Глава 2
Вдишване.
Нагласих хватката на Gladius Acutissimus Gloriae Et Sanguinis – накратко Гладис – и се завъртях, разсичайки въздуха пред себе си.
Издишане.
Примъкнах се, удряйки силно върха на острието си напред.
Вдишах.
Завих встрани на скорост, като я вдигнах в блокиращо движение.
Издишах.
Завъртях се надясно, спънах се – и забих цялото си тяло с лице напред в меката земя. Шумът в ушите, който беше чест мой спътник от седмици, се разпали, заничайки от височина, докато цялото ми тяло се тресеше. Кълбовидни глупости.
Проклех на глас.
– Майната му.
Пред мен падна сянка, докато се мъчех да вдигна главата си и принудих останалата част от тялото си да се изправи нагоре, докато отново се изправих.
– Отново загуби концентрация – подхвърли Мириам. – Но този път поне не забрави да дишаш.
Изсъсках от неудовлетвореност.
– Уморена съм. – Звучеше като дребно оправдание, но беше истина.
Отговорът ѝ беше едновременно тих и любезен.
– Знам. Тренираш по дванадесет часа на ден в продължение на шест седмици, Дейзи, и това със сигурност се отразява на здравето ти. Късните ти нощи няма как да не са помогнали, но именно тренировъчният режим, който ти и Хюго създадохте, причинява истинските проблеми. Ако можех да те оценя за усилията, щеше да си на първо място в класа, но трябва да се научиш кога да си даваш почивка. Прекалено много се напъваш. Миналата седмица дори не си взе почивен ден, когато беше рожденият ти ден.
Имах рождени дни преди и щях да имам рождени дни отново – ако можех да победя това и да успея. Погледнах я в очите.
– Това е най-добрата възможност, която ще имам, за да поставя магията си под контрол. Ако не успея, никога няма да мога да се откажа от паяковата коприна.
Времето ми вече изтичаше, както свидетелстваха треперещите ми ръце, страничните ефекти от продължителната ми употреба на наркотици се засилваха. Имах уроци по магия с Хюго, уроци по фехтовка с Мириам и уроци по медитация с няколко от Примите, които пребиваваха в замъка Пембървил – но все още нямах контрол.
– Правиш твърде много.
– Обещах на Хюго. Това беше услугата, която той поиска от мен.
– Той иска твърде много.
Въздъхнах и избърсах потта и калта от лицето си.
– Всички знаем каква е алтернативата. – Магията ми щеше да стане по-дива и щях да вземам повече паяжина, за да се опитам да я контролирам. В резултат на това щях да се окажа мъртва. Знаех, че това все още е най-вероятния изход, независимо колко се стараех.
– Тренираш ли за себе си, Дейзи? – Попита Мириам. – Или за Хюго?
Не отговорих. Честно казано, не знаех отговора.
Устата ѝ се сви в знак на неодобрение.
– И двамата сте твърде упорити за собственото си добро. Не си мислете, че не знам за всички онези късни нощи, които прекарвате в проучвания на дяволи. Възможно е Атаир да е излъгал за връзката си с теб, но дори и да е казал истината, никой от нас не се интересува от това кой е родния ти баща.
Щеше да ги интересува, ако се превърнех във фиенд, макар че не го казах. Вместо това плъзнах Гладис в ножницата ѝ отстрани и се наведох, за да взема бутилката с вода. След като поех няколко дълги глътки, отново се изправих пред Мириам.
– Къде е Хюго? Не съм го виждала от снощи.
Въпреки усилията ми да не го виждам, бях заспала в колата на връщане към замъка Пембървил след партито. С Хюго не бяхме разговаряли дълго, а въпросът за магическия златен череп на Гордън ме сърбеше – освен това ми липсваше компанията на Хюго на закуска.
Колкото повече време прекарвах с него, толкова по-комфортно се чувствах в присъствието му – а между нас винаги имаше скрито похотливо кипене, за което се бяхме договорили да не действаме, докато не се успокоя. Дори аз трябваше да призная, че това беше една от причините да се насилвам толкова много.
– Той тръгна на разсъмване, мърморейки нещо за някаква работа, която трябвало да свърши – каза Мириам. – Не знам какво.
Намръщих се. От времето, когато се бях промъкнала в замъка Пембървил, за да открадна старото му драконово яйце, докато той планираше да се измъкне с него по същата причина като мен, се бяхме постарали да не пазим тайни един от друг. Ето защо бях разказала на него и на останалите Прими това, което Атаир беше разкрил за моето наследство.
– Сигурна съм, че скоро ще се върне – успокои ме Мириам.
Надявах се да е така.
– Ще го намеря, когато се върне.
– Отиди да подремнеш. Аз ще се погрижа някой да те събуди, когато той пристигне.
Сънят беше невероятно съблазнителен. Погледнах към извисяващите се кули на замъка Пембървил, след което отново отвърнах поглед.
– Първо ще потичам.
Очите на Мириам се свиха.
– Дейзи…
– Само за да си прочистя главата – казах бързо. – Няма да се престаравам и няма да отида далеч.
Тя изсумтя. Усмихнах се и побутнах Хестър и Отис да се събудят, те бяха задрямали в импровизирано гнездо в захвърлената ми качулка. – Готови ли сте да потичате, вие двамата?
Лицето на Хестър се изкриви.
– Бягане? Майната му.
– Ще тичам. Ти можеш да седнеш на рамото ми.
Отис размаха преливащите си криле, излетя нагоре и веднага се настани удобно. Хестър продължаваше да се мръщи, но не желаейки да бъде изоставена, се качи на другото ми рамо.
– Само не се клатушкай прекалено много – прозя се тя. – Имам нужда от още четиридесет мига. – Тя се сгуши до яката ми и започна да хърка.
Усмихнах се и ми се прииска да не изпитвам завист, после кимнах на Мириам и тръгнах.
***
Не бях излъгала точно Мириам: наистина исках да си прочистя главата и да се насладя на известно време далеч от тежките тренировки, дори и да тичах, беше най-добрият начин да постигна яснота.
Имаше и друга причина, за която си бях набелязала конкретна дестинация. Бях я зърнала на няколко пъти по време на други бягания през последните няколко седмици, макар и от разстояние. Този път щях да се насоча директно натам и най-накрая да се отдам на естественото си любопитство. Не беше далеч, ако прекося гората в края на многобройните акра на Хюго, щях да съм там в рамките на час.
Когато се отклоних от пътеката, Отис започна да ми обръща внимание. Когато земята стана по-неравна, докато навлизах в гората, Хестър се събуди и започна да се оглежда.
– Къде отиваме? – попита тя.
Отис отговори вместо мен.
– Очевидно е, нали?
Провирах се между дърветата, като внимавах да избягвам ниско висящите клони.
– Къщата на лейди Роуз? – Попита Хестър, а гласът ѝ беше притихнал от страхопочитание.
– Мисля, че е така – отговори брат ѝ.
Тя ме блъсна по врата.
– Там ли отиваме? Дейзи? Отиваме ли там, където е живяла лейди Роуз?
– Да. – Прескочих един малък храст и краката ми затънаха в калта, когато се приземих.
– Ти ще помогнеш на Гордън!
Поклатих глава.
– Все още не съм взела решение за това. Няма да го направя, докато не поговоря с Хюго.
– Тя ще помогне на Гордън – прошепна Хестър силно на Отис. – Тя ще потърси лейди Роуз.
– Дейзи не каза това – отвърна той.
– Знам какво е казала. Но знам и какво е имала предвид – добави тя самодоволно.
– Всичко, което правим, е да погледнем къде е живяла лейди Роуз, Хестър – казах аз. – Нищо повече, нищо по-малко.
– Ами. Щом казваш така.
Отказах се да я убеждавам в обратното и се съсредоточих върху това да остана изправена. Имаше много храсталаци, които трябваше да избягвам, и многобройни корени, в които лесно можех да се спъна, ако не внимавах. Не ми помогна и факта, че ме връхлиташе лек световъртеж, когато обръщах главата си прекалено бързо. Стиснах зъби и пожелах усещането да изчезне.
В крайна сметка стигнах до стената от сухи камъни, която бележеше границата на земята на Хюго. Беше висока около два метра, а солидното ѝ и внушително присъствие засилваше предположението, че между Пембървил и семейство Асини е имало лоша вражда.
Изсвирих тихо и се огледах за удобно място, където да се покатеря, преди да реша, че стената е твърде несигурна, за да рискувам да се катеря. Закрепих се и скочих нагоре, като комбинирах физическото усилие с изблик на внимателно насочена въздушна магия, за да се издигна и превъзмогна. Дори се приземих от другата страна. Върви ми.
Хестър и Отис бяха изоставили местата си на раменете ми в полза на полета над стената. Очаквах поне миг на почуда от начина, по който бях покорила стената, но и двамата гледаха надолу към имението Асини, а не към моята неповторима приказност.
Не можех да ги виня. Когато проследих погледа им, се зачудих. Последната сутрешна мъгла се бе завила около голямата сграда, а по стените на имението, по пътеките и алеите бяха поникнали китки бръшлян и обрасли плевели. От мястото, където стоях, то приличаше на ефирен дворец на феи.
– Уау – въздъхна Хестър.
Уау, наистина.
Останах на мястото си за миг, удивлявайки се на гледката. Не знаех много за лейди Роуз или за семейството ѝ, защото едва отскоро бях станала част от елфическата общност, а за нея бях чула едва преди няколко месеца. Бях наясно, че имението и територията на Асини са били поддържани няколко години след изчезването ѝ, но явно отдавна никой не беше идвал тук. Странно, но мястото не изглеждаше запустяло или депресиращо, някак си изоставения му въздух само го правеше по-магично.
Дръпнах се, смутена от това осъзнаване. Това не би трябвало да е така, би трябвало да има саван на тежка трагедия, а не атмосфера на искряща мистерия.
Твърдо си казах да не позволявам на емоциите си да надделеят над мен. Това беше кратка разузнавателна мисия, породена от любопитство: нищо повече, нищо по-малко. Свих рамене и се затичах към имението.
Нямах план, просто исках да усетя мястото и всички витаещи духове, оставени от лейди Роуз. Щом стигнах до къщата, я обиколих, като се спирах да поглеждам през прозорците с напразната надежда, че ще забележа нещо интересно. Всички до един бяха плътно затворени, нямаше какво да се види, освен няколко паяжини, полепнали по стъклата.
– Трябва да тръгваме сега. – Отис се размърда въпреки нежната топлина от утринното слънце. – Няма какво да видим.
– Можем да си тръгнем. – Хестър размаха криле и изкриви усмивка в моя посока. – Или можем да проникнем вътре и да разгледаме всичко.
Отис изтръпна от шок.
– Ние не сме престъпници, Хестър!
– Няма да откраднем нищо. Само ще надникнем.
– Кажи ѝ, Дейзи – каза Отис. – Кажи ѝ, че няма да правим нищо друго, освен да се върнем в замъка Пембървил.
Погледнах го, после погледнах нея.
– Хайде – казах накрая. – Да проверим задния вход.
Хестър изпомпваше въздуха с юмруци, Отис изглеждаше отчаян.
– Никой не живее тук, Отис – каза Хестър. – Влизането с взлом е престъпление без жертви.
– Няма такова нещо като престъпление без жертви – промълви той. Може би беше прав.
Придвижих се до вратата и коленичих, за да разгледам ключалката.
– Можеш да изкъртиш вратата – услужливо предложи Хестър.
Това беше твърде далечна стъпка, освен това се съмнявах, че ще постигна нещо повече от това да направя мръсна драскотина върху тежкото дърво. Въпреки това ключалката изглеждаше проста, така че можеше да има начин да се освободи механизмът и да се отвори, без да се нанесат щети.
– Това е толкова лоша идея – изстена Отис, докато аз предизвиквах още въздушна магия.
– Шшш! – Каза Хестър. – Нека Дейзи се концентрира.
Беше доказателство за уроците по магия на Хюго, че бях в състояние да се опитам да извърша този подвиг. Доскоро магията ми приличаше по-скоро на разярен бик, който се блъска в прословутия магазин за порцелан, но Хюго ме беше научил на предимствата на деликатното докосване – а точно от такава сила имах нужда сега.
Задържайки дъха си, внимателно комбинирах молекулите на въздуха около мен в тънък, невидим инструмент, след което го изпратих напред и вкарах струята въздух в дупката. Затворих очи и се концентрирах силно, като вкарах въздуха в заключващия механизъм и го завъртях. Вратата издрънча няколко пъти и ключалката се разтресе. Напрегнах мускулите си и продължих да бъркам – и след по-малко от минута се чу задоволително щракване.
Излъчих триумфално, а Отис въздъхна тежко. Не го погледнах, чувствах се достатъчно виновна, без да виждам собствената си вина, отразена в изражението му. Изправих се, завъртях дръжката и вратата се отвори с дълго, болезнено скърцане.
– Можеш да останеш тук, Отис – важно каза Хестър.
Той изпъшка.
– Няма да направя такова нещо. Влизам с теб, за да се уверя, че двете няма да направите някоя глупост – каза Отис.
Не можех да си представя какво си е мислил, че можем да забъркаме в дома на Асини. Може би беше по-добре да не питам.
Поех си дълбоко дъх и прекрачих прага.
Назад към част 2 Напред към част 4
