Глава 24
Лорд Пембървил нямаше думи, челюстта му работеше безполезно, докато се опитваше да осмисли случващото се.
– Но… но… но… но…
– Синът ти очевидно е по майка си, а не по теб – каза Хестър отривисто, преди да долети с пълна скорост до колата и да се вмъкне през пролуката на прозореца. Отис веднага последва примера ѝ, докато лейди Пембървил продължаваше да се взира в порасналата версия на сина си.
– Хюго – предупредих аз с тих глас.
Той поклати глава и измърмори нещо под носа си, след което се запъти към колата. Побутна майка си на седалката и отвори задната врата.
Извих Гладис в ръцете си, подготвяйки се да посегна към Балтар.
– Вие също, лейди Роуз – казах твърдо. – Влез в колата. Аз ще се справя с него.
– Още не мога да тръгна – прошепна тя. Тя погледна към къщата.
– Каквото и да е там, не струва живота ти – изръмжах аз.
Очите ѝ се свиха.
– Може би ще се изненадаш – отвърна тя със същото раздразнение.
Ожесточението ѝ ме изненада. Гледах как тя потегли с висока скорост, отвори входната врата и изчезна вътре.
Проклех се и направих крачка към Балтар, докато Гладис бръмчеше от ефирна радост. За нещастие кумкудякащият дявол още не беше приключил с нас. Веднага щом вдигнах меча и се приготвих да нанеса удар, ръката му се размаха и той удари прасеца ми с ноктести пръсти, които разкъсаха дънките ми и разкъсаха плътта ми.
Хюго вече беше отскочил от колата и тичаше към мен, но Балтар беше готов и за него. Той изстреля вълна от магия и превърна въздуха в черен, изпълнен с дим тайфун. Той се устреми към Хюго, погълна го и го повлече назад против волята му.
В мен се надигна ярост и замахнах с Гладис надолу към врата на Балтар. Не бях достатъчно бърза: той избегна удара, после се изправи на крака и отново се изправи срещу мен.
Изсъсках под носа си и отново запратих Гладис към него. Той сграбчи острието ѝ с голи пръсти, стискаше силно и не обръщаше внимание на капещата си кръв. Дръпна по-силно и я измъкна от хватката ми – дори не ми беше хрумвало, че подобно нещо може да е възможно. Глупости. Въпреки тренировките, които бях положила, не владеех меча, ако умрях тук, нямаше да е защото Балтар е спечелил битката, а защото аз я бях загубила.
Вратата на колата се отвори и от нея излезе лорд Пембървил с мрачно лице. Той тръгна напред, като дишаше дълбоко.
– Ще ти помогна – извика той към мен.
По дяволите.
– Не!
Хюго най-накрая се беше измъкнал от магическия вятър и също тръгна към мен. След това, за да увеличи още повече хаоса, лейди Роуз се появи отново на вратата, държейки на ръце пакет. По дяволите.
Балтар ми се усмихваше с увереността на човек, който знае, че ще победи. Оставаше ми да направя само едно нещо. Посегнах към себе си и извадих всичко, което имах. Въздух. Вода. Огън. Земя. Светкавица. Събрах всеки сантиметър от силата си и го хвърлих към него.
Той изрева – но не от болка, а от удоволствие. Продължих, като извличах всяка сила, която можех да намеря. Въздух – още въздух. Взриви го в проклетото лице, в гърдите и в краката. Последваха водни вълни. Огнен дъжд върху него. Атакувай земята в краката му. Изпратих мълнии към главата му.
Отново и отново, и отново издърпвах всяка нишка от магията, която имах, и я хвърлях към Балтар. Той контраатакуваше, но аз не му обръщах внимание и не си правех труда да се защитавам. Магията му беше отслабнала благодарение на предишния токов удар и смътно осъзнавах, че Хюго и баща му използват силите си, за да ме защитят, когато могат.
Продължих да вървя, търсейки в тялото си всяка частица енергия, която можех да намеря, докато не я сграбчих и не я хвърлих в лицето на Балтар. Въздух, вода, огън, земя, мълнии. Въздух, вода, огън, земя, мълнии. Въздух, вода, огън, земя, мълния.
Балтар падна на колене, както и аз – но там, където аз се мъчех да запазя съзнанието си, докато ме нападаха световъртежът и гаденето, той се усмихваше.
– Това ли е всичко, което имаш? Това ли е всичко? – Изсмя се той.
Зад гърба му се очерта тъмна фигура, но нямах сили да вдигна поглед и да видя кой е той. Бях приключила, нямах какво повече да дам, нямах повече магия, която да хвърля.
– Опитай това – изсъска лейди Роуз.
Улових блестяща стомана, когато острието на Гладис се улови в слънчевата светлина, преди да се спусне и да пререже врата на Балтар, после зрението ми се смали до нещо повече от променящи се форми и тъмни сенки. Всъщност и аз самата се чувствах само като сянка.
Силни ръце се протегнаха към мен: Хюго. Той ме обгърна с ръце, вдигна ме и ме притисна към гърдите си.
Вкопчих се колкото се може по-дълбоко, като събрах последната си енергия. Трябваше да говоря, животът ни зависеше от думите ми.
– Чакай – прошепнах аз. – Балтар…
– Аз се погрижих за него – каза Роуз.
– Не. Той… ще… ще… се върне. Той не е… мъртъв.
– Не се притеснявай – промълви Хюго. – Имаме време да се измъкнем, преди да се съживи. Всичко е наред. Всичко е наред.
– Ще се оправи ли тя? – Чух лейди Роуз да шепне.
Отговорът на Хюго беше кратък.
– Да, но трябва да я закараме в болница. Помогни ми да я вдигна до колата.
Усетих, че се премествам, чух как вратата се отваря и регистрирах трептенето на меки крила, докато Хестър и Отис се носеха тревожно над лицето ми.
– Аз ще шофирам – отвърна Хюго. – Всички се качвайте и си закопчавайте коланите.
– Почакайте малко – започна лорд Пембървил.
– Просто се качи, татко!
Обхвана ме странна мечтателност. Вече нищо нямаше значение. Всичко беше наред. Хунки дори.
– Чакай! – Острият вик на лейди Пембървил ме накара да се стресна.
– Виж! Това е колата на доктора – той е на път. Той може да помогне на Гертруда – или Дейзи – или която и да е тя.
Отговорът на Хюго прозвуча така, сякаш идваше от голямо разстояние.
– Майната му. Майната му. Черният път – чист ли е, Роуз? Можем ли да се измъкнем от имението ти по него?
Опитах се да чуя отговора ѝ, но в ушите ми се разнесе странно гъдулкане, високо и досадно. Звучеше като малка ядосана котка.
И това беше последната мисъл, която ми хрумна, преди да се спусне мрак.
***
Още преди да отворя очи, знаех, че се чувствам различно. Беше трудно да изразя усещането с думи. Дълбоко в мен цареше спокойствие, което не бях усещала от много, много отдавна. Бях… центрирана.
Или бях, докато не си спомних какво се беше случило, преди да изгубя съзнание.
Седнах с гръм и трясък.
– Атаир – казах на глас, когато ме обзе паника.
– Всичко е наред. – Хюго държеше ръката ми. – Избягахме. Поехме по черен път и се отдалечихме, преди да ни достигне. В безопасност сме, Дейзи.
Примигнах бързо и се вгледах в кадифено сините му очи, които блестяха с окуражаваща смесица от топлина и облекчение. Протегнах ръка към него и го придърпах към себе си, а той обгърна ръцете си плътно около мен.
– Трябва да добавим изпадането в безсъзнание към списъка с нещата, които никога не трябва да правиш – каза той в ухото ми.
Усмихнах се в рамото му – после направих грешката да вдишам.
– Уау. Ти, Хюго Пембървил, си много миризлив. – Обикновено той излъчваше пикантен аромат, който ме караше леко да отслабвам в коленете, но точно сега миришеше на остра пот и мръсотия.
– Това ли е твоят начин да ми кажеш, че трябва да те пусна? – Промърмори той.
– Никога – прошепнах аз.
Той изръмжа.
– Точно така. – Ръцете му се стегнаха малко.
Последваха няколко остри удара по тила ми.
– Ти си будна! – Още удари. – Толкова съм щастлива. – Още няколко удара. – Може ли да ме прегърнеш?
С нежелание освободих Хюго и се усмихнах на Хестър. Тя увисна пред лицето ми за няколко секунди, след което полетя към ключицата ми и се зарови в кожата ми.
– Толкова се радвам, че си добре, Дейзи. Беше извън обхват цял ден.
Отис изпищя от ъгъла на таблата на леглото.
– Наистина се притеснявахме.
– Добре съм – казах аз. – Малко разтреперана, но добре. – Огледах се. Където и да се намирахме, това не беше болница, освен ако високопоставените медицински институции през деветдесетте години не предпочитаха бароков интериор.
– Планирахме да те заведем в болница – призна Хюго, – но плановете ни се промениха, когато се появи Атаир. Не можехме да рискуваме да ни открие. Намираме се в Единбург, в апартамент, собственост на приятел на родителите ми.
Много голям апартамент, бях в легло с балдахин, за бога. Тапетите бяха тежки, от флокирана дамаска и имаше много тъмно излъскано дърво. Беше драматично, прекалено богато украсено – и точно такова място, където бих очаквала да се крият Пембървил.
– Как са родителите ти? – Попитах.
– Шокирани. – Той направи пауза. – Най-малкото.
Не можех да ги виня.
– Изпратиха другото ми аз на юг на почивка с бавачката ми, за да го пазят – мен – в безопасност. – Той се почеса по брадичката. – Нямам никакъв спомен това да се е случило.
– Бил си на две години, така че това едва ли е изненадващо. – Прокарах ръка по лицето си. – Балтар е все още жив, точно както в бъдещето. Не мисля, че каквото и да направим тук, може да промени това, което ще се случи в бъдещето. А това означава, че не можем да променим нещата за лейди Роуз.
Хюго сведе очи и аз се вгледах в него, разтревожена.
– Какво? Какво е това? Тя добре ли е? Тук ли е с нас?
– Тя е тук. – Той все още не ме поглеждаше. – Тя е добре. Иска да говори с теб сама, щом си готова за това.
Хестър си пое дъх и се приготви да говори, но главата на Хюго се вдигна и той я погледна. Сложих ръце и смених погледа си между двамата.
– Какво става, Хюго? Какво не ми казваш?
– Роуз ще ти обясни, когато се почувстваш по-добре.
– Хюго…
Гласът му беше напрегнат.
– Моля те, Дейзи.
– По дяволите. Вече съм по-добре – казах аз. Бях раздразнена. Хюго трябваше да е на моя страна и си бяхме обещали да не пазим тайни един от друг. Какво, по дяволите, се случваше?
– Добре. – Той се изправи и прокара ръка през косата си. – Ще ти донеса малко храна, за да можеш да възстановиш силите си. Вдигна чаша вода от нощното шкафче и ми я подаде, след което бръкна в джоба си и извади две девствени хапчета паяжина. Благослови го. Погледнах хапчетата за миг, след което почти ги грабнах от него.
Хюго погледна настрани, когато ги вдигнах към устата си. После спрях, преглътнах тежко и му върнах едното от хапчетата. Той ме погледна.
– Подейства – прошепнах аз. – Отпуснах цялата си магия на Балтар и тя проработи. – Докоснах центъра на гърдите си. – Чувствам я в себе си – различна е. Мога да контролирам магията си, Хюго.
За да го докажа, се надигнах и го целунах изцяло по устните. Чувствата ми заплуваха при вкуса му и стомахът ми се преобърна, но никаква следа от дивата магия не се изстреля напред. След всичките тези години най-накрая имах контрол.
Отдръпнах се и се вгледах в очите на Хюго. Хестър и Отис се взираха в мен, израженията им бяха толкова отчаяно обнадеждени, че не можех да ги погледна директно.
– Не мога да се откажа – прошепнах аз.
Той кимна, разбирайки веднага.
– Твърде опасно е – ще изпаднеш във внезапна абстиненция.
– Това не означава, че не мога да започна да се отказвам от него.
Той обви ръцете си плътно около мен и за този единствен миг нищо нямаше значение, освен нас двамата. В крайна сметка той се отдалечи.
– Ще ти донеса малко храна, преди аз да съм този, който губи контрол – каза той грубо. – Ще кажа на Роуз, че може да влезе и да поговори с теб, ако искаш.
Стомахът ми се сви.
– Искам. – Пристрастяването ми не беше единственият ми проблем, трябваше да знам какво още се случва.
Хюго изкриви пръст към браунито.
– Вие двамата трябва да дойдете с мен.
– В никакъв случай. – Отис твърдо поклати глава.
– Ние ще останем тук – каза Хестър.
– Моля те.
– Идете с него – казах им тихо. – Всичко ще бъде наред.
Брадата на Хестър се наклони бунтовно, но тя погледна Отис и между тях се разнесе нещо неизказано.
– Добре – каза тя и посочи към вратата. – Но ние ще бъдем там и ще чакаме, ако имаш нужда от нас.
– Всички сме тук заради теб, Дейзи – каза тихо Хюго. – От каквото имаш нужда и както се чувстваш.
Сега в мен определено нямаше и следа от спокоен център. Притиснах чаршафа към гърдите си и се присегнах към изисканата махагонова табла, широко отворена и нервна. Веднага щом Хюго и браунитата напуснаха стаята, изгълтах единственото си хапче паяжина. Когато тя попадна в организма ми, сърдечният ми ритъм се ускори и ушите ми започнаха да звънят. Трябваше да остана абсолютно неподвижна, докато вълната от замайване и гадене премине.
Въпреки тези симптоми, зрънцето надежда дълбоко в мен нарастваше с всяка секунда. Ако се измъкнех жива от тази бъркотия – и можех да се справя с риска, който представляваше Атаир, – можех да работя върху себе си. Струваше си да се възстановя.
Когато лейди Роуз влезе, изглеждаше дори по-нервна, отколкото се чувствах аз, макар че това не ме накара да се почувствам по-добре. За разлика от Хюго, тя се беше прибрала и си беше намерила нови дрехи. С изчистено лице изглеждаше по-млада от преди. Знаех, че юридически тя е възрастна, но все още изглеждаше толкова много млада. Трудно ми беше да се справя със ситуацията, а тя беше поне десет години по-млада от мен, така че не можех да си представя как се справя.
Напомних си, че все още не знам цялата история, и се зарекох да бъда търпелива с нея, тя заслужаваше поне толкова.
Лейди Роуз седна на стола, който Хюго беше освободил.
– Как се чувстваш? – Попита тя.
– Доста добре. Изненадващо. – Опитах се да се усмихна. – Предполагам, че просто имах нужда от дълга дрямка.
Тя не се усмихна.
– Заслужаваше я след всичко, което направи. Когато видях как се бориш с Балтар, разбрах, че мога да ти се доверя – знаех, че си тази, за която се представяш. Начинът, по който се изправи срещу онзи дявол… – Гласът ѝ секна и тя поклати глава. – Беше впечатляващо.
– Вие сте тази, която го отстрани накрая, лейди Роуз.
Тя се намръщи.
– Не ме наричай така.
Примигнах.
– Как бихте искали да ви наричат?
Тя се загледа в ръцете си.
– Може би просто Роуз – каза тя с тих глас. – Засега.
Кимнах бавно.
– Добре.
Тя не вдигна поглед, но започна да върти пръстите си отново и отново, имаше да казва нещо важно и аз щях да ѝ дам цялото време, от което се нуждаеше, за да го каже. Секундите минаваха. Накрая тя въздъхна.
– Знам, че се притесняваш за кръвната магия. Но аз не съм дявол.
Все още не, помислих си аз.
– Не съм и близо до това да стана дявол. – Тя потръпна. – Бих се самоубила, преди да позволя това да се случи.
Опитах се да запазя гласа си мек.
– Все пак трябва да знаеш колко опасна е кръвната магия.
– Да. Но нищо друго не е подействало срещу Атаир. Моята елфическа магия е силна и знам, че съм могъща, но нищо, което хвърлях по него, не му въздействаше – докато не опитах кръвната магия.
– Кръвната магия няма да го победи, Роуз. Тя само ще те унищожи.
Бузите ѝ почервеняха, явно вече знаеше това. Можех да ѝ съчувствам, защото знаех, че пристрастяването ми към паяжината ще ме унищожи – то вече ме унищожаваше. Дори сега, когато лежах в леглото с дивата си магия, която най-сетне контролирах, пулсът ми оставаше нестабилен и знаех, че ръцете ми ще се разтреперят, ако ги вдигна. Но все пак бях погълнала това хапче. Все още исках да погълна още.
– Ще се опитам да спра да го използвам. Ако не срещна повече дяволи, ще е лесно – каза тя с лека усмивка на самоирония.
– Как изобщо се забърка с Атаир? – Попитах.
– Запознах се с него на едно парти. Дълго време не знаех, че е дявол, защото изглеждаше толкова нормален. Беше очарователен и мил и…
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Усетих, че се влюбвам в него. Не ми хрумна, че той само ме използва. Със задна дата е лесно да се разбере, че е знаел, че мога да бъда манипулирана. Не ми е останало нито едно близко семейство. Майка ми и баща ми починаха преди няколко години. Прабаба ми се опитва да поддържа връзка, но често е заета със собствения си живот. Същото е и с приятелите ми – те са заети със собствените си грижи. – Тя въздъхна и разтърка очите си. – Бях лесна плячка за някой като Атаир.
– Толкова съжалявам, Роуз – прошепнах аз.
– Не е твоя грешка. – Тя подсмръкна. После вдигна очи, погледна ме директно и смени темата. – Хюго ми каза, че си осиновена.
– Да.
– Какви са те? Осиновителите ти, имам предвид. Хубави ли са?
Лицето ми омекна.
– Те са невероятни. Винаги са били невероятни. Те са хора, така че не притежават никаква магия и не разбират много от това, което е в мен, но винаги са ме подкрепяли. Винаги са ме обичали. Много съм щастлива, че ги имам.
– Звучи, сякаш си имала щастливо детство с тях.
– Имах. Наистина беше така.
Тя прехапа устни и без предупреждение се изправи.
– Ще се върна след минута.
– Какво? Роуз – започнах аз, – все още не…
– Има нещо, което трябва да ти покажа. – С високо вдигната глава и отпуснати рамене тя тръгна към вратата на спалнята и я отвори. Хестър и Отис се втурнаха вътре.
Погледнах двете браунита с раздразнение.
– Вие подслушвахте?
– Разбира се! – Хестър завъртя очи, за да покаже, че съм идиот, щом мисля друго.
– Съжалявам, Дейзи – промълви Отис.
Аз изсумтях, точно когато Роуз се появи отново на вратата. Погледнах към пакета в ръцете ѝ, после към лицето ѝ, после отново към пакета.
– О! Това е бебе.
– Браво, Дейзи – каза Хестър. – Наблюдателността ти е изключителна.
Всичко започваше да се подрежда.
– Бебето на Атаир?
Роуз кимна.
– И твое?
Тя отново кимна.
– Тя е на десет дни. – Тя внимателно дръпна ръба на одеялото, за да ми покаже лицето на бебето. Беше много малко, много зачервено и много смачкано. Разхвърляни кичури яркочервена коса покриваха скалпа ѝ. – Името ѝ – добави Роуз много тихо – е Дейзи.
Назад към част 24 Напред към част 26
