Глава 31
10 юни 2024 г.
Прекарахме една топла юнска нощ във френския замък, където Шарл и Таш прекарваха по-голямата част от времето си. След нервна закуска с кроасани, колбаси и кремообразно сирене се качихме в колата им, за да изминем краткото пътуване до вилата от другата страна на реката. Беше тясно да поберем всички, но не можехме да пропуснем никого.
– Хубаво е тук – коментира Хестър. – Може би и ти трябва да се преместиш във Франция, Дейзи.
Кимнах, но по-скоро за да покажа, че съм я чула, отколкото за да намекна, че имам намерение да живея в чужбина. Все пак беше красиво. Колкото повече виждах нежните хълмове, буйните лозя и причудливите селски постройки, сгушени удобно в пейзажа, толкова повече разбирах защо някой би искал да живее тук. Слънчевите лъчи и топлото време със сигурност също помагаха. Но за съжаление нищо в зашеметяващото местоположение не облекчаваше нервното свиване на стомаха ми. Ръцете ми трепереха, макар че не можех да кажа със сигурност дали това се дължи на нервите или на паяжината, която бях погълнала, преди да изляза от къщи.
– Трябваше да ми кажете, нали знаете – каза Хюго на родителите си. – Не мога да повярвам, че сте знаели истината през всичките тези години и не сте ми я казали.
Погледнах към Гордън. Той се беше притиснал в ъгъла на колата, а гангренясалата му фигура беше прегъната в позиция, която изглеждаше изключително неудобна. Той леко се изчерви и кимна. Ако поне бяхте говорили с Грейс Асини и ѝ бяхте казали истината, щяхте да си спестите много от неприятностите, които сте преживели през годините.
Лицето на Таш вече беше набраздено от бръчки, но все още притежаваше същата блестяща доброта, както преди тридесет години. Тя се усмихна нежно.
– Това нямаше да промени нищо. Знаехме за какво се захващаме. Мълчанието ни помогна да запазим Роуз и Дейзи в безопасност през всичките тези години. Знаехме истината и това ни беше достатъчно.
Гласът на Хюго беше твърд.
– Не знаех, макар да подозирах, че има нещо, което криеш от мен. – По-добре беше да не споменава, че тези подозрения включваха и въпроса дали наистина са убили Роуз. Това конкретно разкритие нямаше да помогне на никого.
Таш го потупа по ръката.
– По-безопасно беше да не знаеш. И виж какво се случи с теб и Дейзи, защото не знаеше. Всичко се е получило за добро.
С изключение на това, че Атаир все още беше някъде там и щеше да премести небето и земята, за да ме привлече на своя дяволска страна. Със сигурност беше разбрал, че приятелите и семейството ми ме правят уязвима; докато все още дишаше, той представляваше най-сериозната опасност за всички нас.
– Какво стана с черепа? – Попита Таш. – Имаш ли го? Бих искала да видя предмета, с който започна всичко това.
Хюго изхърка.
– Британският музей го отмъкна в рамките на няколко часа след завръщането ни от 1994 г. Предполагам, че до края на времето ще бъде заровен в дълбоко хранилище. Никога повече няма да го видим.
Майка му изглеждаше разочарована, но аз изпитвах облекчение, че са го взели от ръцете ни. Пътуването във времето беше обезпокоително занимание – да не говорим, че беше изключително опасно.
Чарлз посочи наляво, след което зави по тясна, покрита с чакъл алея с листни дървета, засадени от едната ѝ страна. След миг дърветата отстъпиха място на красива вила и аз осъзнах, че тя прилича точно на картината, която все още висеше в имението на Асини. Имаше същите рози в розови, червени и тъмнооранжеви нюанси, макар че маргаритките, засадени в лехи по цялата страна на къщата, бяха нови. Със сигурност ги нямаше на стария портрет.
Загледах се в тях и буца заседна в гърлото ми.
– Добре ли си? – Попита Хюго грубо.
Кимнах, все още се чувствах разтреперана и притеснена, но бях добре. Всичко беше наред.
Чарлз паркира пред вилата.
– Ти трябва да влезеш първа, Дейзи – каза той. – Когато си готова, останалите ще се присъединят към теб.
– Няма да чакам в колата! – Протестира Хестър.
Отис махна с ръка към нея, скръсти ръце и прошепна нещо в ухото ѝ. Тя се нацупи, след което раменете ѝ спаднаха.
– Добре – промълви тя. – Ще чакам.
Не исках да влизам сама, тази среща не се отнасяше само за мен. Погледнах към майка ми и баща ми, моите красиви, любящи, осиновители, чиито изражения отразяваха собствените ми нерви.
– Елате с мен – прошепнах аз. Те започнаха да клатят глави и аз повиших глас. – Моля ви – казах аз. – Елате с мен.
Долната устна на мама трепереше, както и тази на татко.
– Сигурна ли си, Дейзи? – Попита той.
– Вие сте моето семейство – казах им аз. – Имам нужда от вас там.
Подготвяйки се да говори, Хестър си пое дъх, но Отис я блъсна рязко в ребрата и тя се успокои. Усмихнах им се.
– Вие също сте мое семейство. Просто първо ни дайте малко време, а след това сте добре дошли и вие. Нуждаем се само от миг.
Хюго ми запрати кратка целувка по бузата.
– Ти се справяш, Дейзи. Ще бъде страхотно.
Избърсах потните си длани в плата на панталона си.
– Да. Ще бъде чудесно. – После, преди да успея да се уплаша, отворих вратата на колата и излязох.
Роуз ни чакаше и отвори вратата на вилата много преди да стигнем до нея. Пръстите ѝ се бяха свили пред нея, докато ни чакаше на прага.
Червената ѝ коса беше по-къса, а около пълните ѝ със сълзи очи имаше фини бръчици. Можех да кажа, че е уплашена, но в нея имаше и спокойствие и мъдрост, макар че дълбоко в себе си беше същата стоманена, светлоока, смела жена, която бях срещнала преди тридесет години. Беше по-възрастна, но изглеждаше по-щастлива.
Пристъпих към нея и тя ме обгърна с ръце.
– Не бива да се изненадвам – прошепна тя в ухото ми. – И все пак съм. Изглеждаш абсолютно същата.
От устните ми се изтръгна мек смях. Бяха минали само няколко дни, откакто я бях видяла, но за нея беше минал половин живот, откакто ме беше видяла.
– Съжалявам, че избягах така, Дейзи. – Гласът ѝ се пречупи. – Направих го с най-добри намерения. Не е имало нито един ден, в който да не съм мислила за теб. Трябва да знаеш, че не съм искала да те изоставя. Моля те, моля те да ми простиш.
Преглътнах болезнения възел в гърлото си.
– Няма какво да прощавам. Нищо. Ти не си направила нищо лошо. – Прегърнах я силно, след което се отдръпнах и направих жест към майка ми и баща ми, които стояха неловко зад мен.
– Това са Алисън и Майк – казах ѝ. – Майка ми и баща ми.
Роуз избърса една сълза от бузата си, след което също ги прегърна силно.
– Дъщеря ви е прекрасен човек – каза тя.
Майка ми подсмръкна.
– Дъщеря ти е прекрасен човек.
Прехапах силно устните си.
– Всички ние сме прекрасни хора – казах им аз.
И мислех това с цялото си сърце.
***
Имаше още сълзи, още представяния и още много прегръдки, всъщност мина цял час, преди групата ни да се настани удобно в градината на Роуз с достатъчно чай и торта, за да задоволи цяла армия.
– Ален е страхотен готвач – каза ни Роуз, като махна с ръка на съпруга си.
Усмихнах се на добре изглеждащия, гениален французин, чиято солено-пиперлива коса привличаше слънчевата светлина и чийто топъл поглед, когато погледнеше Роуз, показваше любовта му към нея. Въпреки всички сътресения и травми родната ми майка беше намерила своя път в живота и беше щастлива. Това знание означаваше повече, отколкото можех да очаквам.
Хестър, чиито бузи бяха пълни с шоколадови трохи, кимна енергично.
– Ммммф.
– Тя харесва твоето брауни – преведе Отис.
– Мерси – каза Ален с поклон. – Благодаря ти.
Гордън, който също изглеждаше по-щастлив от всякога, когато го бях виждала, отпи от чашата си и я сложи на малката масичка пред нас. Той прочисти гърлото си и погледна всички ни, преди погледът му да се спре на Роуз.
– Много се радвам, че си жива.
Роуз се засмя.
– И аз също.
Той отново се закашля.
– Какво следва?
Бръчките около очите ѝ се задълбочиха.
– Надявам се да опозная дъщеря си малко по-добре. – Тя погледна към родителите ми. – И нейните майка и баща. Ако това не е проблем за всички вас.
Майка ми се наведе напред и хвана ръката на Роуз.
– Сега всички сме семейство.
Татко поклати глава.
– Колкото повече, толкова повече. – Той се усмихна щастливо и вдигна чашата си към нея.
Гордън се усмихна, но не се отказваше.
– Ще се върнеш ли? В Шотландия?
Роуз размени погледи с Ален.
– Искрено се съмнявам, че Атаир има някакъв траен интерес към мен. – Тя хвърли разтревожен поглед в моята посока. – Той искаше само дете. Макар че може би аз бях първата жена, която можеше да му го даде, вече съм на петдесет години и времето ми за повече деца е отминало. От 1994 г. не съм се опитвала да владея кръвната магия. Всяка следа от тази тъмна сила, която е останала в мен, е погребана толкова дълбоко, че мисля, че е малко вероятно някога да се върне. Аз не съм нито опасност, нито изкушение за него.
Тя сви рамене.
– Това не означава, че не би се приближил до мен, за да си отмъсти, но подозирам, че това няма да е нищо повече от дребнавост. И – добави тя остро, – това не би насърчило Дейзи да премине на негова страна, а съм сигурна, че всички знаем, че той иска това.
По тялото ми се разпространи неприятна скованост, въпреки че приемах истината за това, което тя казваше.
– Нищо няма да ме насърчи да премина на негова страна – казах аз. – Нищо.
– Той е по-манипулативен, отколкото предполагаш – каза тя тихо. Възцари се мрачно мълчание, но после Роуз ми предложи полуусмивка. – Но и ти си по-силна, отколкото той знае.
Заиграх се с китките си. Първоначалната ми реакция беше да опровергая думите ѝ, но дълбоко в себе си знаех, че съм силна. Не бях оцеляла благодарение на късмета си в продължение на толкова много години – дори ако най-големите ми предизвикателства тепърва предстояха – при дивата ми магия и пристрастяването ми към наркотиците.
– Значи можеш да се върнеш, Роуз? – Попита Хюго. – Можеш ли да се върнеш в имението Асини?
Тя се забави няколко мига, за да отговори, макар че от изражението ѝ ставаше ясно, че е очаквала въпроса.
– Прекарала съм повече от живота си тук, отколкото в Шотландия. Сега това е моят дом. Не искам да бъда лейди Роуз. – Тя докосна средата на гърдите си. – Радвам се, че съм все още жива, но лейди Роуз, която хората познаваха, е мъртва от много време. Сега е ред на лейди Дейзи да заблести.
О, Боже. Преглътнах.
– Чух, че наскоро си си направила ДНК тест – добави Роуз. – Това ще е повече от достатъчно, за да докаже, че си моя дъщеря, без да се налага внезапната ми поява отново.
Хестър вдигна поглед от купчината торта.
– Не се притеснявайте, милейди – обърна се към мен тя с ефирна, макар и намазана с шоколад ръка. – Ще ти покажа как да се държиш. Можем веднага да започнем обучението ви по красноречие и поведение. Можем да се упражняваме утре, когато отидем да пазаруваме.
– Пазаруване?
Тя се усмихна.
– За всички онези капещи диаманти, които скоро ще носиш.
– Като че ли. – Отис я погледна и се ухили. – Познаваш ли изобщо Дейзи? – Попита той.
С умишлено небрежно движение Хестър протегна ръка напред и загреба малко ганаш, след което го хвърли в лицето на Отис. Той го избегна с лекота.
Съзнавайки, че това бързо може да се превърне в тотална война между тях, аз го хванах в дланта си, докато Хюго направи същото с Хестър.
– Стига – казах аз.
Обърнах глава и погледнах Хюго, а той ми отвърна с нежна усмивка. В изражението му нямаше напрежение, нито осъждане. Знаех от дъното на душата си, че той е готов да ме подкрепи, каквото и да направя по-нататък. Единственото, което можех да предложа, беше истината в замяна.
– Не знам какво ще излезе от това – казах просто. Погледнах от биологичната ми майка Роуз към осиновителите ми. – Има много неща, които трябва да преодолеем, и много неща, които трябва да обмислим. Не искам да бързам с нищо. А има и нещо, за което първо трябва да се погрижа.
Очите на баща ми се свиха.
– Този Атаир. – Бузите му се обагриха в червено. – Той не е твой баща, Дейзи. Никога няма да бъде, независимо каква история ще разкаже кръвта ти.
– Знам това, татко. – Облизах устните си, като ми се искаше да не се чувствам толкова нервна. – Но има нещо друго, което трябва да направя и което е по-важно от Атаир и каквото и да иска той от мен. То е по-важно от имението Асини или от титлите.
– По-важно ли е от диамантите? – Попита Хестър скептично, но очите ѝ блестяха. Знаеше какво ще кажа по-нататък.
Усмихнах ѝ се.
– Много по-важно. – Протегнах ръка и със свободната си ръка стиснах тази на Хюго.
Мама изтръпна.
– Хюго предложи ли ти?
Погледнах я.
– Майко! Сериозно? Ние дори не сме в истинска връзка!
Хюго се наведе към ухото ми.
– Не съм толкова сигурен в това – промърмори той. Палецът му потърка безименния ми пръст.
Сега бузите ми се разгорещиха.
– Не става дума за това – казах твърдо. Решително отказах да го погледна и се съсредоточих върху обувките си. – Има още нещо, което не съм казала. – Задържах дъха си за миг и след това се впуснах напред, като откъсвах метафоричната мазилка толкова бързо, колкото можех.
– Аз съм наркоман. От петнайсетгодишна възраст съм пристрастена към паяковата коприна. – Думите се препъваха една в друга. – Най-накрая съм в състояние да направя нещо по въпроса, така че планирам да започна рехабилитация. Да се изчистя трябва да бъде основния ми фокус и ще бъде ужасно. Мисълта за това ме ужасява, но знам, че мога да го направя. Знам, че мога.
Продължих да се взирам в обувките си, докато пръстите на Хюго се стягаха около моите.
Не чувах резки вдишвания, така че накрая вдигнах глава, ужасена от това, което можех да видя, но неспособна да се крия повече от истината.
Гордън и Хюго ме наблюдаваха внимателно, както и Хестър и Отис – но те вече знаеха. Това бяха Роуз, моите родители, родителите на Хюго и дори Ален, които ме гледаха с истинска загриженост, но и с неочаквана топлина. Хм. Беше очевидно, че са дълбоко разтревожени, но не бяха отвратени. Не бягаха.
– О, Дейзи, това е наша грешка. Знаехме, че се случва нещо – каза майка ми. – Не знаех, че става дума за наркотици. Никога не съм си представяла… – Тя преглътна. – Много съжалявам.
Бях абсолютно категорична.
– Не е твоя вина. Има милион и една причини, поради които съм наркоманка, и ти не си една от тях.
– Защо не ни каза? – Прошепна баща ми.
Все още се чувствах разтреперана.
– Бях уплашена. Не исках да те нараня или да те тревожа. Така беше по-добре.
– О, бедното ми момиче. – Мама се протегна към едната ми ръка, а Роуз взе другата. – Трябваше да направим нещо. Трябваше да ти помогнем, Дейзи.
Срещнах очите ѝ.
– Повярвай ми, няма нищо, което да си казала или направила и което да промени нещо.
– Откакто си на петнайсет? – Татко попита с тих глас.
Прехапах устна и кимнах.
– Пожарът – каза майка ми, когато осъзна. – Когато къщата изгоря.
– Да. – Пръстите ми нервно потрепнаха. – Това беше моя грешка. Не можех да контролирам магията си и тя се разпали през нощта, когато спяхме. След това започнах да вземам паяжина, защото тя ми помагаше да контролирам силите си.
– О, Дейзи.
Усмихнах се трепетно.
– Всичко е наред. Всичко е наред. И скоро ще бъда по-добре от добре, защото ще се изчистя.
– Имаш нашата подкрепа през цялото време – каза Роуз.
– Цялата ни подкрепа – съгласи се майка ми.
Като погледнах и двете си майки, в мен бликна извор на щастие. С тяхна помощ можех да го направя. Изведнъж разбрах, че нищо друго няма значение. Атаир нямаше значение, защото нямаше такива хора около себе си. Тези хора бяха мои и аз бях тяхна, а пристрастяването към наркотиците скоро нямаше да бъде нищо повече от бележка в учебника по история на Дейзи Картър Асини.
– Имаш и цялата ни любов – добави баща ми. – Винаги.
– Да, Дейзи – промърмори Хюго до мен. – Ти също имаш цялата ми любов.
– Но ти нямаш диаманти – промълви Хестър.
На лицето ми изгря огромна усмивка.
– Ще организираме лов на съкровища за някои от тях, веднага щом се възстановя. – Погледнах към Хюго. – Ако си съгласен?
На бузата му се появи трапчинка.
– Винаги.
Хелън x
Бележки на автора
Камъкът от чувалите на Фонъби наистина съществува близо до Кейстор в Линкълншир, Англия. Според легендата мисионер от VII в. на име Свети Павлин минавал през района, когато спрял да помоли местен фермер за малко зърно от близкия чувал, за да нахрани мулето си. Фермерът, който не желаел да се откаже от продукцията си, излъгал и казал на Павлин, че това е камък, а не чувал. Мисионерът, невпечатлен от липсата на милосърдие у фермера, надлежно го превърнал в камък за отмъщение.
Днес към камъка се отнасят много истории за проклятието, включително и тази за беден каменоделец през XIX в., който отрязал парче от него и скоро след това загинал при инцидент.
Въпреки че не съм посещавала мястото, в интернет има многобройни анекдоти за неестествената и зловеща атмосфера около камъка.
Замъкът Кулкрийч, където се крие Атаир, се намира близо до Финтри, близо до Стърлинг в Централна Шотландия, макар че е използван по-скоро като хотел и място за сватби, отколкото като леговище на дявол. Части от замъка датират от XIII в. – и той наистина има подземие.
Железопътният тунел „Невинния“ е често използван проход под връх Артър Сетър, който днес е част от националната велосипедна мрежа. Никога не съм виждала плъхове или дяволи в него.
