Глава 23
Устата ми се отвори и аз се вгледах. Хюго, който все още лежеше на земята, но явно беше в съзнание, също вдигна глава. Магьосникът спря по средата на вълната, а Хестър и Отис бяха достатъчно изумени, за да излетят от скривалището си и да се присъединят към мен.
– Какво, по дяволите, прави? – Хестър ме хвана за ушната ми мида и я дръпна силно. – Спри я!
Прочистих гърлото си.
– Роуз! – Гласът ми не беше силен, но знаех, че ме е чула. – Госпожо Роуз! Влезте вътре!
Балтар не ме погледна, докато размахваше вълна от земна магия, която беше повече от достатъчна, за да ме изпрати отново на земята. Тласъкът изпрати разтърсваща болка от агония в костите ми и най-накрая принуди Гладис да се откъсне от ръката ми. Силата на падането ми означаваше също, че браунитата бяха отхвърлени назад във въздуха.
Докато се борех с болката, Балтар изкрещя на магьосника.
– Защо си спрял? Връщай се на работа и счупи шибаното нещо!
Забелязах как магьосникът преглътна тежко и отново се обърна към работата си. Лейди Роуз не го погледна, вниманието ѝ беше изцяло насочено към Балтар.
– Ти ме искаше – каза тя. – Затова съм тук.
– Аз не те искам – отвърна Балтар. – Знаеш го. – Той вдигна ръка, за да я удари.
Втурнах се напред на ръце и колене, но лейди Роуз вече ме беше изпреварила.
– Върви тогава – каза тя. – Удари ме. Да видим как ще реагира Атаир, когато разбере, че си ме наранил.
– На него не му пука за теб – засмя се Балтар.
Лейди Роуз повдигна вежда.
– Защо не ме удариш и да проверим тази теория?
Въпреки сериозността на ситуацията и моето объркване относно това какво всъщност се случва, бях впечатлена от отношението ѝ. Лейди Роуз без съмнение беше напълно ужасена, но се беше изправила срещу Балтар. Всъщност изглеждаше дяволски героична.
В главата ми се появи един стар цитат: Смелостта не е отсъствие на страх, а победа над него. Лейди Роуз със сигурност изглеждаше триумфално – като изключим факта, че се изправяше срещу един дявол и съвсем вероятно щеше да бъде повалена мъртва заради усилията си.
Погледнах отново към Балтар. За мое учудване той спусна ръката си.
– Много добре – изръмжа той. Посочи към отворената входна врата. – Но това не е приключило, докато не ми дадеш това, за което съм дошъл.
Лейди Роуз обърна глава към мен и странна усмивка на чиста тъга повдигна ъгълчетата на устата ѝ. После върна вниманието си към Балтар.
– Първо ме заведи при Атаир. Искам да преговарям с него, преди това да е приключило.
– Да преговаряш? – Балтар отметна глава назад и се засмя. – Не се преговаря с дявол. Със сигурност няма да преговаряш с Атаир!
Изражението ѝ не се промени.
– Ако това е вярно – каза тя спокойно, – тогава защо си тук? Търсиш да преговаряш с Атаир. Аз също.
Тя се опитваше да отвлече Балтар. Ако си тръгнат заедно, а аз остана тук, ще мога да вляза в имението и да намеря каквото и да търсят дяволите. Но не разбирах: какво беше толкова важно, че тя да пожертва живота си, за да го защити?
В главата ми проблесна мимолетна мисъл, но я отблъснах набързо. Не. Не това. Не можеше да е това.
Отис изсъска зад гърба ми.
– Дейзи, мислиш ли, че…?
– Замълчи, Отис! – Хестър го прекъсна. – Не е сега моментът!
Устата на Балтар се сви, сякаш обмисляше предложението на лейди Роуз. Дали обаче щеше да се хване на въдицата, или не, никога нямаше да разберем, защото точно в този момент магьосникът изрева от напрегнато удоволствие и се изправи.
– Имам го – каза той. – Счупих го!
Стомахът ми падна с отвратителна скорост. Лейди Роуз се отдръпна и вдигна ръка към устата си, когато по лицето на Балтар се разля триумфална усмивка.
Погледнах към огромното имение. Изглеждаше, че става кървавочервено. Стените му изглеждаха така, сякаш пулсират, и се носеше неприятна миризма на изгаряне. После въздухът се изпълни с дълъг непрекъснат звън и аз разбрах, че магьосникът казва истината.
– Направих това, което поискахте! – Изкрещя тънкият мъж, а успехът му го направи дързък. – Ти обеща, че ще оставиш семейството ми на мира, ако направя това, което искаш!
Балтар погледна от сградата към магьосника.
– Никога не спазвам обещанията си. Семейството ти е мъртво. Както и ти. – Преди някой да успее да издаде звук, той изстреля три мълнии в посока на магьосника, като всяка от тях го порази в сърцето.
Магьосникът се свлече на земята и беше мъртъв, преди да падне на земята. Балтар не наблюдаваше срутването му, а погледна към лейди Роуз.
– Вече не ми трябваш – каза той с доста голяма радост и тръгна към отворената входна врата.
От лейди Роуз се изтръгна задушен вик на отчаяние, после тя изправи гръб, разпери широко ръце и затвори очи. Почти веднага по бледата ѝ кожа започнаха да се разпространяват сложни червени фигури, а тялото ѝ изпъкваше на няколко места по отвратителен начин. Беше сътворила кървава магия – но дори и подобни заклинания да можеха да спрат Балтар на пътя му, те щяха да ѝ донесат окончателна гибел. Използването на кръвна магия изкривяваше психиката ти – и тялото ти. Ако продължаваше така, не след дълго и лейди Роуз щеше да се превърне в дявол.
– Дейзи! – Изкрещя Хестър. – Направи нещо!
Надигнах се отново, без да обръщам внимание на пронизващите болки в тялото ми. След това направих точно каквото ми заповяда Хестър.
Изхвърлих въздушна магия и накарах входната врата на имението да се затвори пред лицето на Балтар, точно когато той стигна до нея. Докато тялото на лейди Роуз продължаваше да се издува и усуква, последвах огнен взрив, който изпепели земята около краката на дявола.
Въпреки размазаното си положение Хюго направи същото. След това идиотът извика към Балтар.
– Ела и ме вземи, шибаняк!
Истински ядосана, погледнах Хюго. Това не беше негова битка, не можеше да бъде.
Балтар обаче вече беше разбрал това. Той обърна гръб на Хюго и се изправи срещу мен.
– Наистина? – Попита той. – Наистина се връщаш за още?
Отговорих му с изблик на вода. Това не беше обикновена сфера, предназначена да го подразни, не и този път. Сега правех всичко възможно, за да му навредя. Силата на водата го накара да се спъне назад и заля Балтар от главата до петите.
Преди да успея да направя нещо друго, лейди Роуз изстена и разпери ръце към него. Каквато и да е невидима сила, която беше призовала, се заби в тялото на Балтар и накрая той падна – макар че срутването му не го правеше беззащитен. Надали.
Дори докато златното му тяло се сгромолясваше, той изпрати към мен няколко изпепеляващи светкавици. Смразяващо, но знаех, че има две основателни причини, поради които той атакува мен, а не Роуз, въпреки че тя беше по-голямата заплаха. Искаше да я накара да използва повече кръвна магия, искаше да се превърне в същото злокобно пространство, което заемаше той. А ако това не проработеше, искаше да я предаде на Атаир, докато е още цяла.
Претърколих се и избегнах всеки изстрел, но няколко паднаха опасно близо. Не можех да си позволя да бъда ударена отново. Магьосникът беше мъртъв, когато го беше ударила втората мълния, и вероятно същото щеше да се случи и с мен, ако не внимавах.
Балтар обаче не беше единственият ми проблем.
– Спри! – Изръмжах на Роуз. – Престани да сътворяваш кръвни магии! Това е, което те искат. Това е, което иска Атаир, и това е, което иска Балтар! – Направих жест към браунитата. – Стигнете до тази проклета жена и я накарайте да се вразуми!
Не чаках браунитата да реагират, защото знаех, че ще направят необходимото. Те профучаха покрай мен, а крилете им биеха толкова бързо, колкото можеха, докато се насочваха право към Роуз. Хюго също се вдигна и за щастие се насочи към нея, докато аз се съсредоточих върху Балтар.
Той вече стоеше изправен, но беше мокър, а в краката му имаше локва вода. Червените му очи се стесниха. Дори от двайсет метра разстояние усетих цялата сила на яростта му. Не беше свикнал да бъде предизвикван – поне не от напълно непознати хора като мен.
Той си пое дъх, явно събирайки силите си. Примигнах веднъж и преди да успея да направя нещо друго, Балтар измагьоса огнено кълбо, което хвърли в моята посока. Това не приличаше на никоя магическа огнена топка, която бях виждала преди, тази беше шибано огромна. И когато отскочих надясно, мислейки, че мога просто да я избегна, проклетото нещо ме последва, сякаш беше някаква ракета с топлинно насочване. Глупости.
Паниката ме обзе и аз завих наляво, съзнавайки, че огромното огнено кълбо ще направи същото. Насилих ръцете и краката си, но все още усещах парещата топлина в гърба си, докато огненото кълбо се приближаваше все повече и повече. Над рева му се чуваше подигравателният смях на Балтар и аз отчаяно съжалих, че не съм взел повече хапчета от паяжина, когато имах възможност. Ако бях погълнала няколко от тях наведнъж, може би щях да имам шанс. Сега вместо това щях да се окажа на барбекю.
– Дейзи! – Изкрещя Хюго. – Патица!
Не се замислих, просто направих това, което ми каза, и се хвърлих надолу, паднах с лице на земята и получих пълна уста с пръст за усилията си. Веднага след като го направих, се появи каскада от вода и потуши огненото кълбо. Претърколих се, като избегнах горещите пръски вода, и извърнах глава, за да погледна Роуз и Хюго. Кожата на лейди Роуз вече не се гърчеше с неприятни червени вихри, беше ясно, че двамата са изпратили водната магия в моя посока.
Хюго се поклони.
– Няма за какво! Това е поредният път, в който спасявам сладкия ти задник, Дейзи!
– Да, да. – Издърпах се и се завъртях. Погледнах към мокрото тяло на Балтар, като отново регистрирах голямата локва в краката му, и вдишах дълбоко – след това дадох на куцукащото копеле да вкуси от собственото си лекарство.
В момента, в който мълнията напусна върховете на пръстите ми, той зяпна. Създаването на електрическа магия от въздуха беше магия, която само един дявол можеше да направи. Дявол – и аз. Балтар се възстанови достатъчно бързо, за да скочи надясно, за да я избегне, но аз не се прицелих в него, прицелих се в басейна с мръсна вода, в който стоеше. Той можеше да отскочи от мълнията, но краката му бяха потопени във вода и това беше всичко, от което се нуждаех. Електрическият ток мигновено се пренесе през локвата и влезе в тялото му.
Тялото на Балтар се размърда от спазмите на мускулите му и той отметна глава назад, а под гладката му златиста кожа пулсираха тъмни вени. Той не издаде нито звук, но знаех, че трябва да изпитва колосална болка. Добре. Не изпитвах и капка съчувствие към него.
Сложих ръце и гледах, докато тялото му не се предаде напълно и той не се сгромоляса с лице към земята.
– Да, Дейзи! – Хестър изпомпа въздуха с юмруци.
– Ти го направи – въздъхна лейди Роуз. – Ти го уби.
Поклатих глава. Той не беше мъртъв, не и в истинския смисъл на думата. Не след дълго Балтар щеше да възкръсне отново, ако не направех нещо по въпроса. Приближих се до Гладис и я вдигнах, а тя гукаше щастливо. Пробождането на Балтар в сърцето и отрязването на главата му щеше да го направи.
Бях повече от готов за тази ужасна задача. Вдигнах меча си – после замръзнах. О-о. Облизах устните си. Всъщност, „о-о“ щеше да се счита за най-слабото изражение на годината.
Всички бяхме толкова съсредоточени върху себе си и собственото си затруднение, че не бяхме забелязали колата. Родителите на Хюго бяха изминали цялата дължина на алеята от главния път и никой от нас не ги беше видял – но със сигурност бяха видели нас. Лорд и лейди Пембървил гледаха с бели лица от предните седалки. Не можех да си представя какво според тях се случваше.
Лейди Роуз погледна през рамо, за да види какво гледам. Когато съзря съседите си, тя пребледня. Хестър и Отис също се обърнаха, а телата им се сковаха. Накрая Хюго провери кой е там, щом видя родителите си да го гледат, той толкова пребледня, че се притесних, че ще припадне.
Лорд Пембървил свали прозореца си с три сантиметра. Двигателят все още работеше и по всичко личеше, че е готов да се измъкне бързо, ако ситуацията го изисква.
– Притеснявахме се, Роуз – извика той. – Мислехме да се върнем и да дадем още един шанс на ситуацията. Искахме да видим дали можем да ти помогнем.
Лейди Роуз очевидно не знаеше какво да каже. Устата ѝ се изкриви и тя прошепна задушен отговор.
– Благодаря ви.
Погледът на лорд Пембървил се плъзна към Балтар, който оставаше наведена – поне засега.
– Роуз – каза той тихо, – това дявол ли е?
Тя преглътна трудно. Предполагам, че всички трябваше да сме благодарни, че той знаеше какво са дяволи, тази ситуация беше достатъчно неловка и без да се налага да обяснява и тази част.
– Да.
– Той няма да е мъртъв.
– Не – каза тя.
Той погледна към тялото на все още неназования магьосник.
– Мъртъв ли е?
Лейди Роуз въздъхна.
– Да.
Той потръпна и посочи към мен.
– Коя е тази жена, Роуз?
Отговорът ѝ беше тих.
– Тя се казва Дейзи.
– Не Гертруда.
– Не.
– Или Карен?
Прехапах устните си.
– Аз наистина се казвам Дейзи.
Лорд Пембървил ме погледна за още един миг. Не можех да си представя какво се върти в главата му.
– Трябва да тръгваме – каза той накрая.
Тя му кимна с глава.
– Това е добра идея.
Той направи жест към задните седалки.
– Всички ние. Качете се.
Бащата на Хюго може и да не разбираше какво се случва, но беше достатъчно наясно със ситуацията, за да знае какво да прави. Преди обаче някой да успее да реагира, пътническата врата се отвори. Главата на лорд Пембървил се завъртя.
– Таш! – Каза той рязко. – Спри! Какво си…?
Беше твърде късно: тя вече беше излязла от колата. Не поглеждаше нито към Балтар, нито към Роуз, нито към мен, нито към браунитата; имаше очи само за един човек. Хюго е бил прав: майките знаят.
– Хюго? – Прошепна тя.
Той се премести неудобно, после извърна глава, търсейки ме за подкрепа. Прехапах устните си, преди да кимна. Той потвърди действието и върна вниманието си към лейди Пембървил.
– Здравей, мамо. – Гласът му се пречупи.
Всички се вгледаха в него с изключение на лейди Роуз, която се взираше в мен. Прочистих остро гърлото си.
– Всички трябва да си тръгнем – казах аз. Сякаш ме беше чул, Балтар започна да се размърдва. Повиших глас. – Сега.
Назад към част 23 Напред към част 25
