Глава 3
Табита затвори телефона, чувствайки се малко странно след разговора. И се чувстваше още по-странно заради предсказанието на Аманда за здравето ѝ. Това я тревожеше много, особено в комбинация с нейното собствено неспокойство.
Преди три години тя почти умря два пъти, когато Дезидериус се опита да убие Аманда и Кириан. Оттогава нито един даймон не се беше приближил до нея. Главната причина беше, че тя беше усъвършенствала уменията си и беше станала много по-наблюдателна.
Но онези от снощи…
Бяха трудни за убиване и част от тях бяха избягали.
Сигурно нямаше да се върнат. Повечето даймони напускаха района много бързо, след като се сблъскаха с нея или с някой от Нощните ловци. Куражът не беше точно нещо, с което се славеха: Тъй като бяха млади и целта им беше да останат живи, много малко даймони искаха да се изправят срещу армията на Артемида, съставена от воини със стотици, ако не и хиляди години боен опит.
Само Дезидериус – който беше полубог – притежаваше силата и глупостта да се бие с Нощните ловци. Не, даймоните от снощи бяха си тръгнали и тя щеше да бъде добре. Аманда сигурно беше яла развалено пиле или нещо подобно.
Тя се върна при Валериус, който дояждаше храната си.
– Какви са силите ти? – Попита тя. Той изглеждаше малко изненадан от въпроса. – Извинявай?
– Силите ти на Нощен ловец. Включват ли предчувствия или предвиждане?
– Не – отговори той, преди да отпие от виното си. – Както повечето римски Нощни ловци, аз съм доста, и моля те, извини грубостта ми, „окраден“ в това отношение.
Табита се намръщи.
– Как така?
Той пое дълбоко дъх, преди да отговори.
– Артемида не харесваше факта, че в Рим не беше важна богиня. По-скоро беше почитана от по-ниските класи, роби и жени. Затова пренесе омразата си към нас, когато бяхме създадени. Аз съм по-силен от човека и по-бърз, но нямам високите психически сили, които притежават останалите Нощни ловци.
– Тогава как успяваш да се бориш с Даймоните?
Той сви рамене.
– По същия начин, по който и ти. Аз се бия по-умело от тях. – Да, може би, но тя често се озоваваше окървавена от битките си. Чудеше се колко често се случваше това и на него. Беше трудно да се бориш с даймон като човек.
– Това не е правилно – каза Табита, ядосана от негово име, че Артемида е създала такава неравенство между Нощните ловци. Как можеше богинята да ги пусне на свобода, знаейки с какво се сблъскват? Човече, Сими беше прав. Артемида беше кучка-богиня.
Валериус се намръщи, чувайки гнева в гласа на Табита. Не беше свикнал някой да застава на негова страна в какъвто и да е въпрос. Нито като мъж, нито като Нощен ловец. Винаги му се беше струвало, че е негова лоша съдба да излиза губещ от всяка ситуация, независимо дали е прав или не.
– Малко неща са справедливи.
Изпи останалото вино, стана на крака и наведе глава към нея.
– Благодаря ти за храната.
– Няма защо, Вал.
Той се вкамени, когато тя използва прякора, който мразеше. Единствените хора, които го използваха, бяха брат му Маркус и баща му, и то само за да го подиграват или унижават.
– Името ми е Валериус.
Тя го погледна сухо.
– Не мога да те наричам Валериус. Боже. Звучи като някаква раздрънкана италианска кола. И всеки път, когато чуя това име, изпитвам дълбока нужда да избухна в „Во-ла-ре, о, о, о“ – и тогава започвам да си мисля за филма „Холивудските рицари“ и повярвай ми, не искаш да стигам дотам. За да спася разсъдъка си от тази гадна песен, която ехти в главата ми, и от образите на луд, който тича из гимнастическия салон на гимназията и прави невъобразими неща, можеш да се наричаш Вал или Бейбикейкс.
Погледът му потъмня.
– Името ми е Валериус и няма да се отговарям на Вал.
Тя сви рамене.
– Добре тогава, Бейбикейкс, както искаш.
Той отвори уста, за да протестира, но вече знаеше, че е по-добре да не спори. Табита имаше начин да прави точно това, което искаше, без да се интересува от аргументите.
– Много добре – каза той неохотно – ще понасям Вал. Но само от теб.
Тя се усмихна.
– Виждаш ли колко е лесно? Защо изобщо мразиш това име?
– Грубо е.
Тя го погледна с пренебрежение.
– Сигурно си много забавен в леглото – каза саркастично.
Валериус беше шокиран от думите и.
– Извини ме?
– Просто се чудя как би било да правиш любов с мъж, който се притеснява толкова много да не бъде твърд – но от друга страна… Не. Не мога да си представя някой толкова величествен да се развързва така.
– Уверявам те, че никога не съм имал оплаквания в това отношение.
– Наистина? Тогава сигурно спиш с жени, които са толкова студени, че можеш да замразиш лед върху тях.
Той се обърна, за да напусне стаята.
– Няма да водим този разговор.
Но тя не му даде почивка и го последва към стълбите.
– Така ли беше в Рим? Имам предвид, от всичко, което съм чела, вие сте били много сексуални.
– Мога да си представя лъжите, които разказват.
– Винаги ли си бил толкова скован?
– Защо те интересува?
Отговорът ѝ го остави безмълвен, докато тя го спря.
– Защото се опитвам да разбера какво те е направило такъв, какъвто си сега. Толкова си затворен, че едва ли си човек.
– Аз не съм човек, г-жо Деверо. В случай че не си забелязала, аз съм един от прокълнатите.
– Скъпи, отвори очи и се огледай. Всички сме прокълнати по един или друг начин. Но прокълнати не означава мъртви. А ти живееш като мъртъв.
– Аз съм и това.
Тя хвърли горещ поглед върху апетитното му тяло.
– За мъртъв човек изглеждаш удивително добре.
Лицето му се втвърди.
– Ти дори не ме познаваш.
– Не, не те познавам. Но въпроса е дали ти познаваш себе си?
– Аз съм единствения, който ме познава.
И това просто изречение ѝ каза всичко, което трябваше да знае за него. Той беше сам. Табита искаше да се доближи до него, но усещаше, че трябва да му даде малко пространство. Той не беше свикнал да общува с хора като нея, но пък малцина бяха.
Както винаги казваше баба Флора, циганската пророчица на семейството им, Табита имаше склонност да се нахвърля върху хората като товарна влакова композиция и да ги поваля на място. Табита въздъхна, когато той направи още една крачка назад.
– На колко години си, все пак?
– Две хиляди и сто…
– Не – прекъсна го тя. – Не в години на Нощен ловец. На колко години беше, когато умря? – Тя усети как дълбока вълна от болка го обзема при тази мисъл.
– На трийсет.
– На трийсет? Боже, държиш се като стар, изсъхнал сбръчкан старец. Никой ли не се смееше там, откъдето си?
– Не – отговори той просто. – Смехът не се толерираше и не се поощряваше.
Табита не можеше да диша, докато думите му проникваха в съзнанието ѝ и тя си спомни белезите по гърба му.
– Никога?
Той не отговори. Вместо това продължи да се качва по стълбите.
– Трябва да си лягам.
– Чакай – каза тя и се втурна по стълбите, за да се промъкне зад него и да го задържи на място.
Обърна се към него. Можеше да усети бурята в него. Болка. Объркване. Знаеше колко мразен беше този мъж. Може би го заслужаваше, но дълбоко в себе си не беше толкова сигурна. Хората не се затварят от света без причина. Никой не е щастлив, когато е толкова стоически. И в този момент тя разбра нещо. Това беше неговия защитен механизъм. Тя ставаше дързка и дива, когато беше разстроена или се чувстваше некомфортно.
Той стана студен. Формален. Това беше фасадата му.
– Съжалявам, ако съм казала нещо, което те е обидило. Сестрите ми често ми казват, че съм превърнала обиждането на хората в изкуство.
Усмивка се появи на устните му и, ако не се лъжеше, погледа му омекна леко.
– Не се обидих.
– Добре.
Валериус беше изкушен да остане и да поговори с нея, но се чувстваше неудобно от тази мисъл. Никога не беше от хората, с които другите разговаряха. Дори като мъж, разговорите му се въртяха около бойни тактики, философия и политика.
Никога не си бъбреше.
Разговорите му с жени бяха дори по-малко от тези с мъжете.
Дори Агрипина никога не му беше говорила наистина. Те си разменяха коментари, но тя никога не споделяше мнението си с него. Просто се съгласяваше с него и правеше каквото ѝ кажеше.
Имаше чувството, че Табита никога не би се съгласила с никого, дори и да знаеше, че е прав. Изглеждаше, че за нея е принципно да не е съгласна с нищо.
– Винаги ли си толкова откровена? – Попита той.
Тя се усмихна широко.
– Не знам друг начин.
Изведнъж по радиото зазвуча „Gimme Three Steps“ на Lynyrd Skynyrd. Табита изпусна малък писък от радост и се втурна по стълбите. Валериус едва имаше време да мигне, преди тя да увеличи силата на звука и да се върне при него.
– Обожавам тази песен – каза тя, докато танцуваше. Валериус не можеше да се концентрира върху нищо друго освен върху движението на бедрата ѝ, докато тя танцуваше и пееше.
– Хайде, танцувай с мен!- Каза тя при първото соло на китарата. Тя се качи по стълбите, за да го хване за ръката.
– Това не е музика за танцуване.
– Разбира се, че е – каза тя, преди да започне да пее припева.
Въпреки себе си, той беше много развеселен от нея. В целия си живот не беше познавал никого, който да се радва толкова на живота, който да изпитва такова удоволствие от нещо толкова просто.
– Хайде – опита тя отново, когато песента спря. – Това е страхотна песен. Трябва да се възхищаваш на всеки, който може да римува „feller“ с „the head color yeller“. – Тя му намигна.
Валериус се разсмя.
Табита спря.
– О, Боже, той наистина знае как да се смее.
– Знам как да се смея – каза той леко.
Тя го издърпа от стълбите и направи две крачки около него, преди да го използва като майски стълб и да продължи да танцува. Тя го пусна, щракна с пръсти и се наведе, след което се изправи.
– Един ден, мисля, че ще излезеш от тези ръчно полирани мокасини и ще се отпуснеш.