Глава 5
Три часа след като сър Найджъл си беше тръгнал, Хюго все още обикаляше замъка с лице като гръмотевица. Бях го оставила сам, имах да тренирам и да се упражнявам, а той щеше да дойде при мен навреме.
Продължих да натоварвам изтощените си крайници отвъд границите, на които някога съм смятала, че са способни. Хюго най-накрая се появи, когато Слим ме запознаваше с тънкостите на използването на водна магия от разстояние.
– Много добре е да предизвикваш изблици на вода точно пред теб, Дейзи – каза ми той, – но можеш ли да го направиш от другата страна на полето? На какво разстояние можеш да насочиш водната струя?
Съсредоточих се силно върху противоположната страна на изоставената бална зала, където малка ламаринена кофа безпомощно чакаше някаква магия. Около него имаше няколко локвички с вода, но, уви, в самото ведро имаше много малко вода. Слим можеше да сътвори точно насочена водна магия от разстояние до три мили, аз не можех да се справя от триста метра.
Хюго се облегна на рамката на вратата, докато наблюдаваше последния ми опит. Свих поглед и се съсредоточих върху едно място точно над кофата. Разумно, Хестър и Отис се бяха отдалечили на известно разстояние, след като ги бях обляла няколко пъти по невнимание.
– Слушай сърцебиенето си – посъветва ме Слим.
– Слушам.
– Забави дишането си.
Да. Правех това.
– Визуализирай молекулите.
По челото ми се стичаха капчици пот.
– Имам го.
– И освободи.
Изхвърлих магията от себе си, давайки ѝ цялата си енергия, и в кофата се плисна пълна чаша с вода. Други три литра я пропуснаха напълно и създадоха миниатюрна река, която се стичаше по пода на балната зала до краката на Хюго. Устата му се стегна.
Въздъхнах и си пожелах сърцебиенето в гърдите ми да утихне.
– Имаш напредък – каза окуражително Слим.
Не беше голям напредък, но все пак му благодарих. Той беше търпелив учител и имах късмет, че го имам. Имах късмет да имам всички тях. Усмихнах се, направих реверанс – и най-накрая се изправих пред Хюго.
– Можеш ли да ни дадеш пет минути, Слим? – Попита той.
По-възрастният елф вече се насочваше към вратата. Отис се издигна във въздуха и се приготви да го последва, но Хестър го дръпна назад. Никой от двамата не искаше да ходи никъде, те искаха да чуят какво има да каже Хюго.
Той затвори вратата на балната зала и направи жест към няколко стола, групирани до една стена. Кимнах и седнах. Когато Хюго се присъедини към мен, видях напрежението, издълбано в чертите му, и тъмното напрежение в очите му.
Дадох му цялото време, от което се нуждаеше, щеше да говори, когато беше готов. Това беше един суров, уязвим Хюго, една негова страна, на която рядко съм ставала свидетел. Той заслужаваше търпението ми.
След няколко мига той вдиша дълбоко и сгъна ръцете си.
– Дейзи, трябва да ми повярваш, че не съм пълно копеле – каза той.
Примигнах.
– Не мисля така, Хюго.
– Но преди си мислеше.
Да, когато се срещнахме за първи път, но оттогава толкова много неща се бяха променили.
– Това беше много отдавна. Сега всичко е различно. – Чувствата ми към Хюго сега бяха в съвсем друга посока.
Той продължаваше да избягва погледа ми.
– Не че не ме интересува какво се е случило с лейди Роуз – каквото и да се е случило с нея, това е огромна трагедия – но минаха трийсет години. Гордън Макензи не е първия човек, който я е търсил, и няма да е последния, но никъде няма и следа от нея. Тя е мъртва и не вярвам, че останките ѝ някога ще бъдат открити.
Накрая той вдигна очи и ме погледна.
– Родителите ми все още получават почти ежедневно писма с омраза, въпреки че са в чужбина. Такива неща те съсипват.
Исках да протегна ръка и да го прегърна, но не беше подходящия момент, Хюго трябваше първо да каже своята част. Не бях в неговото положение и никога нямаше да мога да го разбера истински, но бях до него, макар и само за да го изслушам. Повечето от разговорите ни напоследък бяха свързани с шеги, подробности от тренировките или търсене на съкровища, този определено не беше от тях.
Регистрирах трептенето на мъката в лицето му.
– Има нещо за лейди Роуз, което родителите ми не искат да ми кажат – прошепна той.
О, не.
– Не знам какво е то. Всеки път, когато съм се опитвал да повдигна въпроса, те са сменяли темата или просто са отказвали да говорят с мен за това. Но те са моите майка и баща и аз ги познавам толкова добре, колкото никого не познавам. Сигурен съм, че има нещо важно, което не искат да ми кажат.
Подбирах следващите си думи много, много внимателно.
– Мислиш ли, че имат нещо общо с изчезването на лейди Роуз?
Той поклати глава, после кимна. Миг по-късно изръмжа разочаровано.
– Не вярвам, че биха я наранили, наистина не вярвам. Но… – Въздъхна. – Има нещо там, нещо, което те знаят. Ами ако…? – Не успя да довърши изречението. Не го обвинявах.
– Не бива да се оплаквам – продължи той. – Ти си имала много повече работа – все още имаш много повече работа.
– Това не е състезание по мизерия, Хюго. Имаш право на чувствата си.
– Чудно ми е, че някога съм те смятал за нещо по-малко от невероятна – каза той тихо.
От другата страна на стаята Хестър изкрещя:
– Да, Хюго! – Направих физиономия. Това не беше момента за нейния коментар, независимо колко добронамерен беше той.
– Опитах се да намеря лейди Роуз, нали знаеш – каза той. – Търсих я дълго време, когато бях тийнейджър. Мислех си, че ако успея да я намеря, всички гадости по адрес на родителите ми ще спрат. Влязох в къщата ѝ, както направихте вие. Това е едно от малкото издирвания, които съм предприемал, в които съм се провалил напълно. Истината е, че няма какво да се намери. Тя си е отишла.
– Гордън ми каза, че ако този магически череп, който търси, не даде никакви отговори, той ще сложи край на разследването веднъж завинаги.
– Други ще продължат там, където Гордън е спрял – мрачно каза Хюго. – Винаги има други – и един от тях изглежда е твоят предполагаем баща. Само неговият интерес би трябвало да е достатъчен, за да те разубеди да помогнеш на Гордън. Участието на Атаир не може да е нещо добро.
По този въпрос бяхме съгласни.
– Забеляза ли как Атаир говори за нея в писмото си? – Попитах го. – Първият път, когато я споменава, я нарича лейди Роуз, а след това е просто Роуз. Последния път я нарича Роузи. Ами ако я е познавал? Ами ако той е отговорен за всичко, което се е случило с нея?
– А какво, ако той дърпа конците ти, защото иска да контролира теб и всичко, което правиш? Атаир е най-могъщия останал дявол в тази страна по някаква причина. Той е студен, злобен и много интелигентен. Той играе игра, която ти не можеш да спечелиш, Дейзи.
– Но това не е само за Атаир или за мен. Става дума за лейди Роуз и за Гордън. И за теб.
Хюго се намръщи с очевидно разочарование.
– Атаир иска да те въвлече и каквато и да е причината, това няма да е добре. Достатъчно лошо е, че е знаел, че ще се промъкнеш в къщата на Асини.
– Не мога да се преструвам, че той не съществува – отбелязах аз. – Атаир вече е част от живота ми, независимо дали ДНК тестът потвърждава, че е мой баща, или не. Той няма да си отиде.
– И мъртва или не, лейди Роуз също няма да изчезне. – Това беше вярно. – Искаш ли да помогнеш на Гордън да намери този череп, какъвто и да е той? – Попита той.
Кимнах.
– Искам. Той не ми каза какво прави черепът, въпреки че изглеждаше уверен, че ще даде отговори. Разбирам за какво се притесняваш, Хюго. Това не те прави лош човек, а нормален. – Направих пауза. – Ако ми кажеш, че не искаш да го правя, ще уважа желанието ти.
– Защо? Защо би направила това за мен?
– Защото ме е грижа за теб – казах просто.
Гласът му беше груб.
– Грижа? Това ли е?
Не погледнах встрани.
– Не ми вярваш?
Хюго изсъска през зъби, стана и се отдалечи на няколко крачки. Когато спря, не се обърна с лице към мен.
– Аз също съм загрижен за теб. – Звучеше напрегнато. – Знам, че те прекарах през ада през последните седмици.
– Ти се опитваш да ми помогнеш.
– Но това не се получи, нали? Не си се доближила до пълния контрол над магията си и не си се доближил до това да се откажеш от паяковата коприна. Аз не съм глупав, Дейзи. Знам какво се случва. Виждал съм как се потиш от студена пот, когато не правиш нищо, което да го оправдае. Забелязал съм как внезапно започваш да трепериш. Но ти си направила всичко, което съм поискал, и дори повече, и никога не си се поколебала. Ти, Дейзи Картър, си най-смелия, най-силния и най-прекрасния човек, когото някога съм срещал. – Той направи пауза. – Аз не съм като теб. Не съм толкова силен като теб. Но ти ме караш да искам да опитам.
Очите ми се разшириха. Преглътнах трудно, станах и отидох при него. Когато стигнах до изправеното му като таран тяло, той се обърна с лице към мен.
– Ще потърсим заедно малкия магически череп на Гордън – каза той. – Като екип ще успеем повече. Както и да е, ти отчаяно се нуждаеш от почивка в обучението си. Мириам продължава да ми повтаря, че е толкова вероятно режимът да те убие, колкото и да те спаси. Дори Отис ме дръпна настрана, за да ми се скара, че ти давам прекалено много работа.
Погледнах към малкото брауни. По бузите му се появи виновна руменина, той пъхна ръце в джобовете си и погледна настрани. Хестър го побутна.
– Отис! Ти направи това?
Той промълви отговор. Тя се хвърли към него и го обгърна с ръце.
– Трябва да си вземеш почивка до края на деня, Дейзи – каза Хюго, като върна вниманието ми към него. – Почини си добре. Утре сутринта ще свикам Примите. Ще можем да разгледаме добре цялата информация, която Гордън има за черепа, и да измислим план.
– Сигурен ли си в това? – прошепнах аз.
Ръката му се вдигна и докосна бузата ми.
– Сигурен съм.
Не можех да се сдържа: Настръхнах.
– Това е първият път, в който ме докосваш от Лондон насам – казах аз. – От преди шест седмици.
Ръката на Хюго остана на мястото си.
– Знам. – Главата му се приближи до моята. – Повярвай ми, Дейзи, знам.
Когато топлият му дъх докосна кожата ми, нещо дълбоко и безименно в мен потрепери. Вгледах се в очите му и промълвих две думи:
– Майната му.
Устата ми се издигна, за да срещне неговата. За един спиращ сърцето миг той не реагира, но после изстена и изви ръка около мен, придърпа ме по-близо и ме целуна по-силно. Вкусът му беше на канела и карамфил, а топлината на твърдото му тяло, което се притискаше към моето, почти ме накара да издишам на глас. Когато устата му напусна моята и той проследи поредица от целувки по шията ми към ключицата, аз наистина изтръпнах. И изстенах. И пак, Хюго също.
– Дейзи?
Едва чух Отис и със сигурност не му обърнах внимание. Ръцете ми се извиха надолу, докато не обхванаха прекрасния задник на Хюго и тогава…
Хестър изпищя в ухото ми.
– Дейзи!
Отстъпих назад, а сърцето ми се заби в гръдния ми кош с по-голяма сила, отколкото можеха да предизвикат дузина сблъсъци с Атаир.
– Какво?
Тя посочи надолу.
О!
Преглътнах трудно. Хюго погледна надолу и кожата му пребледня под руменината на похотта. Не само че най-накрая бях успяла да напълня кофата с вода, но и се оказа, че съм напълнила цялата бална зала. Стояхме в три сантиметра хладка течност, която покриваше всеки сантиметър от пода.
– Ако двамата ще продължавате да го правите и да се удавите в процеса – отвърна Хестър, – поне ни оставете да напуснем стаята първи.
Помислих си за трите хапчета от паяжина, които бях взела няколко часа по-рано, ефектът на лекарството върху магията ми намаляваше с всеки изминал ден. Глупости.
Поех си накъсано дъх.
– Съжалявам, Хюго. Това беше грешка.
Той ме погледна с горещи, сини очи.
– Не, не беше. Струваше си всеки проклет сантиметър вода. – Изглеждаше така, сякаш искаше да каже това.
Облизах устните си. Когато осъзнах, че все още усещам вкуса му върху езика си, нещо ме връхлетя – и нивото на водата се покачи с още един сантиметър. Упс.
– Само за да сме наясно – казах аз. – Не те целунах, защото съм щастлива, че ще ми помогнеш да потърся черепа на Гордън.
Ъгълчето на устата на Хюго се изкриви и се появи трапчинката му.
– Знам това, Дейзи. Ти ме целуна, защото съм неустоим и не можа да се сдържиш. Не мога да те виня. – Той направи жест към себе си. – Трудно е да откажеш на това. Очите му се спуснаха към устата ми, после се спуснаха по-надолу.
– Престани с това! – Протестирах.
– Какво да спра?
– Гледането!
– Защо? Не те ли кара да се разтопиш? – Той се усмихна, беше се върнал към обичайната си същност. – Толкова силно ме искаш точно сега.
Той не грешеше. Почувствах, че отново се навеждам към него.
– Не! – изкрещя Хестър. – Не повече! Никакво заливане! Никакви цунамита! – Тя беше права. Затворих очи и се отдръпнах.
Когато ги отворих, Хюго също се беше преместил.
– Иди и си почини, Дейзи – каза той от другата страна на стаята. – Аз ще почистя това.
Замислих се дали да не споря, но после се отказах. Докато Отис притискаше ръце към бузите си, а Хестър се преструваше, че си вее, се възползвах от момента и избягах от стаята.
Назад към част 5 Напред към част 7
