Глава 2
Полицията не само беше отцепила целия площад „Шарлот“, но и беше евакуирала всички жители. Трябваше да се представим на четирима различни полицаи и да представим документи за самоличност три пъти, за да получим достъп до района, но дори и тогава не можехме да се доближим до сградата. Никой не можа. Имаше вътрешен кордон, който не позволяваше на никого да се доближи до Кралския елфически институт. Не че някой искаше да се приближи.
От трийсетина метра, застанала близо до голямата бронзова статуя на принц Алберт на кон, видях група магьосници, в която бяха Гордън Макензи и Бундер. Познатите им лица леко намалиха напрежението ми. Имаше и скупчени вещици, няколко тежко въоръжени полицаи и порой от високопоставени елфи. Всички останали сигурно бяха изхвърлени от района много преди нашето пристигане.
Сградата изглеждаше значително по-зле, отколкото на снимката. Вероятно полицаите бяха поставили прожектори, за да осветят фасадата ѝ, но искрено ми се искаше да не си бяха правили труда, защото от тях мократа кръв блестеше по отвратителен начин. Миризмата също не помагаше. Никога не бях имала съмнителното удоволствие да посетя кланица и ако миришеше на нещо подобно, щях да се уверя, че никога няма да го направя.
Загледах се в огромните червени букви, които изписваха името ми. Знаех, че рано или късно Атаир ще дойде за мен, но се надявах да имам повече време – и никога не съм си представяла, че визитната му картичка ще изглежда по този начин.
Хюго се приближи до мен и обгърна с ръка кръста ми. Браунито остана на рамото ми, въпреки че Отис беше скован от уплаха. Мириам, Ризван и Беки също останаха близо. Близостта им означаваше много и, ако трябва да съм честна, ме спря да избягам, за да се гмурна под одеялото и да се преструвам, че нищо от това не се случва.
– Най-скъпият татко е показно копеле – измърморих аз, като умишлено демонстрирах непокорство. Обърнах се към сър Найджъл, който се приближаваше с една жена. Тя беше човек, висока едва метър и половина, с пухкави бузи, които не биха изглеждали неуместно в буколическа картина на селска къща. Въпреки здравословния си външен вид, тя излъчваше авторитет.
– Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо – каза сър Найджъл, сякаш нямаше никакъв избор по въпроса. – Лейди Дейзи, лорд Пембървил, това е детектив инспектор О’Хейгън. Не позволявайте на човечността ѝ да ви заблуди. Тя е твърда като нокти и има голям опит в работата с проблеми, свързани с нечиста магия.
О’Хейгън падна в повърхностен, макар и трениран реверанс, а очите ми се присвиха. Явно беше свикнала да се занимава с висши елфи, които изискваха очевидни прояви на уважение, но аз не бях от тях. Жестът ѝ ме смути и ме накара да се почувствам не на място.
– Наричай ме Дейзи – казах аз. – Титлата е изненада повече за мен, отколкото за всички останали тук. И ако отново направиш реверанс, ще си помисля, че съм се пренесла във времето в периода на Регентството.
О’Хейгън повдигна вежда.
– Да, казаха ми, че сте пътували във времето. Казаха ми също, че ще ми харесате. Започвам да мисля, че информаторите ми са били прави.
Хестър щракна ушната ми мида.
– Какво ти е? – Изсъска тя. – Трябва да се научиш да приемаш реверансите като нещо, което ти се полага.
– Ще го направя, когато започнеш да ми правиш реверанси – отвърнах аз.
– Аз? – Тя беше ужасена. – Да ти правя реверанси?
Хюго се наведе към другото ми ухо.
– Ще ти правя реверанси, когато пожелаеш, Дейзи.
Усмихнах се. И двамата знаеха точно как да ме накарат да се почувствам по-добре, дори ако О’Хейгън сега ни гледаше като ненормалници. Възползвах се от временно подобреното си душевно състояние и направих жест към окървавения Кралски елфически институт.
– Това човешка кръв ли е? – Попитах.
Долових облекчение в острите очи на О’Хейгън, преди да ги замени стоманен професионализъм. Вероятно се радваше, че не припадам в истерия – или пък беше доволна, че не поглъщам нелегални наркотици точно пред нея и не усложнявам ситуацията още повече. Като се има предвид колко много вече знаеше за мен, нямаше съмнение, че е наясно с историята ми като наркоман.
Зачудих се дали ръцете ми няма да започнат да треперят, за всеки случай ги пъхнах в джобовете си.
– Страхувам се, че е така – каза О’Хейгън. – Извършихме само предварителни тестове с нашия набор от инструменти на място, но изглежда, че има кръв от поне шест различни души. – Това едва ли беше изненадващо, като се има предвид колко много от нея беше покрила сградата. Зачудих се кои са били тези хора и дали вече са мъртви, изглеждаше вероятно.
– Как кръвта е попаднала там? – Попита Мириам.
– Магьосниците потвърдиха, че това е станало по магически път. Извършителят не се е покатерил по стената на сградата и сам не е измазал буквите. – О’Хейгън не откъсваше поглед от мен. – Ако приемем, че адресът е към теб, имаш ли представа кой може да е направил това?
Тя знаеше кой го е направил, всички знаеха, но искаше да го чуе от мен и същевременно да прецени реакцията ми.
– Баща ми – изрекох аз. – Дяволът, наречен Атаир. – Направих пауза, чудейки се дали тя знае какво са дяволи, защото повечето хора, дори полицаите, не знаеха. Когато тя не мигна, разбрах, че вече е посветена в тази особено неприятна тайна.
– Знаеш ли какво иска? – Попита О’Хейгън.
Направих гримаса.
– Вниманието ми.
– Ммм. – Тя погледна нагоре. – Бих казала, че е постигнал това. – Тя не грешеше. – За съжаление – продължи О’Хейгън, – тъй като е дявол, нямам властта или възможността да го изправя пред съда. Тук властта е на Кралския елфически институт.
Вместо ужас, почувствах облекчение. Не се съмнявах, че детектив инспектор О’Хейгън е опитна, отдадена и опитен служител, но да се усмиряват дяволи е отвъд възможностите на всеки човешки полицай – или полицейска сила. А Атаир беше най-могъщия дявол, който тази страна беше виждала от поколения насам.
– Ако видиш Атаир – казах ѝ, – най-доброто, което можеш да направиш, е да избягаш.
Очите ѝ се разшириха с една малка част. Не се опитвах да я уплаша, а да я предупредя. Тя кимна и се отдалечи, за да говори с друга група минувачи.
Сър Найджъл прикова Хюго и мен с мрачен поглед.
– Кралският елфически институт не може да позволи това да се случи – каза той. Кожата му беше бледа и, може би за първи път в живота си, мустака му изглеждаше леко изкривен, с няколко косъма, които не бяха на мястото си. – Съветът вече се събра. Изпращат контингент от вещици след Атаир, за да прогонят гадината от това царство веднъж завинаги.
Аз се стъписах.
– Не съм убедена, че това е добра идея. Не съм сигурна, че който и да е брой вещици, независимо колко са опитни, ще успее да го прогони – казах.
Хюго кимна мрачно.
– Да не говорим, че единственото ни асо в ръкава по отношение на този дяволски откачалник е, че той не знае, че ние знаем, че използва замъка Кълкрийч като скривалище. Ако там се появят куп вещици, опитат се да го изкарат от света с магия и не успеят…
Сър Найджъл вдигна ръце, изпреварвайки опасенията ни.
– Споделям тревогата ви. Въпреки това Кралският елфически институт не е нищо друго освен предсказуемост. Винаги са щели да опитат нещо подобно в някакъв момент. Всъщност, въпреки моите протести, подозирам, че от известно време подготвят вещиците да преследват Атаир. Има много неща, на които да се възхищаваме в Института, но и аз като теб вярвам, че всеки опит да се изправим срещу баща ти ще завърши с кървава баня. Не съм им споменавал за Кълкрийч именно по тази причина. Много малко хора знаят, че Атаир живее там.
Веждите ми се смръщиха.
– Ако не знаят къде е Атаир, как ще го намерят?
Изражението на сър Найджъл потъмня още повече.
– През последния час имаше съобщения за забелязването му близо до ливадите. – Той имаше предвид голямото пространство от тревист парк на по-малко от миля оттук. – Вещиците вече са на път натам.
Засмуках рязко дъх. Глупости. Атаир би позволил да бъде видян само ако иска, така че тези вещици бяха влезли в много очевиден капан.
– Трябва да отида при тях. Не мога да ги оставя да се изправят сами срещу Атаир.
Отис изпищя от рамото ми.
– Ти също не си достатъчно силна, за да го победиш, Дейзи.
Гладис, която беше в ножница до мен, изръмжа в знак на несъгласие, но Отис беше прав.
– Знам – казах тихо. – Но той няма да ме нарани. Много. Той иска да се присъединя към него. Не иска да съм мъртва. Все още не.
– Ние сме с теб – каза смело Беки. Зад нея Ризван кимна в знак на съгласие.
– Не – казах аз. – Ще отида сама.
Хюго изръмжа:
– Майната му на това.
– Нямаме време да спорим. – Думите едва бяха излезли от устата ми, когато във въздуха се разнесе слаб тътен, веднага последван от трус, който разтърси земята. Няколко души изпищяха, а ятата от гнездящи наблизо птици изпищяха от тревога, след което се вдигнаха в небето, за да избягат. Отис и Хестър се присъединиха към тях, издигнаха се и полетяха с висока скорост към края на площада. Добре, трябваше да са в безопасност.
Сините очи на Хюго се свиха.
– Изглежда, че нямаме време за нищо.
Грохотът се засили и земетресението стана по-силно. Препънах се напред и паднах на земята, останалите също бяха повлечени надолу с тежки удари. Над шума на стенещото небе чух как стъклата в прозорците около нас се разбиват. И тогава, сред всички тези звуци, се чу странно хленчене, което сякаш идваше от по-високо.
Земните трусове продължаваха да пулсират по площада, така че опитите да се изправя на крака бяха безсмислени – само щях да се озова отново по задник. Вместо това завъртях глава и се вгледах в нощното небе, за да потърся източника на странния звук. Видях няколко блещукащи звезди, няколко сумрачни облака, зад които проблясваше луната – и пет тъмни фигури, окачени на няколкостотин метра над главата ми.
Веднага щом ги видях, те започнаха да падат, сякаш само чакаха да ги забележа. Всяка от фигурите се спускаше надолу, тъй като каквато и да е зловеща магия, която ги беше задържала на място, се беше освободила и гравитацията взе връх. За един миг осъзнах, че гледам петима души, които се насочват към неприятно приземяване, което несъмнено ще доведе до смъртта им.
От устните ми се изтръгна приглушен писък, а дясната ми ръка се насочи към Хюго и го хвана предупредително за ръката. Усетих, че тялото му се извива, за да последва погледа ми, но преди още да е забелязал какво се случва, вече си бях свършила работата.
Извиках мощна въздушна магия, която насочих към падащите фигури. Тези дни магията се изплъзваше лесно от мен, без да е възпрепятствана от ефекта на паяковата коприна или от опасенията ми да не загубя контрол. Но поддържането на петима души щеше да изисква значителни усилия.
Въздушната ми магия забави спускането им и помогна това, че Хюго се беше присъединил и беше хвърлил малко собствена магия. Усетих, че другите наблизо също реагират, като изпращат собствена сила, която прихваща телата, за да ги спусне безопасно на земята.
Потта се стичаше по челото ми, докато фигурата вдясно се изплъзваше от магическата мрежа и падаше по-бързо. Докато се мъчех да извадя още магия, за да го уловя, чух как Мириам изхърква и усетих как въздушната ѝ магия се издига нагоре и улавя тялото му. Отпуснах дъх.
В този момент ярка, трептяща светлина привлече вниманието ми. Беше огън: пламъци се бяха появили внезапно на покрива на пропития с кръв Кралски институт на елфите.
– Дявол! – Изкрещя някой. – Това е дявол!
Гласът на Атаир се разнесе из площада.
– Мислиш, че можеш да се опиташ да ме прогониш? Мен?
Не смеех да погледна директно към него, не и докато петимата души над главата ми не бяха на безопасно място. Стиснах челюстта си и се опитах да остана спокойна, за да мога да се съсредоточа върху задачата, която имах. Един проблем в един момент, Дейзи – казах си аз. Не му позволявай да те извади от равновесие.
– Ще си платиш за жалкото нападение! – Изкрещя Атаир.
Бих казала това за родния си баща – той определено беше почитател на мелодрамата.
Претърколих се по гръб, за да имам по-добра видимост към спускащите се фигури. Нито една от тях не изглеждаше в съзнание, което вероятно беше благословия. Не ги разпознах, но всичко подсказваше, че това са вещиците, наети от Кралския институт, за да прогонят Атаир от земното съществуване. Със сигурност не се чувствах оправдана, че опитът им се провали толкова лесно, просто се молех за тяхно добро да са все още живи и да не съсредоточаваме усилията си върху спасяването на пет трупа.
Нещо се протегна към мен, сграбчвайки глезена ми с внезапна, стоманена хватка. Изкрещях, за кратко и загубих концентрация – и загубих контрол над въздушната си магия. Полуочаквах горките вещици над мен да паднат като камъни въпреки магическите усилия на Хюго и останалите, но вместо това всяко тяло продължи бавно, контролирано да се спуска.
Когато погледнах надолу, осъзнах, че ме е хванал Гордън Макензи.
– Бундер ги има – изпъшка той. – Начертал е руна, която ще ги върне безопасно на земята.
Слава богу. Като елф можех да призовавам магии по-бързо от всеки магьосник или вещица, но руническата магия, която магьосниците използваха, макар и по-бавна, често беше по-обширна и мощна. Хвърлих благодарна усмивка по посока на Гордън и спрях изцеждащия енергията ми въздушен поток, след което се изкатерих на крака, за да погледна Атаир.
Той не бе пропилял нито миг, докато бях заета, бе използвал това ценно време, за да си създаде сцена, която не би изглеждала неуместна в „Адът на Данте“.
Беше застанал на върха на Кралския институт между два масивни комина. По някаква причина се беше облякъл за случая с цилиндър и фрак. Сякаш роклята и несигурното му положение на върха на покрива не бяха достатъчни, но той беше сътворил и фон от двадесетметрови пламъци, които се издигаха в небето. От начина, по който небрежно хвърляше огън наоколо, пренебрегвайки защитната водна магия, хвърлена по него от елфите долу, ставаше ясно, че намерението му е да подпали сградата. Може би планираше да унищожи целия площад.
Хюго се присъедини към моята страна.
– Погледни това облекло. Мислиш ли, че се надява да стане новият Фред Астер?
– Е, ако е така, липсва му една Джинджър Роджърс.
Като по поръчка главата на Атаир се наклони надолу.
– Дъще! – Изръмжа той. – Ела при мен и гледай как този град гори!
– Мисля, че иска да се явиш на прослушване за ролята – каза Хюго. – Иска да види танцовото ти изпълнение.
Изхлипах.
– Запазвам това за теб.
– Истинската любов е чудно нещо.
– Би трябвало да знаеш – отвърнах тихо, докато очите ми пътуваха по покривите. – Можем да заобиколим и да го нападнем отзад.
– Той ще ни види от километър. – Хюго стисна устни. – Можем да добавим масло в огъня му и да хвърлим върху него собствената си огнена магия. Ако това разруши покрива и той се срути, той ще падне с него.
– Това само ще усложни проблемите ни, защото той ще се окаже вътре в сградата. В момента поне можем да видим къде е и какво прави. – Огледах площада. В периметъра му все още имаше около две дузини хора. Точно сега всички те бяха в опасност, нашият приоритет трябваше да бъде да се уверим, че ще се измъкнат.
Зад гърба ни се чу вик.
– Имаме ги! – Извика Бундер. – Вещиците са паднали!
– Живи ли са? – Попитах, като държах очите си вперени в Атаир.
– Да. В безсъзнание, но дишат.
Сякаш чул Бундер, Атаир изстреля мълния към вещиците. Обърнах се и извиках – както и Бундер, когато мълнията го удари в гърдите. Той ме погледна с широко отворени очи, а след това рухна без да издаде нито звук.
Гордън беше до него за секунди.
– Няма пулс!
Хюго вече тичаше към тях, събличаше якето си и се готвеше да започне изкуствено дишане. Обърнах се обратно към Атаир, когато той вдигна ръце и пусна още един електрически удар. Този път той попадна в една от вещиците, която лежеше на студената земя.
– Спри! – Изревах.
Дори отдалеч видях усмивката на Атаир, който ми отговори.
– Накарай ме – изкрещя той.
Вдигнах рамене и погледнах силно силуета на тялото му.
– Много добре, тогава.
Назад към част 2 Напред към част 4
