Глава 30
Чухме Атаир, преди да го видим, и въпреки че се молех за това, звукът на неговия гръмък, суров глас все пак ме накара да подскоча.
– Къде, по дяволите, е дъщеря ми?
Записаните викове на анонимното бебе продължаваха да отекват от умиращия ми телефон. Той щеше да се изключи завинаги през следващите няколко минути, но това вече нямаше значение, защото технологията на двадесет и първи век вече беше изпълнила предназначението си.
Възстанових се от сътресението си и се прекръстих, наблюдавайки как тълпата от вампири в далечния край на тунела се разделя. От това разстояние беше невъзможно да се различат чертите на Атаир, но той беше безпогрешен. Широките му рамене, съчетани с начина, по който се държеше, бяха незабавно разпознаваеми, а когато влезе в тунела, приглушената електрическа светлина се отрази от златистата му кожа.
Поне, помислих си мрачно, не си е направил труда отново да скрие истинската си същност. Предпочитах, когато беше честен за това, което е – а това щеше да е много по-лесно, ако само ние си играехме на игри.
– Върви се, шибан дявол! – Изръмжа Хюго.
Кимнах му одобрително и той се усмихна, след което отделихме цялото си внимание на Атаир, който се приближаваше към нас.
– За протокола, мога ли да кажа, че това е най-лошата идея, която някога е хрумвала на някого в историята на всички идеи? – Измърмори Хестър.
Гладис избръмча шумно до мен в знак на несъгласие. Тя беше жадна за кръвта на Атаир – както и аз.
– Предай ми Дейзи – обади се Атаир, – и ще помисля дали да те пусна.
Да, да. Ако наистина си е мислил, че ще повярваме на това, значи е бил пълен идиот. Все още не изглеждаше да е направил последната връзка и да е разбрал коя съм аз за него, макар че със сигурност вече трябваше да има своите подозрения. Все пак това беше голяма дебела отметка в списъка с нещата, които ни трябваха, за да оцелеем след тази среща.
Обадих се обратно с насрещно искане.
– Приближи се още малко и ще я убием! – Атаир избухна в смях, а кръвта ми се превърна в лед. Ужасът, че той вече е разчел плановете ни, изпълни всеки сантиметър от душата ми.
Тогава Хюго ме побутна; Атаир беше забавил крачките си. Когато той спря и разпери широко ръце, напрежението ми спадна. Може би го бяхме хванали.
– Да убиеш бебе? – Той се засмя още по-силно. – Наистина ли мислиш, че си способна на това? Как смяташ да го направиш? Да ѝ прережеш гърлото и да гледаш как кръвта ѝ се разлива, докато животът изтича от невинните ѝ очи? Може би ще я задушиш или ще ѝ счупиш врата. В миналото съм правил всички тези неща с други деца и беше лесно – всъщност приятно. Съмнявам се, че можеш да кажеш същото.
Мисълта, че Атаир може наистина да е убивал бебета с голи ръце, ме отврати, но не можех да се преструвам, че съм изненадана.
– По-добре да е мъртва – отвърнах, – отколкото да се превърне в дявол.
– Наистина? – Попита той саркастично. – Значи не вярваш в свободната воля? Не вярваш, че тя е способна сама да реши какво ще бъде бъдещето ѝ? Не мога да принудя никого, дори собственото си потомство, да се превърне в едно от най-могъщите същества, които този свят някога е виждал, защото това решение трябва да дойде от него. Но ако ѝ навредите, това ще бъде изцяло за ваша сметка. Ще трябва да живееш с това, което си направила.
После добави:
– Не че ще живееш много дълго, ако я нараниш. Отне ми твърде много време да намеря жена, способна да ми роди дете, и твърде много време да го създам. Няма да си тръгна, независимо колко размахваш юмруци и колко празни заплахи хвърляш. Това бебе принадлежи на мен.
С това той отново започна да крачи към нас.
– За вас няма изход от това. Вече сте в капан и съдбата ви вече е начертана.
Така си мислеше той, но имаше повече от една причина, поради която бяхме избрали този тунел за място на нашата разправия. Беше влажен, с много влага, полепнала както по стените, така и по въздуха, а това улесняваше задействането на водната магия и създаването на необходимия ни ефект.
С Хюго, който все още беше на рамото ми, а пластмасовата кукла и телефонът ми бяха в ръцете ми, задействах всички аспекти на водната магия, които успях да открия. Беше необикновено колко по-лесно беше да контролирам силите си сега, ако не бях убила Варгас, щях да му дължа голяма услуга.
Свих уста в усмивка и дръпнах глава към браунитите да се преместят зад нас, след което промълвих на Хюго.
– Три – казах аз, – две…
Той помръдна китките си.
– Едно.
Получилата се каскада от шумяща вода беше феноменална.
Заклинанието започна пред нас, след това го избутахме навън, запращайки нашето подобно на цунами творение към Атаир. Не си губих времето да гледам как Атаир бива съборен от краката си и пратен да се сгромолясва обратно към входа на тунела, а вместо това сграбчих Гладис.
Докато тя бръмчеше с тревожен протест, аз изкривих острието ѝ и прерязах собствената си кожа. Извиках от болката, но за да се получи, ми трябваше много прясна кръв. Запратих куклата към Хюго и той я вдигна, докато размазвах кръвта по студеното ѝ пластмасово тяло и одеялото. После си поех дъх и хвърлих куклата след бликащия поток.
Куклата се присъедини към водовъртежа и отломките, които бяха попаднали в потопа. Веднага щом я засмука, двамата с Хюго побягнахме – по-скоро към Атаир, отколкото далеч от него.
Имаше само толкова много вода, която можехме да омагьосаме наведнъж. Докато започнем да спринтираме към него, Атаир се беше възстановил достатъчно, за да стъпи отново на краката си, въпреки че беше принуден да се върне към входа на тунела.
Той ревеше от ярост, като някак си успяваше да вдигне повече шум, отколкото водата беше постигнала. Отговорих му с висок писък, като го уцелих точно в момента, в който куклата се изтърколи покрай краката му в тълпата от наблюдателни вампири.
Главата на Атаир се размърда, когато я забеляза, но вече беше твърде късно. Макар че водата щеше да отмие по-голямата част от размазаната ми кръв, по одеялото имаше достатъчно, за да накара кръвопийците да побеснеят. Атаир имаше голям контрол над тях – но в крайна сметка жаждата им за кръв беше по-голяма.
Сякаш бяха една аморфна група, те се спуснаха към куклата, крещейки и тракайки със зъби. Атаир изрева заповед, но вампирите бяха чакали твърде дълго и бяха огладнели.
Дяволският ми баща се завъртя и се втурна към вампирите, като използва магията си, за да ги изпрати да се разлетят във всички посоки. Чух възторжените писъци на вампирите в другия край на тунела, които се втурнаха след нас.
Прехапах устна, съсредоточих се силно и изхвърлих през рамо струя горещ огън в тяхна посока. Не проверих дали съм уцелила целите си.
Докато той взривяваше последните обезумели вампири и се навеждаше, за да стигне до каквото е останало от куклата, ние стигнахме до края на тунела. Не можех да допусна и секунда закъснение, на Атаир нямаше да му отнеме много време да открие трика ни.
Когато тялото му се размърда от закъснялото разбиране, че отчаяно се опитва да спаси куклата, запратих Гладис към него, като замахнах с острието ѝ към оголения му гръб. Тя бръмчеше шумно в очакване, докато режех по плътта му. Кожата му беше по-твърда, отколкото очаквах, но тя все пак успя да се впие на сантиметър дълбочина в тялото му.
Хюго последва тежкия ми замах с изблик на въздушна магия. Атаир нададе задушаващ вик и се преметна напред с лице напред. Скочих напред, повече от готова да го довърша с един убийствен удар, но баща ми още не беше свършил. Без да трепне, от него се изстреля сила и Хюго, аз и двете браунита бяхме изпратени назад. Кълбовидни глупости.
Опитах се да се изправя на крака, но мозъкът ми не изпращаше правилните съобщения до тялото ми и крайниците ми не се подчиняваха. Поглъщането на въздух предизвика пареща болка в гърдите ми. Не бях загубила хватката си върху Гладис, но когато се опитах да вдигна острието ѝ към себе си за близка защита, не успях да го направя. Атаир беше изпратил към нас не повече от една светкавица въздушна магия и тя почти ни беше унищожила.
По тялото ми падна сянка. Смътно регистрирах кръвта, която капеше от страната му. От начина, по който се държеше, това не беше нищо повече от драскотина, въпреки че лицето му беше изкривено от ярост. Той се наведе над безпомощното ми тяло, хвана ме за гърлото с една ръка и ме издърпа нагоре, докато се озовахме лице в лице.
– Смела си – изръмжа той. – И това беше добра хитрост. – Той оголи зъби и алените му очи се впиха в мен. – Но не беше достатъчно хитра. – Той извърна глава, за да погледне Хюго. – Кажи ми къде е дъщеря ми или приятелката ти ще умре.
Задъхах се и се разпръснах – имах чувството, че очите ми са излезли от дупките си. Краката ми ритаха безполезно във въздуха. Чувах как Хестър и Отис крещят на Атаир, но думите им едва се регистрираха.
– Пусни я! Пусни я!
Атаир стегна пръсти. Зрението ми почти изчезна и вече не го виждах, въпреки че беше точно пред мен. Оставаха ми секунди – в най-добрия случай.
Хюго измърмори нещо. Хестър отново извика:
– Пусни Дейзи!
И тогава Атаир ме пусна и аз се приземих на пода на тунела с тежък удар.
Ръцете се протегнаха около мен, но този път Хюго беше този, който ме държеше. Той ме дръпна назад и се уви около мен, докато аз преглъщах многократно, опитвайки се да възвърна контрола над натъртеното си гърло и треперещите си гласни струни.
– Името ми – промълвих накрая – е Дейзи.
Атаир се изплю на земята.
– Това не означава нищо.
– Не сме лъгали преди, ти, дърдорко – изкрещя Хестър.
– Ние сме от бъдещето! – Изкрещя Отис. – Пътувахме от 2024 г., защото накара Дейзи да пътува с магически златен череп в действие. Той ни изпрати тук!
– Можем да докажем кои сме – добави Хюго. – Манчестър Юнайтед ще спечели Купата на Англия този уикенд.
Атаир се ухили.
– Което не доказва нищо.
Усмихнах се подигравателно. С последната си енергия изхвърлих светкавица, тя не беше достатъчна, за да нарани Атаир, но изсвистя, когато се удари във влажната земя в краката му.
– Кога за последен път си виждал обикновен елф да прави това? – Прошепнах.
Той се вгледа в мен, когато стотинката най-накрая падна. Възползвах се от момента и се изправих на крака с помощта на Хюго. Сякаш мина цяла вечност, но накрая и двамата гледахме право в лицето на Атаир.
– Трябва да кажа, че когато в бъдеще дойдеш при мен и ми кажеш, че съм твоя дъщеря, ще се справя с информацията много по-добре, отколкото ти в момента.
Червените му очи останаха присвити.
– Не ти вярвам.
Чувствах се невероятно спокойна.
– Да, вярваш. Знаеш коя съм. – Направих пауза, наслаждавайки се на момента. – Не си ли се чудил къде е бил Варгас през последните няколко дни?
Атаир се дръпна.
Едва се стоплих, всяка следа от страх се беше стопила.
Докоснах косата си.
– Имам това от лейди Роуз. – Посочих лицето си. – Подозирам, че по-голямата част от това е от теб, не че ще можеш да го кажеш в днешно време с всичките си дяволски глупости. Кожата ми не е златна и никога няма да стане. Можеш и да продължиш да ме душиш, Атаир. Може да съм ти дъщеря по кръв, но никога няма да съм ти дъщеря в действителност. Никога няма да бъда твоя.
Атаир протегна ръка и за миг си помислих, че ще я изпълни и ще продължи с предложението си да ме убие. Вместо това той протегна пръст и изкара капчица кръв от раната, която бях разрязала на ръката си. Вдигна я към устните си и я облиза, примигна веднъж и отново ме погледна.
Примижах.
– Наистина? – Попитах аз. – Можеш ли да кажеш, че имаме няколко общи гена от това?
Атаир не отговори.
Опитах се да вдигна рамене, но за съжаление в повечето случаи само се гърчех.
– Не мога да ти кажа какво ще се случи след май 2024 г. – казах аз. – Но знам, че няма да ме намериш още двайсет и девет години. Аз съм си отишла, както и Роуз. Няма да я видиш никога повече.
Изчаках, задържайки дъха си. Тялото на Хюго също се стегна.
Изражението на Атаир се проясни, макар че този път в лицето му имаше определен намек за страхопочитание. Значи ми е повярвал, знаел е, че казвам истината.
Очите му ме проследиха нагоре-надолу и той кимна.
– Да – прошепна той. – Да. Ти си по-мършава, отколкото си представях – и все пак си тя. Ти си моята дъщеря. И от това, което казваш, в крайна сметка те намирам. – Той издаде ниско свистене. – Пътуване във времето. Какво необикновено постижение. Не съм очаквал нищо по-малко от дете от собствените ми земи.
– Июх. Мисля, че току-що повърнах малко в устата си – казах на Хюго.
По лицето на Атаир се разля бавна усмивка.
– Намерих те, Дейзи. Ти си точно тук. И си моя.
Усмихнах се.
– Не за дълго. Магията, която ни доведе тук, е временна. Без значение какво ще се опиташ да направиш, и четиримата ще бъдем върнати там, където ни е мястото. – Погледнах към Хюго. – За един ден, мислиш ли?
– Предполагам, че за по-малко – отвърна Хюго.
– Роуз вече не е в лапите ти – изохках аз. – Скоро и аз ще бъда далеч.
Атаир се засмя.
– О, Дейзи, не чак толкова далеч. Двадесет и девет години са малко повече от един дъх за мен. – Той издиша със задоволство. – Ние с теб ще направим велики неща заедно.
Дрънкач.
– Никога няма да стана дявол. Никога няма да бъда като теб.
Той все още се усмихваше.
– Ще трябва да видим за това. – Той се наведе по-близо. – Мога да ти покажа света. Той ще бъде наш, само почакай и виж.
– Никога няма да се случи. – В ушите ми се чу странно пращене, когато му подхвърлих собствените му думи. – Не вярваш в свободната воля? Обещавам ти сега, скъпи татко, че никога няма да бъда като теб.
Стомахът ми изведнъж се сви.
– Ябълката е паднала много по-далеч от дървото, отколкото си мислиш – изсъсках аз.
Устните на Атаир се движеха, но не чувах какво казва. Заклатих се от една страна на друга, чувствайки се много лека, а пукащия звук се превърна във висок звън.
Очите ми се разшириха. Не. Още не. Още не бях свършила. Кумбълски глупости.
– Ще се видим след около двадесет и девет години – казах аз и щом последната дума излезе от устата ми, се появи светкавица от ослепителна бяла светлина.
Паднах на ръце и колене, повръщайки неконтролируемо. Зад гърба ми се чу силно изричане и аз вдигнах глава навреме, за да видя как един велосипедист завива покрай мен.
– Внимавай, шибана мацко – изкрещя той. – Не можеш да се появиш така от нищото! – Отново се отдръпнах.
Хестър ме хвана за една къдрица от косата.
– Дейзи! – Изкрещя тя. – Добре ли си?
Отис се прехвърли пред лицето ми.
– Денят е светъл! Върнахме се. Направихме го, Дейзи!
– Хюго – изстенах аз. Той не беше тук: все още беше през 1994 г. с Атаир. – Хюго – казах отново. – Къде…?
Въздухът се пръсна. Секунда по-късно се чу силен трясък и тялото на Хюго падна на земята до мен. Тръгнах към него, а пръстите ми драскаха по кожата му, за да проверя дали е добре.
Той изстена и вдигна сините си очи към моите.
– Върнаха ни много по-рано, отколкото очаквах – прошепна той. – Но мисля, че се получи. Мисля, че дадохме на Атаир достатъчно основание да остави Роуз на мира. Той знае, че ще те настигне отново, независимо какво ще се случи. Тя вече не му е нужна.
Той увисна напред в обятията ми и се вкопчихме един в друг на драго сърце.
Назад към част 30 Напред към част 32
