Глава 21
Бях на три крачки от вратата, когато отблъскващата сила на отделението ме притисна. Бях принудена да забавя темпото, докато не започнах да се движа толкова бавно, че имах чувството, че плувам в утайка. Беше повече от трудно, но въпреки огромните усилия, които изискваше, нямаше никаква болка. Това осъзнаване ме подтикна да продължа.
Стиснах челюстта си и дадох всичко от себе си, въпреки че енергията ми се изчерпваше и по лицето ми се стичаше пот. Щях да го направя, щях да премина през отделението. Задържах дъха си и с едно последно изтласкване запратих тялото си. В една секунда бутах с всички сили, а в следващата се ударих с гръм и трясък в дървената врата.
Издишах целия въздух в дробовете си с едно облекчено свистене, после се завъртях и се усмихнах триумфално на Хюго, Хестър и Отис. Те се взираха в мен с широко отворени очи.
– Виждате ли? – Разперих ръце. – Лесно, лесно! Вие чакайте тук, а аз…
Не успях да довърша изречението си. Зад мен се чу слабо скърцане, вратата се отвори и аз обърнах глава точно навреме, за да видя как една ръка се протяга към мен. Пръстите се вкопчиха в предмишницата ми и ме издърпаха в къщата – а вратата се затвори след мен.
Преди да успея да кажа или да направя нещо, тежка вълна от въздушна магия ме притисна към вече затворената врата. Лицето на млада жена с див поглед изплува пред мен.
– Коя, по дяволите, си ти? И как се промъкна през моето отделение?
Опитах се да заговоря, но въздушната магия ми попречи да изрека смислени срички. Не помагаше и факта, че очите ми бяха облени в сълзи, което правеше лицето на жената размазано, дори така нямаше съмнение за гнева и страха ѝ.
Проникнах в себе си, търсейки собствената си сила и начин да я използвам, без да я нараня. Най-доброто, което успях да направя, беше да измайсторя кофа с вода и да я изпратя сляпо напред. Секунда по-късно, когато чух плисък и нейния остър вик, знаех, че съм уцелила целта си.
Въздушната магия изчезна и аз паднах с гръм и трясък на кухненските плочи. Чух Хюго да крещи името ми от другата страна на вратата. Вдигнах юмрук и ударих три пъти по него, преди да изкрещя колкото се може по-силно:
– Добре съм! Не се притеснявай!
Жената изхвръкна не по женски.
– Не си добре и трябва да се притесняваш!
Изправих се, избърсах сълзите от очите си и мигах бързо, докато зрението ми се възстанови. Бях сигурна, че това е лейди Роуз, въпреки че червената ѝ коса беше разрошена, а чертите ѝ, които сияеха на картината, бяха мръсни и изцапани със сълзи. По някакъв начин това я правеше да изглежда по-млада. Дрехите ѝ бяха далеч от това, което очаквах от елф в нейното положение: носеше безформена рокля, която висеше като чувал.
Вгледах се в лицето ѝ и усетих странно потръпване в себе си.
– Хах. Не приличаш много на портрета си – изригнах, без да се замислям.
Явно беше грешно да го кажа. Намръщената физиономия на лейди Роуз се задълбочи и се превърна в злобно ръмжене. Тя вдигна един предмет от кухненския остров и го насочи заплашително към мен.
Загледах се в пушката в ръцете ѝ. Имах ясното впечатление, че тя с удоволствие би ме застреляла в главата и би се притеснявала за последствията по-късно. Устоях на изкушението да посегна към Гладис, трябваше да деескалирам ситуацията, а не да я влошавам.
Вдигнах дланите си.
– Моля те – казах аз. – Трябва да ме изслушаш. Казвам се Дейзи…
Лейди Роуз помръдна. Това не беше добро начало. Опитах отново.
– Казвам се Дейзи и съм пренесена тук по магически начин от 2024 г. – Прибрах косата си зад ушите. – Колкото и странно да звучи, аз съм от бъдещето. Както виждаш, аз съм елф. – Направих жест към ушите си. – Ако погледнеш ирисите ми, те имат сребърен пръстен около тях, защото съм потребител на паяжина. Мисля, че наркотиците в организма ми са ми помогнали да премина през твоето отделение – каза той.
Лейди Роуз не каза нищо, нито пък спусна пушката или промени изражението си.
– Видях портрета ти – казах аз, – защото след трийсет години ще проникна в тази къща, за да я огледам. Правя това, защото след няколко дни ще изчезнеш и никога повече няма да ви видя.
Пушката леко се дръпна.
– Не ме заплашвай – прошепна лейди Роуз. Долната ѝ устна трепереше, наистина не бях сигурна дали ще ме застреля, или ще се разтвори в локва сълзи.
– Не те заплашвам, обещавам, че не те заплашвам. Знам, че звучи пресилено, но това е истината. Не знам какво се случва или защо изчезваш – никой не знае. Но от няколко дни съм тук, през 1994 г., и знам, че дявола, наречен Атаир, те преследва. – Поех си дъх. – Моят спътник там е разбрал, че твоето отделение е кръвна магия. Ако използваш такъв вид сила, това може да е причината…
– Използвам кръвна магия, защото съм отчаяна – отвърна тя. – Не че това е работа на някой, който е решил да проникне в дома ми. – Тя погледна през кухненския прозорец. – Когато беше навън, каза, че Хюго Пембървил е с теб. Хюго Пембървил е на две години и е досадно хлапе.
– Версията навън също е пътувала във времето от бъдещето. – Замълчах. – Но понякога той все още е досадно хлапе. – Опитах се – не успях – да звуча леко.
Лейди Роуз ме изгледа нагоре-надолу и аз се почувствах като насекомо под микроскоп. Тя ме разглежда няколко дълги секунди и изражението ѝ се стегна още повече.
– Знам какво ще кажеш след това – казах аз.
Тя повдигна вежди.
– О, наистина?
– Ще ме помолиш да докажа, че съм от бъдещето. Има някои световни събития, които ще се случат скоро и които мога да ти опиша. – Вероятно: Бях малко замъглена по отношение на някои от датите. – Проблемът е, че може да се наложи да изчакаш няколко месеца – ами – години, преди тези събития да се случат. В джоба си обаче имам телефон, който е от 2024 г. Това би трябвало да ми помогне в случая.
Внимавайки да не правя резки движения, аз посегнах към него и го вдигнах, за да го види лейди Роуз. Нямаше сигнал и със сигурност нямаше достъп до интернет, но не го бях докосвала от известно време, така че все още имаше някакъв заряд. Надявах се, че тя ще види достатъчно на екрана, за да ми повярва.
За съжаление тя дори не го погледна.
– Не това исках да кажа. – Една сълза се стичаше по бузата ѝ, но тя не махна ръцете си от пушката, за да я отмие. – Исках да кажа, че можеш да се върнеш с тръс при онзи гадняр и да му кажеш, че това няма да се получи. Дори и да не си хитрец, няма да се разколебая. Махай се от къщата ми и не се връщай никога повече – каза тя.
Объркването ме завладя.
– Лейди Роуз…
Тя вдигна пушката и натисна спусъка. Инстинктивно се скрих, макар че това нямаше да помогне, ако тя наистина се беше прицелила в мен. Внезапното силно пукане беше последвано от облак прах и мазилка, тя беше простреляла стената над кухненската врата.
Хюго, Хестър и Отис отново започнаха да крещят отвън, докато аз обръщах глава, за да видя дупката, която беше направил куршумът. Беше абсолютно същата като тази, която щях да забележа, когато нахлуя след трийсет години.
– Махай се – каза ми лейди Роуз, по-скоро с тъга, отколкото с гняв.
Загледах се в нея, после направих точно каквото ме помоли.
***
Единственият от нас, който изглеждаше щастлив, беше Хестър.
– Тя не те е застреляла в главата – каза тя. – Бих приела това за победа.
Хюго беше скръстил ръце на гърдите си, все още се дразнеше, че съм влязла сама в къщата, макар да знаеше, че е трябвало да опитам.
– Тя призна, че е използвала кръвна магия? – Попита той.
Кимнах.
– Дейзи, това не е добре.
– Знам – казах тихо. – Тя е толкова млада, Хюго. Изглежда отчаяна.
– Беше на деветнайсет години, когато изчезна – каза той. – Но младостта не е оправдание. Тя е висш елф – трябва да знае рисковете. Тя трябва да знае до какво ще доведе магията на кръвта.
Въздъхнах, докато си мислех за всичко, което беше казал. Кой беше онзи гадняр, който ми беше казала да се върна при него? Тя можеше да има предвид само Хюго – или Атаир. Тя беше наистина разстроена. Тук се случва много повече, отколкото разбираме.
Отис прехвърли нервно очи между нас.
– Лейди Роуз лош човек ли е? – Попита той с тих глас.
– Не – отвърнах мигновено.
– Може би – промълви Хюго.
Крилете на Отис се размахаха по-силно, което показваше нарастващото му безпокойство.
– Какво да правим сега?
Хестър го погледна раздразнено.
– Глупости. Тя няма да приеме помощта ни, а досега нищо не подсказва, че можем да променим случващото се в миналото. Вземаме някакви прилични закуски, вие лагерувате няколко дни и наблюдавате какво се случва, за да можете да кажете на Гордън. След това се прибираме вкъщи в 2024 г. и всички са щастливи. – Тя направи пауза. – С изключение на лейди Роуз. Но ние можем да направим само толкова.
– Няма ли и ти да лагеруваш, Хес? – Попита Отис.
Тя посочи към Хюго.
– Той има пари. Може да ми резервира място в най-близкия петзвезден хотел, където ще чакам, докато отговорите бъдат разкрити. – Тя се усмихна зъбато на брат си. – Ако искаш, можеш да останеш с мен.
– Хестър – каза Отис, – ти…
Хюго ги прекъсна.
– Шшш. Слушай. Някой идва.
Всички замръзнахме, когато чухме, че от другата страна на огромната къща се приближава кола. Погледнах към Хюго. По лицето му се виждаха линии на напрежение, имаше голяма вероятност колата да принадлежи на родителите му. Знаехме, че се предполага, че те са били последните хора, които са видели лейди Роуз жива преди изчезването ѝ – и едва тази сутрин Атаир ги беше помолил да я посетят.
Кимнах към далечната страна на къщата.
– Ако тръгнем натам, ще можем да видим кой е там, без те да ни видят.
Хюго се поколеба, явно отчаян да зърне родителите си, но в очите му имаше и страх. Дълбоко в Хюго все още се прокрадваше съмнение, че майка му и баща му са замесени в изчезването на лейди Роуз.
– Можеш да останеш тук – прошепнах аз. – Мога да отида сама.
Той поклати глава, сякаш говоренето на глас изведнъж се оказа твърде опасно. Потърсих ръката му и я стиснах силно. Той отвърна на стискането и благодари. Хванати за ръце, тичахме около къщата, докато не видяхме какво се случва.
Може би вече нямаше персонал в къщата, но който и да се грижеше за озеленяването тук, беше свършил отлична работа. Особено ме впечатли масивният храст в саксия, поставен удобно в ъгъла на имението, беше с идеален размер, за да се скриеш зад него, и беше под ъгъл, така че Хюго и аз имахме ясна видимост към входната врата.
Хвърлих бърз поглед, за да се уверя, че наистина са пристигнали лорд и лейди Пембървил. Хюго беше затаил дъх, настръхнал от напрежение. През повечето време той излъчваше арогантна увереност, но когато ставаше въпрос за семейството, нещата стояха по друг начин.
Всички бяхме свързани със семейството, независимо дали по кръвен път, или по друг начин. Дори като възрастни можеше да е трудно да приемеш идеята за родителите си като самостоятелни личности, а не като любящи супергерои, които не могат да сгрешат. Лицето на Атаир проблесна в главата ми и стомахът ми се сви, никой не искаше майка му и баща му да са зли.
Отстъпих встрани, за да осигуря на Хюго най-добрата гледка. Не казах нищо, нямаше нужда да го правя. Той знаеше, че съм до него, независимо от всичко.
Лорд и лейди Пембървил се погледнаха един друг, след което отидоха до входната врата на лейди Роуз.
– Тя все още държи онова проклето отделение – промърмори лорд Пембървил. – Тя е напълно параноична.
– Тя е млада жена, която живее сама, Чарлз – нежно каза лейди Пембървил.
– Ако не беше уволнила целия си персонал преди месеци, нямаше да е сама.
– Сигурна съм, че има своите причини. – Тя вдигна ръка и почука силно. – Може би трябва да оставиш мен да говоря.
Това беше добра идея, майката на Хюго явно изпитваше много повече съчувствие към лейди Роуз, отколкото баща му.
Очаквах, че лейди Роуз ще се отнесе към тях по същия начин, както към всички останали: или ще ги игнорира, или ще хвърли магия, за да ги прогони възможно най-бързо. Изминаха няколко дълги секунди, след което лейди Пембървил отново почука. Бях почти сигурна, че Роуз няма да отговори, когато майката на Хюго извика силно:
– Роуз? Ние сме Чарлз и Таш. Моля, отвори. Искаме само да поговорим.
Изминаха още няколко секунди, след което за моя изненада входната врата се отвори.
Не можахме да видим лейди Роуз от нашето скривалище. Очевидно тя не планираше да излезе извън стените на къщата, защото това би означавало да премине през магическата кръвна ограда.
Сигурно е знаела, че все още сме там, защото когато заговори, беше очевидно, че не се обръща само към родителите на Хюго.
– Не искам никой да е тук – каза тя. – Всички трябва да напуснете незабавно. Това е моята земя и вие не ѝ принадлежите, независимо за кого се представяте – каза тя.
Бащата на Хюго очевидно беше изумен.
– Ние не се преструваме на никого.
Гласът на съпругата му беше по-мек.
– Ти ни познаваш, Роуз. Знаеш кои сме.
– Къде е момчето? – Избухна тя.
– Имаш предвид Хюго? Той е вкъщи. Време е за следобедната му дрямка.
Лейди Роуз изхлипа.
– Защото е малко дете?
– Ами да.
Лорд Пембървил я гледаше с изражение, което познавах добре, това беше същото изражение, което Хюго показваше, когато говореше с Дукесата и разочарованието му надделяваше.
– Не изглеждаш много добре, Роуз. Защо не излезеш да подишаш малко свеж въздух?
– Това много би ти харесало, нали? – Гласът ѝ беше изпълнен със сарказъм. – Ще ти хареса, ако изляза от къщата си точно сега. – Тя заговори по-силно. – Никъде няма да отида! Чуваш ли ме? Оставам тук и ти не можеш да направиш нищо по въпроса! Качвай се в машината на времето и си тръгвай!
– Машина на времето? – Лорд Пембървил поклати глава. – Какво ти е?
Устата ми пресъхна, всичко това беше по моя вина. Ако не бях влязла насилствено вътре и не бях говорила с Роуз, тя нямаше да е толкова уплашена, със сигурност нямаше да бълнува за машини на времето и да създава ясното впечатление, че е луда.
– О, Роуз. – Майката на Хюго въздъхна нещастно. – Защо не се обадим на лекаря ти и не го накараме да дойде отново?
Лейди Роуз изръмжа и последва изблик на огнена магия, която насочи към краката на двойката.
– Махай се! – Изкрещя тя. – Махай се! Всички вие!
Лорд Пембървил вече дърпаше съпругата си към колата.
– Ще направим това – каза той. – Но ти трябва да помогнеш, Роуз. Знаеш, че е така.
– Махай се оттук и никога не се връщай! – Извика тя. – Остави!
Лейди Пембървил не се отказваше. Тя се отдръпна от съпруга си и разпери ръце в молба.
– Знаеш телефонния ни номер. Ако имаш нужда от нещо или ако искаш да поговорим, трябва само да се обадиш. Ние сме само зад ъгъла. Можем да помогнем.
– Никой не може да ми помогне!
– Роуз…
Магията отново се разнесе. Този път тя призова въздух и изпрати вълна, която беше достатъчно силна, за да вдигне колата на Пембървил на метър във въздуха.
– Остави – каза тя, – преди да съм направила нещо, за което мога да съжалявам.
Колата се сгромоляса на земята и родителите на Хюго отскочиха настрани, за да не бъдат смазани от нея. Лейди Пембървил се вгледа в Роуз със смесица от страх и загриженост. Съпругът ѝ се загледа и измърмори нещо, след което се качиха в колата. Двигателят се размърда, колелата се плъзнаха по чакъла и с висок писък колата потегли с побелелите лица на двойката вътре.
Докато се отдалечаваха, Роуз отново повиши глас.
– Останалите също трябва да се махат! – Тя затръшна вратата и отново се възцари тишина.
– Е – прошепна Хестър, – майка ти и баща ти не са ѝ помогнали, но не са я и убили.
В челюстта на Хюго се появи мускул, в очите му се появи облекчение, но и нещо друго трепна.
– Трябваше да направят повече. Тя очевидно е на ръба – има нужда от помощ.
Помислих си за пристрастяването ми към коприната на паяка: беше невероятно трудно да се помогне на хора, които не искат да им се помогне.
– Ще намерим начин да ѝ помогнем.
Той ме погледна лошо.
– Как точно ще го направим?
Докато въздишах и отмятах косата си назад, регистрирах лепкавата пот по челото си. Нямах представа.
– Е…
Отис се изстреля във въздуха.
– Някой друг идва.
Обърнах се към алеята. Беше прав, още едно превозно средство се движеше към имението. За отшелник лейди Роуз със сигурност приемаше много посетители.
Хестър скръсти ръце.
– Може да е Атаир.
Хюго поклати глава.
– Това не е неговата кола.
Останахме на мястото си и наблюдавахме как едно лъскаво Порше плавно се насочва към мястото, което родителите на Хюго току-що бяха освободили. Прозорците бяха затъмнени, така че не можеше да се види кой е вътре.
Облизах си устните – и тогава кожата ми започна да ме сърби.
Назад към част 21 Напред към част 23
