ръката му все се отклоняваше към моята и всеки път, когато пръстите ни се допираха, усещах трептене на щастлива наслада. Да: не се влюбвах в Хюго. Вече се бях влюбила. Силно.
Бърборех в опит да скрия бурните си мисли, обяснявайки всичко, което се е случило, откакто бях кацнала през 1994 г. Беше удовлетворяващо да виждам нарастващото удивление на Хюго от всичко, което бях постигнала, разбира се, все още бях елф наркоман с непостоянна магия и баща, който се държеше като дявол, но имах и стил.
– Мислиш ли, че онзи дявол Варгас казваше истината за това, че трябва да освободиш цялата си магия наведнъж, за да постигнеш контрол над нея – попита той, когато най-сетне завихме по алеята, която водеше към имението на Асини.
– Ни най-малко не бих се доверила на един дявол, но няма причина да мисля, че е лъгал. Никога не съм се доближавала до това да освободя цялата си магия, защото винаги съм се притеснявала твърде много от последствията. Но може и да се получи.
– В това има някакъв смисъл – бавно каза Хюго. – Предполагам, че е като да изключиш и включиш компютъра си отново. Но да се лишиш от цялата си сила наведнъж не е лесно. Аз го направих веднъж, когато бях тийнейджър и експериментирах.
– И?
Той направи лице.
– Отне ми много време да изхвърля цялата си магия, унищожих няколко акра хубава земеделска земя, бях наказан за месец след това и прекарах три дни в сън от последиците. Ако направиш това, ще бъдеш невероятно уязвим след това. – Той се поколеба. – Не се знае и какъв ефект ще има паяжината в организма ти. Може да се наложи да се откажеш от нея, преди да опиташ. – Той ми хвърли страничен поглед. – Не е нужно да ти казвам колко опасно може да бъде това.
Беше прав. Не смеех да се откажа от паяковата коприна, докато не успея да контролирам магията си, но не можех да контролирам магията си без паякова коприна. Дори и при най-добри обстоятелства, всяко оттегляне трябваше да бъде внимателно управлявано, ако исках да избегна самоубийството си в процеса. Това обаче беше въпрос за друг път, предстоящото изчезване на лейди Роуз имаше предимство.
За разлика от замъка Пембървил, имението на Асини изглеждаше значително по-различно сега от това, което щеше да бъде в бъдеще. Бях зашеметена, когато видях добре поддържаните градини и прозорците, блестящи на слънчевата светлина. Това беше много обичан дом. Бях си помислила, че сградата е красива, когато я видях за първи път, но това беше нищо в сравнение с това.
Хюго забеляза реакцията ми.
– Това е нещо, нали? Толкова съм свикнал да я виждам празна и необичана.
Погледнах напред. Някъде в тези стени, почти на една ръка разстояние, лейди Роуз беше жива и здрава. Побиха ме тръпки, всичко в това начинание ми се струваше нереално.
Всички мълчахме, докато се приближавахме към входа на къщата. Огледах прозорците за движещи се сенки, но ако лейди Роуз ни наблюдаваше как се приближаваме, не я виждах.
Вместо да паркираме отпред и да афишираме присъствието си, Хюго се насочи към тесен черен път, който водеше към стара плевня. Той паркира колата под наем откъм далечната страна и изключи двигателя.
– Трябва да сме готови да се скрием, ако Атаир се появи отново.
Кимнах мрачно.
– Той явно не знае коя съм аз. Бих искал да остане така.
– Все още няма доказателства, че той е баща ти, Дейзи.
Помислих си за ДНК теста, който си бях направила, до резултатите оставаха още тридесет години, но имах чувството, че те ще потвърди всичко, което Атаир ми беше казал.
– Дори и да е така, не аз съм важната тук. – Посочих към огромната къща. – Тя е.
– Тогава нека видим дали ще успеем да я убедим да говори с нас – каза Хюго.
– Можеш да се престориш отново на шофьор за доставки – измърмори Отис отзад.
– Или да вземеш пример от книгата на Атаир и да бъдеш пощальон – предложи Хестър.
Поклатих глава.
– Не. Лейди Роуз се нуждае от истината.
– Че тя е на път да изчезне завинаги, а ние сме от бъдещето? – Отис изкриви лицето си. – Не съм сигурен, че това ще привлече доверието ѝ.
– Може би не – казах аз. – Но няма да я излъжа. Каквото и да се случва тук, трябва да ѝ покажем, че има хора, на които може да се довери – казах на Отис.
– Истината няма да подейства, Дейзи! – Изпсува Хестър. – Тя е твърде странна! Тя никога няма да ни се довери, ако ѝ кажеш кои сме в действителност.
Погледнах към Хюго, но той само сви рамене.
– Това е толкова пресилено, че тя може и да повярва.
Изправих рамене и отворих вратата на колата.
– Има само един начин да разберем.
Заобиколихме плевнята, четирима един до друг, сякаш бяхме каубои, които влизат в Томбстоун за престрелка. Липсваше само тумбеста трева – и оръжия. Сякаш усетила мислите ми, Гладис забръмча за кратко и пръстите ми леко докоснаха дръжката ѝ за успокоение.
– Ти си по-добра от всеки пистолет – промърморих аз. Смутен, Хюго ме изгледа с примигване, но аз му махнах с ръка и притиснах устата си.
Единственият звук беше скърцането на моите и на Хюго стъпки по чакъла и слабото бръмчене, когато крилата на браунитата се размахаха край нас. Ако лейди Роуз ни наблюдаваше тайно иззад тези огромни стени, щеше да знае, че имаме сериозни намерения.
Оградата, която обграждаше дома ѝ, не се виждаше с просто око, но това не омаловажаваше силата ѝ. Всеки път, когато се приближавах до сградата, усещах как тя пулсира и настръхва, сякаш крещеше „пази се“. Въпреки притеснението ми относно причините, поради които е там, трябваше да се възхитя на силата ѝ. Това беше магическа бариера, с която всяка вещица би се гордяла. Нищо чудно, че Атаир трябваше да прибягва до други методи, за да се добере до лейди Роуз, дори за него щеше да е почти невъзможно да премине през тази ограда.
На главната врата погледнах към останалите. Хестър и Отис кимнаха, а Хюго се усмихна окуражително. Вдишах дълбоко и тръгнах към вратата, като пренебрегнах писъка, с който отделението се опита да ме отблъсне.
Вдигнах юмрук и ударих силно по дървената рамка.
Нищо не се случи. Почуках отново, този път извиках :
– Ало? Лейди Роуз Асини? – Никакъв отговор. – Казвам се Дейзи Картър. Това – махнах с ръка зад гърба си, – вярвате или не, е Хюго Пембървил. До него са две браунита.
– Аз съм Хестър!
Отис прочисти гърлото си.
– Аз съм Отис!
Повиших гласа си до максималната му сила.
– Знаем, че имаш проблеми с дявола, наречен Атаир, но сме тук, за да ти помогнем. Ние сме на ваша страна!
Изчаках, като се надявах, че лейди Роуз ще даде някакъв знак, че ме е чула. Когато не последва нищо друго освен мълчание, отворих уста, но когато си поех дъх, за да извикам отново, отгоре се чу слабо скърцане.
Погледнах нагоре. Един от прозорците на втория етаж се отваряше. Яхтце. Беше по-лесно, отколкото очаквах.
– Благодаря! – Извиках. – Всичко, от което се нуждая, е да ме изслушате. Виждате ли…
Не успях да довърша изречението си, преди Хюго да промълви предупреждение. Порив на топъл вятър се понесе към нас от изток, секунди по-късно този топъл вятър се превърна в стрелкащи се пламъци, които се насочиха право към нас.
Изкрещях, след което реагирах възможно най-бързо. С прилив на защитна магия смекчих огъня с изблик на студена вода, предизвикана от влажната атмосфера.
Веднага след като действах, осъзнах грешката си. Студената вода, която обливаше пламъците, мигновено ги превърна в изгаряща гореща пара, която се устреми към мен. Хюго се заби в мен, повали ме на земята и покри тялото ми със своето. Хестър и Отис изкрещяха и също се гмурнаха. Горещият въздух се носеше покрай мен, но дори с Хюго отгоре усещах как върховете на ушите ми горят. Проклятие. Лейди Роуз беше много по-умна и способна, отколкото очаквах. Врящата пара можеше да ни навреди много повече, отколкото огнената ѝ магия.
Един висок глас изкрещя от отворения прозорец:
– Горете в ада, копелета!
Преглътнах трудно.
– Мисля, че това се брои за поредното ми спасяване – промърмори Хюго в ухото ми.
– Да, да.
– Помисли, преди да изстреляш още някоя проклета магия, Дейзи! – Изкрещя Хестър. Тя имаше право. За съжаление и двамата имаха.
Веднага щом парата се разсея, Хюго се свлече от мен. Кожата му беше зачервена, но иначе беше невредим. Беше извадил късмет; всички бяхме извадили късмет.
– Благодаря – казах аз, като се опитах да не прозвуча прекалено недоволно.
Той се усмихна.
– Време е за план Б? – Попита той.
Повдигнах се.
– Какъв е план Б?
– Надявах се да знаеш.
Намръщих се и погледнах нагоре. Не виждах лейди Роуз, но прозорецът все още беше отворен.
– Трябва да се отдалечим. Ако останем тук, ще седим като патици.
– Да се върнем в плевнята, за да се прегрупираме? – Попита Хюго.
Хестър отметна косата си назад с раздразнено съскане.
– Всичко е по-добре, отколкото да останем тук. Този глупав елф там е луд.
Отис погледна сестра си.
– Тя се защитава.
– От пътуващите във времето герои, които са тук, за да я спасят – подсмръкна Хестър. – Това няма да се получи, ако тя не иска да бъде спасена – а и така или иначе, вероятно не можем да променим историята. Нека я убият. Можем да наблюдаваме какво се случва от безопасно разстояние и да докладваме на Гордън, когато най-накрая се приберем у дома.
Не се отказвах.
– Нека първо опитаме от задната страна на къщата – предложих аз. Пъхнах ръка в джоба си и докоснах запаса си от паяжина. Винаги можех да погълна няколко хапчета наведнъж и да оползотворя пристрастяването си, бях го правила и преди, когато трябваше да пробия едно отделение. – Може да има някои слаби места в отделението отзад.
Хестър се нацупи, но Хюго кимна. Отис не изглеждаше ентусиазиран, но и не излетя с максимална скорост в отчаян опит да избяга.
Тръгнахме около къщата, като този път внимавахме значително повече. Поразмърдах си мозъка. Трябваше да има начин да накарам лейди Роуз да разбере, че не сме заплаха, но нищо не ми идваше наум. Все още не. Направих гримаса и стегнах челюстта си.
– Ще намеря начин да я убедя. – Нямаше друг избор.
Не ми отне много време да стигна до задната врата. Знаех, че тя води към кухнята, и знаех както какво, така и кой е вътре. Но също така знаех, че трикът с въздушната магия, който бях приложила в бъдеще, нямаше да проработи тук.
Обърнах се към Хюго.
– Можеш ли да кажеш какъв е този корпус? Не мога да видя нищо, така че предполагам, че не е типичен солен отряд.
– Нямах много възможност да го проуча, преди да се появи Атаир – каза той. – Не съм сигурен каква магия го захранва. А и не искаме да го счупим, ако предпазва Роуз от него.
Срещнах очите му.
– Тя обаче не е в безопасност – казах тихо. – Вече знаем, че е в опасност. Тя ще изчезне след пет дни, Хюго.
Свих рамене и се приближих до задната врата, като невидимата бариера ме притискаше през цялото време, след което приклекнах, за да разгледам земята. Тук трябваше да има нещо, което да ни подскаже каква магия е използвала Роуз. Ако успеем да намерим начин да я преодолеем и да поговорим с нея лице в лице, бях сигурна, че ще мога да я убедя в истината.
Хюго въздъхна тежко. Започна да се придвижва напред, за да се присъедини към мен, но едва беше направил три крачки, когато извика от болка.
Завъртях се, а в костите ми се появи тревога. Хестър и Отис се запътиха към него и част от секундата по-късно и двамата също извикаха. Сиреч, сиреч, сиреч. Затичах се към тях. Хюго беше на едно коляно, а по загорялото му лице се образуваха капчици пот. И двете браунита стенеха силно.
– Какво? – Попитах разтревожено. – Какво стана? – Погледнах нагоре, за да видя дали лейди Роуз не е хвърлила още някоя магия към нас, но прозорците от тази страна на къщата бяха здраво затворени.
Върнах се назад, приклекнах и погледнах тримата.
Отис потърка челото си.
– Чувствам се така, сякаш ме е блъснал автобус.
– Автобус, който гори, превозва двайсет дебели слона и е с колела с шипове – каза Хестър. Кожата ѝ беше бледа и въпреки очевидното преувеличение, не ѝ беше добре.
Хюго изсмука няколко резки глътки въздух, преди да се изправи и да се запъти към къщата. Аз набързо загребах двете браунита и се присъединих към него.
– Толкова за по-слабото отделение – каза той, като избърса веждите си.
– Тук е по-силно, отколкото на фронта. – Изпрати ми дълъг, разтревожен поглед.
– Какво? – Попитах го.
Изражението му стана по-мрачно и той сведе поглед.
Вгледах се в него.
– Какво, Хюго? Какво е?
– Тази бариера няма нищо общо с елфическата магия. Нито пък е нормално вълшебство.
Наклоних глава, объркана.
– Добре.
– Всъщност – продължи Хюго, като вдигна глава, за да хвърли злобен поглед към сградата на Асини, – има само един вид магия, която е достатъчно силна, за да създаде ограда с такъв ефект.
Внезапен нервен спазъм се разрази в корема ми.
– И каква е тази магия? – Попитах тихо.
Той се намръщи.
– Кръвна магия.
Вгледах се в него. Той се вгледа в мен.
– Използването на кръвна магия е първата стъпка към това да станеш дявол – прошепнах аз.
– Да.
– Искаш да кажеш, че според теб лейди Роуз използва кръвна магия? – Попитах.
– Възможно е да е наела някого, който да ѝ създаде пазител – каза той, макар че звучеше съмнително. – Но най-вероятният сценарий е тя сама да си го е създала с магия.
През главата ми преминаха десетина възможности. Ами ако лейди Роуз изобщо не е била жертва? Ами ако е била злодей? Преглътнах тежко, след което осъзнах, че Хестър бавно се отдръпва от мен, а крилата ѝ бързо трептят във въздуха. Отис изглеждаше истински ужасен. Отново забелязах стегнатото, притеснено изражение на Хюго.
– Чакай малко – казах аз.
– Изглежда, че това не те е засегнало, Дейзи. Магическото отделение за кръв не те е наранило по начина, по който нарани нас.
– Защото имам дяволска кръв – прошепнах аз. – Защото Атаир е мой баща, аз съм наполовина дявол и съм само на крачка от това да се превърна в отвратително зло същество, което се интересува единствено от властта. – О, Боже, аз бях злодеят тук, аз бях гнусно създание, което жадуваше за кръв и смърт, за ужас и…
Погълнах въздух. Когато моите изкривени, движени от ужас мисли се сляха, ръцете ми спряха да треперят.
– Чакай – казах бавно. – Това няма никакъв смисъл. Лейди Роуз е създала отделението, защото Атаир я преследва. Не знаем защо я иска, но посещението, което е направил на родителите ти, и молбата, която е отправил, доказват, че той иска да я изведе от тази къща и далеч от отделението. Не е моето наследство това, което ме прави по-малко податлива – не може да бъде така. Трябва да е нещо друго.
Все още не знаех какво ме кара да реагирам по различен начин, но логиката диктуваше, че предполагаемият ми биологичен баща няма нищо общо с това.
Отис видимо се отпусна.
– Ти не си дяволска, Дейзи. – Той успя да се усмихне мъничко. – Със сигурност не си зла.
Хестър вече не се опитваше да постави толкова голяма дистанция между нас, но все още изглеждаше предпазлива.
– Не съм толкова сигурна. Всеки, който носи точно тази комбинация – тя махна с ръка към ансамбъла ми от благотворителния магазин, – трябва да е леко зъл.
Хвърлих ѝ полураздразнен, полузабавен поглед. Дойде ми друга мисъл.
– Това е коприната на паяка. Трябва да е. Нещо във всички тези наркотици в организма ми означава, че съм по-малко засегната от този паяк, отколкото ти.
Хюго се намръщи.
– Това няма смисъл.
– Това е единствената съществена разлика между нас. – Погледнах към къщата. – Чувствам отделението – знам, че е там, че ме притиска – но ако то не ми влияе по същия начин, по който влияе на теб. Мисля, че мога да го преодолея. – Оптимизмът ме връхлетя. – Мога да вляза вътре и да говоря с лейди Роуз.
Хюго вече поклащаше глава.
– Вече знаем, че е опасна от начина, по който ни нападна, Дейзи. Ако тя използва кръвна магия, ти се излагаш на риск.
Намигнах му.
– Нищо ново в това. – Преди да си изпусна нервите, се завъртях и се затичах право към задната врата, решена да си пробия път.
Назад към част 20 Напред към част 22
