Глава 29
Не ни отне много време да съгласуваме плана, в интерес на истината, щеше да е още по-бързо, ако двамата с Хюго не бяхме спирали да се докосваме. В това нямаше нищо извратено – нямахме време за подобно нещо – но пръстите му многократно докосваха гърба на ръката ми, а аз намерих няколко възможности да докосна коляното му. Седяхме колкото се може по-близо, присъствието на дяволи ме караше да ме сърби навсякъде, но присъствието на Хюго ме караше да треперя. Вкусно.
Отпочинахме и заредихме телата си, а след това, щом слънцето се плъзна по покривите на Единбург, започнахме. Имахме само един опит, така че трябваше да се възползваме от всяка секунда. Атаир беше по-силен, притежаваше по-добра магия и беше много, много по-опитен от нас. Не можех да си представя на колко години е – но всички тези подробности, които ни правеха очевидните аутсайдери, щяха да ни доведат до успех.
– Давид победи Голиат – казах аз на Хюго.
Той се усмихна.
– През 480 г. от н.е. триста спартанци удържаха хиляди персийски войници.
Отис примижа.
– Не умряха ли накрая всички?
Хюго сви рамене.
– Да, но аз твърдя, че все пак са спечелили.
Браунитата се намръщиха, явно все още се съмняваха в плановете ни.
– Какво ще кажете за онзи клип с котките? – Предложих им аз. – Където котката отблъсква алигатор?
– Или пък Ливърпул срещу Милан на финала на Шампионската лига през 2005 г. – добави Хюго. И тримата се обърнахме, за да го погледнем. – Какво? – Попита той. – Те бяха аутсайдерите. И извоюваха невероятна победа.
– Знаеш ли някакви футболни резултати от 1994 г.? – Попита Хестър, като говореше с нарочно непринуден тон.
Веждите на Хюго се свиха.
– Бразилия спечели Световната купа. – Той направи пауза. – Всъщност мисля, че утре е финалът на Купата на Англия.
– Кой печели?
– Манчестър Юнайтед, разбира се.
Хестър разгледа лицето му.
– Ами.
– А какво ще кажете за конните надбягвания през 1994 г.? – Попита Отис.
Хюго не се поколеба.
– Мийнехома спечели Голямото национално състезание. Go For Gin спечели Кентъки Дерби.
– А тенисът? – Поиска Хестър със страничен поглед в моя посока.
– Това не е моят спорт – призна Хюго. – Но съм сигурен, че Пийт Сампрас и Кончита Мартинес са спечелили съответните финали на „Уимбълдън“.
Хестър сгъна ръце и ме погледна, дори Отис изглеждаше леко изненадан.
– Откъде, по дяволите, знаеш всичко това? – Попитах аз.
Хюго изведнъж изглеждаше леко смутен.
– Обичам спорта. Когато бях по-млад и имах повече свободно време, изучавах минали спортни събития. Исках да науча нещо за формата и историята, за да мога да се сравнявам със старите момчета в кръчмата в събота следобед. А и знаете, че обичам всякакви състезания.
Хестър поклати скръбно глава.
– Какво можеше да бъде – промълви тя на себе си. – Иска ми се да беше прекарала младостта си зле, Дейзи.
– Имах – отвърнах аз. Само че моята включваше наркотици.
Погледнах надясно и забелязах неестествена сянка, която се мотаеше по една странична улица. Слава богу: сега можех да сменя темата.
– Има един – казах с прекалено ярка жизнерадост. Вероятно за първи път някой се радваше да види вампир.
Погледнах надолу към стъклените очи на пластмасовата кукла в ръцете ми. Липсваше ѝ една ръка и някое предприемчиво дете с артистични наклонности беше изрисувало цялото ѝ лице с перманентен маркер, но това не представляваше проблем за плановете ни.
– Бягаме, нали? – Попита Хестър.
– Да. – Отклоних глава от дебнещия вампир. – Дръж се непринудено. И се приготви.
Загърнах куклата. Всички бяхме напрегнати, но дори кръвопиецът да забележеше кипящата ни тревога, това нямаше да има значение. Всеки би бил напрегнат в нашата ситуация. Облизах си устните, дръпнах одеялото, покриващо куклата, и се развиках на Хюго раздразнено и шумно.
– Трябва да намерим подслон. Вече е тъмно – твърде рисковано е да останем тук навън.
Той отвърна в същия дух.
– Онзи проклет дявол няма да е все още в Единбург. Мисли, че сме си тръгнали, помниш ли? Няма да ни намери.
– Не само за Атаир трябва да се притесняваме! Навсякъде ще има вампири!
Хюго изсъска:
– Спокойно, можеш ли? Аз знам къде отиваме. Не е толкова далеч. А сега спри да крещиш. Ако това бебе започне да плаче…
– Няма да стане.
– Тя е бебе. Те плачат.
Разменихме си погледи и се придвижихме по-бързо по калдъръмената улица. Нямах представа как Атаир общува с вампирите или колко силен е контролът му над тях, но се надявах връзката му с тях да е силна, всъщност разчитах на това.
Не погледнах зад гърба ни, оставих това на браунитата, които бяха кацнали на раменете ми. Затаих дъх и зачаках, като издишах едва когато Отис прошепна в ухото ми:
– Тя ни следи.
Запазих гласа си тих.
– Колко?
– Само един.
Това беше и хубаво, и лошо. Кимнах, разклатих куклата и продължих да се движа бързо.
– Хайде, ти, кучка с кубинки, ела след нас. Не спирай.
Веднага щом стигнахме до дъното на Калтън Роуд, с величествената форма на двореца Холируд пред нас, чух тежко дишане. Зад нас вече имаше повече от един вампир.
Почуках с пръсти по куклата.
Хестър промърмори:
– Вече четирима. – Звучеше уплашено. – Спазват дистанция, но определено са по следите ни.
В гърдите ми трепна удовлетворение. Добре, това беше много добре.
– Накъде? – Попитах Хюго на висок глас.
– Направо – каза той.
– Колко още?
– Петнайсет минути. Престани да се напрягаш. – Той все още звучеше раздразнено. По дяволите: той беше много по-добър актьор от мен.
Продължихме по пътя си. Беше странно да минаваме покрай мястото на шотландския парламент, когато предложенията за изграждането му бяха на няколко години разстояние. По-голямата част от центъра на Единбург беше стара, а сградите бяха построени много преди Хюго и аз да се сетим за тях. Те щяха да съществуват дълго, след като ние се бяхме споминали, но беше добре да осъзнаем, че ще има иновации.
Нищо не беше издялано на камък, дори съществуването на Атаир. Независимо дали щеше да ни победи, или не, един ден и той щеше да престане да съществува, защото дори един дявол не можеше да продължи вечно. Със сигурност това беше незначително прозрение, но то беше повече от достатъчно, за да повдигне духа ми.
Точно така беше и добре, защото имах нужда от нещо, което да ме държи в напрежение. Глождещият глад в корема ми се засилваше, макар че не беше за храна: тялото ми жадуваше за паяжина. Вече бях на половината от дозата, която си бях позволила преди седмица, но не смеех да я намаля повече – не и без професионална помощ. Не исках и да се поддам на изкушението да погълна още хапчета. Щеше да е лесно да използвам плановете ни като извинение да взема колкото се може повече паяжина, но аз отказах да го направя. Можех да бъда силна по повече от един начин.
Стъпките ми се забавиха, когато наближихме целта си. Не знаехме къде се намира Атаир, ако беше на километри от нас, можеше да минат часове, преди да стигне дотук, ако предположим, че реши да се хване на примамката ни. Но това не беше единствената причина, поради която вече не бързах. Не изпитвах огромно, всеобхватно желание да вляза в петстотинметровия тунел, който минаваше под Артър Сетър. Не беше толкова лошо, колкото да се впуснеш в мрежата от дълбоки, тъмни пещери, но беше далеч от идеалното ми място за отсядане.
– Сигурен ли си, че това е добра идея? – Попита Отис не за първи път.
Хестър ме потупа по бузата с подигравателна настойчивост.
– Ще е много лесно да попаднеш в капан.
– Можем ли да се съгласим да не използваме думи като капан? – Прошепнах.
– Какво ще кажете за по-тъмна от привидно бездънната пропаст в пещерата Смоу? Какво ще кажете за тези думи?
Хюго се хвърли в моя защита.
– Стига, Хестър. В тунела има светлини. Знаеш това.
Тя изплези език към него, но поне спря да ме примамва. Сега единственото, което трябваше да направя, беше да не мисля за многото тонове скала, които скоро щяха да бъдат над мен. Може би тя беше права: може би да влезеш безгрижно в тунела на Невинната железница беше наистина ужасна идея.
Първоначално построен за превоз на въглища, тунелът се намираше под Артър Сетър от почти двеста години. Дори през 1994 г. бяха минали десетилетия от последното функциониране на железницата; както и в бъдеще, тунелът се използваше от пешеходци и велосипедисти, които търсеха бърз маршрут покрай угасналия вулкан, който се извисяваше над града.
Бях се разхождала през него много пъти, но винаги през деня, когато в двата му края се виждаше дневна светлина. Никога не бях минавала през него през нощта – и със сигурност никога не бях минавала през него, докато ме следваха група жадни вампири, които отчаяно искаха да се докоснат до кръвта ми.
Хюго усети мислите ми.
– Ако не бяха под контрола на Атаир, вече щяха да са нападнали. Това ще проработи, Дейзи. Ще бъда до теб през цялото време.
Не вампирите ме притесняваха, в този момент дори не и Атаир.
Хюго разпозна страха ми.
– Артър Сетър няма да се срути върху нас – добави той. – Нито пък тунелът. След тридесет години ще бъде напълно непроменен.
Ако само фобиите можеха да бъдат победени чрез рационално мислене. Кимнах.
– Добре съм. Ще се справим.
Той хвана ръката ми.
– Определено.
Загледах се в зейналата дупка пред нас. Хюго беше прав за светлините: те бяха разположени по покрива на тунела и го осветяваха от единия до другия край. Видът им ме накара да се почувствам значително по-добре.
– Още не е късно да се оттеглим – каза Хестър.
Усмивка изкриви устата ми. Това беше за Роуз, където и да се намираше тя.
– Да, така е – казах аз.
Пуснах ръката на Хюго и разкопчах Гладис, не знаехме какво друго може да ни дебне в тунела и трябваше да съм готова за всичко. По израженията на лицата на Хюго и Отис, както и по внезапното, решително наклоняване на брадичката на Хестър, всички бяхме готови.
– Поне ще умра като герой – каза тя.
– Никой няма да умре – казах ѝ твърдо аз. След това влязохме вътре.
Въпреки че инженерната и историческата част на тунела „Невинна железница“ беше впечатляваща, през 1994 г. той не беше особено приятно място. Стените бяха осеяни с графити, нито един от които не беше художествено впечатляващ; застояла миризма на урина, съчетана с влажна пръст, гъделичкаше ноздрите ми.
Имаше и плъхове. Не стотици – това не беше нашествие с размерите на чума – но достатъчно, за да накара Отис да изпищи на глас няколко пъти. Звукът отекна в дългия тунел. Дори на Хюго му стана лошо при вида на гладките, космати тела, които се стрелкаха по краищата на тунела. Не можех да си спомня да съм забелязала плъхове тук в бъдеще, така че Съветът на Единбург трябва да е извършил цялостно почистване в някакъв момент, вероятно по времето, когато вампирският спрей на Трейси подейства и хората вече не се страхуваха да се разхождат през нощта. Все пак бях благодарна, че плъховете бяха единствените други същества в тунела освен нас.
На около петдесет метра се обърнах и проверих дали кръвопийците ни следват. Това, което видях, ми даде допълнителна надежда: нито един от тях не беше влязъл в тунела. Техните променящи се, потрепващи силуети се бяха скупчили на входа и ни наблюдаваха жадно, но не правеха и крачка навътре. Чакаха и всички знаехме кого чакат.
Усмихнах се студено, после се обърнах и продължих да вървя.
Тунелът водеше към Холируд Парк, за който вече знаехме, че няма да съдържа много дебнещи вампири. Това беше пресметнат риск от наша страна, че някой ще се появи в другия край, защото ако кръвопийците действаха според собствените си импулси, нямаше да им хрумне да блокират двата края на тунела. Неживите същества не бяха способни да мислят стратегически. Трябваше обаче да дадем всички признаци, че сме в капан, затова Хестър и Отис се запътиха напред. Когато се върнаха, те поклащаха глави в страховит унисон.
По-малко от минута по-късно видях няколко от озъбените шибаняци да висят отвън. Сега отляво на нас имаше вампири, а отдясно – вампири. Всичко беше на мястото си и колкото по-скоро се появи и Атаир, толкова по-добре. Чакането беше започнало.
Мина един час, после два. Въпреки че беше началото на лятото и бях увита в топли дрехи и добро палто, все още ми беше студено. Не помагаше и фактът, че всяка минута отминаваше с неумолима липса на скорост: всяка секунда ми се струваше като минута, а всяка минута – като час.
Сгуших се до Хюго, опитвайки се да пренебрегна дълбокото си желание за още паяжина, докато Хестър и Отис дремеха на раменете ми. Вампирите останаха там, където бяха.
– Мина полунощ – прошепна Хюго. – Все още няма следа от него.
Погледнах нагоре и кимнах. Време е за малко побутване.
Извадих мобилния си телефон, батерията му беше останала много малко, но беше изключен почти през цялото време, което прекарах през 1994 г., така че имаше достатъчно заряд, за да ни послужи за нашите цели.
Натиснах бутона, за да го оживя, и закрих екрана, за да не личат отблясъците му. Записът беше готов и чакаше да тръгне; без да се церемоня, натиснах „play“ и се уверих, че е на повторение.
След секунди звукът от бебешки плач изпълни тунела, усилен от ниския таван и извитите стени. Това не беше бебето Дейзи, защото планът не ни беше хрумнал, докато не я оставихме в болница „Фриймарк“, но преценихме, че плачът на едно бебе звучи много подобно на плача на друго. Не след дълго намерихме още едно бебе, което да запишем, така че стръвта ни вече беше добре закачена на кукичката.
Сложих телефона си върху едноръката пластмасова кукла и я загърнах в одеялата. След това стиснах много силно палци.
По-малко от десет минути по-късно всичките ми дяволски желания се сбъднаха.
Назад към част 29 Напред към част 31
