Глава 7
Едва бях влязла през главната врата на кафенето, когато един от готвачите се приближи до мен. Той не беше вещица, но имаше няколко членове на семейството си, които бяха вещици. Обикновено се гордееше с положението си в Ордена, но днес лицето му беше толкова червено и изпълнено с ярост, че едва не се обърнах на пети и не си тръгнах отново. Почти. Все още бях гладна.
– Айви Уайлд! – Изръмжа той. – Искам да видя Ипсисимуса и искам да го видя сега! – Той тропна крак по пода и ме погледна, сякаш можех да извикам Уинтър от въздуха. Сега имах една мисъл. Рафаел Уинтър, гол, на поднос и на мое разположение, когато реша, че го искам…
– Не мога да работя при тези условия!
Измъкнах се от внезапното си ярко съновидение и отново насочих вниманието си към готвача.
– Ипсисимус Уинтър е зает – казах аз. – Но мога да предам съобщението ти.
– Можеш да ми помогнеш сама! – Изръмжа той.
– Ммм. Не, страхувам се, че не. Само ще объркам нещата, ако се намеся.
– Ти дори не знаеш какъв е проблема.
– Ако искаш да го запазиш за себе си засега, това е напълно в реда на нещата. Разбирам, че някои информации трябва да се пазят в тайна от уши, които не са от Ордена, като моите.
Очите на готвача блеснаха.
– Утре от Токио пристига магическа делегация. Поръчах за тях цяла сьомга, най-доброто, което нашата страна може да предложи, и рибата, която любителите на суши биха обожавали.
Вкусно.
– Ти изгори ли я? – Попитах, за да предположа какъв е проблемът.
– Не бъди глупава! Едва ли мога да изгоря нещо, което ще сервирам сурово.
Той беше човек по моето сърце. Защо да си правиш труда да готвиш нещо, когато можеш просто да го нарежеш и да го поднесеш?
За съжаление готвача не беше приключил.
– Открадната е! – Ръцете му трепереха от неудовлетвореност.
Погледнах го глупаво.
– Някой е откраднал риба?
– Не просто една проклета риба. Първокласна сьомга от Шотландия! – Той сложи ръце на хълбоците си. – А сега какво ще направиш по въпроса?
Изгубената сьомга едва ли беше на първо място в списъка ми с приоритети. Не и точно сега.
– Ако я видя – казах внимателно – ще ви съобщя. – Устата му се отвори, за да отговори, и аз разбрах, че ще получа още едно крещене. Продължих бързо, преди тъпанчетата ми да са се разкъсали. – Сега, тук имам важна среща, която скоро ще започне.
Веждите на готвача се сключиха.
– Среща? С кого? Не виждам никого… – Гласът му секна, когато в очите му светна осъзнаване. – Не. Не с призраците. Кажи ми, че не се срещаш с духовете тук.
Усмихнах му се унищожително, но не казах нищо.
– От тях млякото се вкисва!
Всъщност не го правеше, но това беше суеверие, което бях измислила точно за такива случаи. Разбира се, това, че бях измислила това конкретно суеверие, не означаваше, че останалите не са верни.
Вдигнах безпомощно рамене.
– Краят на света е близо. Трябва да се срещна с духовете някъде.
– Не тук, не трябва.
– Няма къде другаде.
Очите му се стесниха.
– Какво искаш да си тръгнеш и да вземеш призраците със себе си?
Отговорът ми беше бърз.
– Сандвич с бекон, с отрязана коричка и кафяв сос.
Той въздъхна и стисна зъби, признавайки, че е бил надхитрен.
– Готово.
Наистина беше толкова лесно. Тогава ме осени една мисъл.
– Но ако ти или някой друг плюе в него, ще разбера. И ще мога да използвам ДНК-то, за да сътворя всякакви гадости, които…
Той ме прекъсна.
– Нищо неприятно няма да се случи с проклетия ти сандвич. Просто си вземи призраците и се махай оттук. Ще поръчам да ти донесат сандвича.
Наведох се и го целунах по бузата.
– Благодаря! Ти си най-добрия. И най-добрия производител на сандвичи с бекон от тази страна на Ламанша.
Той измърмори под носа си и се отдалечи. Стъпката му беше достатъчно пружинираща, за да разбера, че тайно се радва на комплимента.
Не бях съвършена, но не бях и напълно зле.
***
Намирах се в малкия парк пред кафенето и довършвах последната хапка, когато Гренвил се появи, проблясвайки точно до мен.
– Всички са тук – каза той. – Той се взираше в празната ми чиния толкова дълго, че бях сигурна, че започва да слюноотделя. Предложението за добър сандвич с бекон можеше да направи това с всеки, дори с вековен дух, който вероятно никога не беше ял такъв в реалния живот.
Той погледна встрани, а аз облизах мазнината от пръстите си. Това беше един от онези случаи, в които беше разумно да не напомням на Гренвил, че е обикновен призрак и не може нито да яде, нито да пие.
Благодарих му и се огледах наоколо. Тук имаше повече призраци, отколкото предполагах – и поне три непознати лица. Изкашлях се и се изправих на една пейка в парка, така че всички да ме видят.
– Свещеният орден на магическото просвещение се нуждае от вашата помощ – произнесох официално. – Ангелът на Ордена е изчезнал. Ако не го открием скоро, ще се отприщи ужасно проклятие, което несъмнено ще доведе до моята смърт. Ако аз съм мъртва, значи и вие сте мъртви. – Сбърчих носа си. Това не беше излязло съвсем така, както го бях замислила. – Искам да кажа, че вие вече сте мъртви сега, но ще бъдете мъртви в смисъл, че няма да можете да преминете в следващото ниво. Не и докато не се появи някой друг нещастник, който може да говори с духове. Единственият шанс за всички нас е да намерим Ангела – и то скоро – да го намерим. – Осъзнавайки, че бръщолевя, направих каквото можах, за да възвърна контрола над устата си. Поех си дълбоко дъх. – Заповядвам на всички вас да излезете и да потърсите Ангела на Ордена – казах аз.
За дълъг миг нямаше нищо друго освен тишина. После, към задната част на тълпата от събрани духове, се вдигна несигурна ръка.
– Извинете?
– Да? – Попитах добродушно.
– На опашката пред мен има само дванадесет души. Можете ли да ми помогнете да се отърва от проклятието си сега, за да мога да премина, преди да умрете?
– Ей! – Изръмжа друг близък дух. – Това не е честно! Моето проклятие е притежание на семейство Литълби. Те работят точно тук. Може да съм по-назад в опашката от теб, но моето ще бъде по-лесно премахнато. Той извърна глава към мен. – Помогни ми!
Нещо или някой го бутна и той полетя. Една възрастна жена се хвърли във въздуха.
– Когато бях жива, работех в кухня за бедни! Спасих едно малко дете от сигурно удавяне! Имах осем малки собствени деца! Аз заслужавам да бъда освободена първа!
– Ако си била толкова добра – изкрещя друг призрак – защо тогава си била прокълната да останеш тук?
Надигна се какофония от гласове.
– Освободете ме!
– Помогни ми първо!
– Аз заслужавам това!
Погледнах безпомощно към Гренвил. Това беше последното нещо, което исках да се случи. Имах достатъчно неща, за които да се тревожа, бунтуващите се призраци нямаше да помогнат.
– Можех да ти кажа, че това е лоша идея – каза Гренвил. Изглеждаше така, сякаш се забавляваше. – Абсолютно най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да дадеш на някого надежда, а после да му я отнемеш в последния момент.
– Не съм отнела надеждата! Просто казвам, че без тяхната помощ нещата може да се объркат и да има…
– Без надежда? – Попита той.
Свих се в себе си.
– Аз съм глобалния стратег по фантомни решения и осигуряване. Единственият в света. Би трябвало да намирам решения и да уверявам призраците, че имам стратегия.
Гренвил повдигна вежда.
– Тогава продължавай.
– Е… – погледнах го умолително. – Можеш ли…
Той скръсти ръце.
– Не.
Нещо бяло и малко привлече вниманието ми, докато се спускаше от небето.
– Вижте! – Изкрещях с достатъчно висок глас, за да привлека вниманието на каращите се духове. – Сняг!
За момент настъпи мълчание. Знаех, че не ми остава много време, преди борбата им да започне отново. Поразмърдах мозъка си. После, преди да се усетя, устата ми отново се отвори.
– В яслите – запях аз. – Без креватче за легло.
Всеки един дух се взираше в мен. Побутнах Гренвил, за да го подканя да се присъедини, но той беше твърде изумен, за да направи нещо повече от това да зяпа.
– Това глупаво момиче сега пее ли? – Чух един призрак да мърмори.
Размахах ръце наоколо с толкова ентусиазъм, колкото можах да събера.
– Коледа е! Влезте в духа, духове!
– Бах хамбаг.
– Не е Коледа, нали знаеш. Коледа започва едва на 24 декември. Честно казано, всяка година тя става все по-рано и по-рано.
Мърморенето отново ставаше по-силно. Забелязах Абигейл да се появява иззад една от сградите, скочих от пейката и се втурнах към нея.
– Има ли нещо? – Попитах. – Някакви следи? Някаква следа от Ангела?
Тя нещастно поклати глава.
– Не, няма нищо. Но…
Усетих пламък на надежда.
– Но какво?
Тя примижа.
– Нима току-що стоеше на една пейка и си правеше серенада с коледна песен?
Зад гърба си чух Гренвил да се смее.
– Това е дълга история – казах кратко. – Хайде, да се измъкнем от студа.
Оставих Гренвил на неговата група стенещи призраци. Ако се поддадях на което и да е проклятие, решило първо да надигне грозната си глава, и умра ужасно, те наистина щяха да имат от какво да се оплакват. Разбира се, като знаех какъв е късмета ми, щях да бъда прокълната така, че накрая да се присъединя към тях и тогава щях да имам остатъка от вечността, за да слушам оплакванията им. Отлично. Нямаше да получа покой дори в гроба.
Весела Коледа.
Назад към част 7 Напред към част 9
