Глава 26
Събирането на всички и тръгването отне много повече време, отколкото ми се искаше, защото очевидно бебетата идваха с много атрибути. Все още не бях напълно сигурна как се чувствам, когато се мотая с тази малка версия на себе си, но поне възрастта на бебето Дейзи означаваше, че не ми се налага да водя разговор със себе си. Това щеше да е твърде странно дори за мен.
Въпреки че Роуз се движеше бързо и събираше всичко, от което се нуждаеше бебе Дейзи, бях наясно, че новината за Атаир я е разтревожила дълбоко. Разпознах начина, по който прикриваше треперенето в ръцете си, защото често се опитвах да правя същото. Разбирах защо лицето ѝ е толкова бледо, но най-много ме притесняваха периодичните проблясъци на червени следи, които се появяваха и изчезваха по кожата ѝ. Опитваше се да държи кръвната си магия настрана, но тревожността ѝ я правеше трудна за овладяване. За пръв път от много време насам не бях човека, чиито непокорни сили създаваха проблеми, и беше обезпокоително да бъда от другата страна за разнообразие.
Няколко минути след като бях нахлула обратно в апартамента, вече бяхме на път да излезем. За щастие стълбището беше празно и тихо. Хюго тръгна напред, за да провери дали никой не се спотайва зад някой ъгъл. Сър Найджъл беше изчезнал, без съмнение в собствения си дом. Мълчаливо – и пламенно – призовах както него, така и всички останали обитатели наблизо да останат вътре. И без това си имахме достатъчно проблеми.
Прегрупирахме се пред главния вход. В небето бяха останали само няколко бледи проблясъка светлина, което не предвещаваше нищо добро. Хюго надничаше през вратата, намръщен към мрачните странични улици.
– Там няма никакви признаци на активност – каза той. – Но това не е непременно добра новина.
Кимнах мрачно. Щях да се чувствам значително по-малко притеснена, ако бяхме само той и аз, присъствието на родителите му, Роуз и бебето Дейзи означаваше, че групата ни е много по-уязвима. – Къде е паркирана колата? – Попитах.
Чарлз отговори.
– Вдясно, на около двайсет метра. Гласът му беше нисък и твърд и за пръв път забелязах прилика с Хюго, която надхвърляше физическата прилика.
– Добре. Това не е далеч. Това е добре. – Срещнах очите на Хюго. – Трябва да я докараш тук, до вратата.
Той вече ме беше изпреварил и взе ключовете от баща си.
– Атаир се е запознал с всички останали, но ме е виждал само отдалеч, така че може да не ме разпознае. Ако е навън и наблюдава тази сграда, има голяма вероятност аз самият да не събудя подозренията му.
Стиснах здраво палци.
– Ако го видиш, не прави глупости.
– Моля те. – Той извърна очи. – Става дума за мен. Аз никога не правя глупости. – Той направи пауза и в сините му очи пламна нещо по-дълбоко. – Освен че се влюбих в теб.
Таш се задъха, а устата ми падна от внезапната му открита проява на емоции. Нямаше време да кажа нищо обаче, той вече беше излязъл от вратата, ръцете му бяха в джобовете, докато завиваше надясно, за да прибере автомобила, и се опитваше да изглежда небрежен.
Проверих Роуз, по челото ѝ имаше капчици пот, но следите от предстояща кръвна магия по кожата ѝ бяха изчезнали. Тя се концентрираше усилено, сякаш ѝ отнемаше цялата енергия да не се поддаде на тъмните си импулси.
– Имаш ли това? – Попитах тихо. – Добре ли си?
– Да – прошепна тя.
Опитах се да ѝ се усмихна.
– Няма да има време да закопчаем Дейзи в столчето за кола. Ще трябва да се качим веднага щом Хюго докара колата и да я сложим, след като тръгнем.
Роуз погледна Чарлз и Таш, а след това и тримата ми намигнаха. Нямаме бебешко столче в колата.
– Няма ли по-голяма версия за Хюго?
Бузите на Таш се обагриха.
– Не.
– Планираме да си купим такова – каза бързо Чарлз. – Просто още не сме се заели с това.
– Добре дошли в 1994 г. – Хестър вдигна глава от мястото си на рамото ми. – Какво ти е? Вземи подходяща седалка за детето си!
Отис кимна тържествено.
– Безопасността на първо място. Винаги.
– Кажи това на онзи проклет дявол и на онези вампири – каза Чарлз. Справедливо.
Пред вратата се появиха светкавици и звук на двигател, когато Хюго пристигна. Подадох на Таш чантата, пълна с пелени и сладко ухаещо бебешко оборудване.
– Почакай тук – казах аз. – Не излизай, докато не ти кажа.
Отворих вратата, вдишах дълбоко хладния вечерен въздух и излязох. Улицата беше тиха и аз спрях за момент, като извърнах глава първо наляво, а после надясно. Всичко беше ясно: нямаше и следа от вампирите, които Найджъл беше описал.
Погледнах през прозореца на колата към Хюго. Ръцете му бяха стиснали волана и той беше готов да избяга бързо. Погледите ни се срещнаха, след което посегнах към двете предни и задната пътнически врати и ги отворих. Трябваше да направим това бързо.
Завъртях се на петите си и направих знак на Роуз, Чарлс и Таш. Те веднага ме последваха на тротоара. Както вече бяхме решили, Таш се вмъкна първа на задната седалка, после Роуз ми подаде бебето Дейзи – което за щастие спеше – преди да последва Таш.
Погледнах надолу към лицето на бебето. Въпреки че тежестта ѝ в ръцете ми беше непозната, не се чувствах толкова притеснена да я държа, колкото си мислех. Наведох се и се приготвих да я подам на Роуз, след като тя вече беше в колата. Чарлз се качи на предната пътническа седалка и закопча колана си.
Роуз взе бебето Дейзи, за да мога да се кача, но преди да успея да се наместя на седалката, се чу твърд глас.
– Дай ми дъщеря ми.
– Атаир! – Изпищя Хестър пронизително в ухото ми.
Вдигнах глава навреме, за да го видя да излиза от сенките от другата страна на улицата, заобиколен от двама мрачни вампири. Този път Атаир не носеше друго тяло, защото вече нямаше нужда да крие истинската си същност. Златната му кожа блестеше на светлината от уличните лампи, а червените му очи блестяха с цел и намерение. Но пътят беше свободен: ако Хюго се обърнеше бързо, все още можехме да се измъкнем.
За кратко съжалих, че не взех повече паяжина, когато имах възможност; уви, сега не можех да направя нищо по въпроса.
Изведнъж една ръка се блъсна в гърдите ми: Роуз ме беше бутнала – силно. Зашеметих се, докато тя изхвърча от колата. Таш гледаше с широко отворени очи от седалката си, докато държеше бебето Дейзи в ръцете си.
Задуших се от вик, когато Роуз се втурна покрай колата към Атаир. Гърбът ѝ беше изправен, а главата ѝ – високо вдигната. О, не.
– Тя не е твоя! – изкрещя тя. – Тя никога няма да бъде твоя!
Нямаше как да сбъркаме радостта, която се появи на лицето на Атаир. Двамата вампири тръгнаха напред, гладът пулсираше в немъртвите им очи, но когато Атаир вдигна дясната си ръка, те веднага спряха. Може и да не владееше същия брой вампири като Варгас, но властта му над немъртвите същества явно беше също толкова силна.
Роузи, скъпа – промърмори той. – Толкова се радвам, че най-накрая отново можем да си поговорим лице в лице.
Не знаех какво да направя. Незабавният ми инстинкт беше да се втурна напред и или да се присъединя към Роузи, за да се изправим срещу Атаир, или да я завлека до колата, независимо дали й харесва, или не. Всъщност вече бях направила няколко крачки напред, за да направя точно това, когато се поколебах. Присъствието ми до Роуз вероятно само щеше да я паникьоса още повече. Не можех да бързам, без да мисля, първо трябваше да измисля план.
За съжаление, докато умът ми се надпреварваше, се оказа, че Роуз е измислила свой собствен план. И той не беше добър.
Кръвната магия, която толкова упорито се опитваше да държи настрана, се разпали и познатите вече – и ужасяващи – червени форми отново затанцуваха по кожата ѝ. Тя отметна глава назад и от устните ѝ се изтръгна странен пеещ звук, различен от всичко, което бях чувала досега. После изпъна ръце пред себе си и изригна черен пламък по посока на Атаир.
Атаир реагира бързо, отстъпи назад и насочи двамата вампири да образуват бариера пред него. Те изпълниха заповедта си, но щом черният огън на Роуз се заби в телата им, те започнаха да се гърчат и да крещят, а агонията им се виждаше ясно.
– Дейзи! – Изсъска Хестър. – Влез в колата! Тя ни дава шанса, от който се нуждаем, за да избягаме! Това е начинът, по който трябва да се случи! Така ще спасим бебето.
Но аз бях бебето. Нямаше да позволя Роуз да умре заради мен. Погледнах към Хюго. Челюстта му беше стегната, но той ми кимна, разбираше.
Той отвори вратата и излезе, за да се присъедини към мен, игнорирайки виковете на родителите си. Чарлз бъркаше в колана си, явно готов да се прикачи към малката ни група от ужасени бойци.
Завъртях се и му изръмжах с такава ярост, че той побледня.
– Не! Плъзни се на шофьорската седалка и бъди готов да тръгнеш, когато стане време. Ти ще знаеш кога е това време! – Избутах Хестър и Отис от рамото си. – Вие двамата трябва да влезете в тази кола.
Те увиснаха във въздуха, след което се погледнаха един друг.
– Не – каза Хестър. – Вампирите вече са изчезнали. Останал е само Атаир. Този път ние сме с теб.
– До горчивия край – съгласи се Отис.
Нямаше никакво време да влизаме в спор, вампирите вече бяха пепеляк, а Роуз се готвеше да хвърли още кървава магия върху Атаир. Вниманието му беше изцяло насочено към нея.
– Още в мига, в който те видях, разбрах, че ти си подходящия човек, който да бъде майка на детето ми – въздъхна той. – Погледни се. Великолепна си. – Той разтвори широко ръце. – Хайде, Роузи. Нападни ме отново. Удари ме с всичко, което имаш.
Погледнах лицето му. Той искрено искаше тя да го нападне и тази мисъл беше смразяваща. Атаир искаше Роуз да се отдаде изцяло на кръвната магия. Колкото повече от тези мръсни сили призоваваше, толкова по-близо щеше да бъде до това да се превърне в самия дявол. Може би е имал видения за създаването на щастливо семейство от дяволи – той, Роуз и аз. Трима дяволи заедно.
Дълбоко в гърдите ми се разнесе ръмжене. Това нямаше да се случи. Нямаше да го допусна.
Роуз нямаше същите угризения като мен. Докато двамата с Хюго тичахме към нея, а двете браунита поддържаха темпото във въздуха, тя освободи още един изблик на сила, предизвиквайки облаци черен дим, които се издигнаха по посока на Атаир и го закриха от погледа. Все още можех да чуя смеха му, докато го обгръщаше.
Хванах дясната ръка на Роуз, а Хюго – лявата.
– Стига! – Изръмжах към нея. – Тръгваме си!
– Не – промълви тя, съпротивлявайки се. – Ще го убия. Трябва да го убия. Това е единственият начин да те предпазя.
– Не можеш да го убиеш, Роуз. Единственият начин да постигнеш това е, ако сама се превърнеш в дявол.
Тя обърна дивите си очи към мен.
– Така да бъде.
Изсъсках. Хюго погледна над главата ѝ към мен.
– Направи го – каза ми той. Беше прав.
Вдишах дълбоко.
– Съжалявам, мамо – казах аз. После свих ръката си в юмрук и я ударих по главата. Тя веднага се сгромоляса.
Хюго я хвана, преди да падне на земята, и я вдигна. Тя изстена за кратко. Щеше да е ядосана, когато се прибере, но щеше да се оправи.
За съжаление точно тогава димът започна да се разсейва и фигурата на Атаир се появи отново.
– Върви – подканих Хюго. – Заведи я до колата!
– Дейзи…
– Моля те, Хюго!
Изражението му се изкриви, но той направи каквото поисках. Обърнах се и се изправих пред баща ми. Всички съмнения, които имах относно общата ни самоличност, отдавна бяха изчезнали.
Маниакалната усмивка на Атаир се беше изтрила от лицето му.
– Пак ти. – Той се вгледа в мен. – Не трябваше да се замесваш в това. Смъртта ти няма да е хубава – но ще е заслужена.
Отис се запъти към него.
– Ако не искаше да я замесваш, не трябваше да оставяш това писмо за нея в спалнята на Роуз!
Истинско объркване премина през лицето на Атаир.
Преди да успея да я спра, Хестър се присъедини към брат си.
– Да! – Изкрещя тя. – И не биваше да се появяваш в къщата на Гордън Макензи след трийсет години и да я принуждаваш да освободи магията си и да задейства глупавия магически череп, който ни изпрати тук! Всичко това е по твоя вина!
– Какво? – Попита Атаир. – За какво, по дяволите, говориш? – Очите му се стрелнаха към моите. – Защо ме тормозят две браунита с желание за смърт? За какво говорят?
Гласът ми беше мек.
– Още не си разбрал? Мислех, че си умен.
Главата на Атаир се наклони – и точно тогава изпратих два изстрела въздушна магия, които прихванаха колите, паркирани от двете страни на пътя, и ги хвърлиха напред. Парчетата метал се сгромолясаха върху него, смачквайки го под тежестта си.
Знаех, че няма да го задържат дълго на земята, а на мен ми оставаха само секунди, за да избягам. Протегнах ръка, грабнах по едно брауни във всяка и побягнах, колкото си струваше.
Назад към част 26 Напред към част 28
