Глава 4
Табита ахна, когато Валериус беше хвърлен срещу сграда от удара на мълнията.
Преди да успее да направи и крачка към него, буквално започна да вали дъжд само върху него и никой друг. Всъщност, единственото място, където валеше, беше там, където Валериус лежеше на земята.
– Какво, по дяволите? – Попита тя.
Валериус пое дълбоко дъх, докато бавно се изправяше. Устната му беше разцепена и имаше разрез на бузата от мястото, където се беше ударил в сградата. Без да каже нито дума, избърса кръвта с гърба на ръката си, а после пипна раната на бузата си.
Беше напълно мокър, докато дъжда продължаваше да вали върху него с удари като стакато.
– След малко ще спре.
И наистина спря. Валериус избърса водата от лицето си и изцеди косата си, вързана на опашка.
Табита беше ужасена.
– Какво се случи?
– Брат ми, Зарек – каза той уморено, като разтърси ръцете си и разпръсна вода наоколо. – Преди няколко години го направиха бог и оттогава ме превърна в своя пълноценна заетост. Затова вече не карам никъде. Доста се уморих от това, че двигателя ми падаше от колата без видима причина, когато спирах на светофара. Единственият сигурен начин за придвижване са краката ми и, както току-що видя, дори те не са напълно безопасни. – Гневът в гласа му беше очевиден.
– Колата ми в безопасност ли е?
Той кимна.
– Той преследва само мен.
Тя започна да се приближава към него.
– Не – каза той, а дъха му се превърна в малко облаче, докато говореше. – Тук е много студено.
Табита протегна ръка и усети арктическия въздух, който обгръщаше Валериус. Беше по-студено от фризера, където стоеше той.
– Защо ти прави това?
– Мрази ме.
– Защо? – Тя усети вълна от срам да го обзема. – Какво си му направил?
Той не отговори. Вместо това, вдъхна в ръцете си и отново тръгна по улицата.
– Валериус – каза тя, спирайки го, въпреки че не беше сигурна дали ръката и не е измръзнала от усилието. – Говори ми.
– И да кажа какво, Табита? – Попита той тихо. – Съжалявах Зарек, когато бяхме деца, и всеки път, когато се опитвах да му помогна, само го наранявах още повече. Той има право да мрази мен и всички останали в семейството ни. Трябваше просто да го оставя на мира и да го игнорирам. Би било по-добре за всички нас, ако бях направил така.
– Не е грешно да помагаш на някого.
Той я погледна сухо.
– Баща ми винаги казваше: „Nullus factum bonus incedo sinepoena“ – Никоя добра постъпка не остава ненаказана. В случая със Зарек, той се постара да го докаже.
Тя беше потресена от това, което и казваше.
– Мислех, че моето семейство е странно. Изглежда, че вие сте били наистина дисфункционална група.
– Нямаш представа. – Той тръгна обратно по улицата.
Табита го последва, но честно казано, много ѝ беше жал за него. Не можеше да си представи някой от братята ѝ да я мрази. Вярно е, че не се разбираха винаги добре. С осем сестри и голямо разнообразие от странни и ексцентрични личности в семейството, винаги имаше някой, който не говореше с някого заради нещо, но в крайна сметка семейството беше семейство и всеки, който ги заплашваше, бързо получаваше доза солидарност от Деверо.
Дори и да не си говореха, винаги можеха да разчитат на семейството в труден момент. Дори като деца. В гимназията Табита се беше заклела, че никога повече няма да говори с по-голямата си сестра Трина, защото Трина беше излязла с момче, в което Табита беше влюбена.
Когато този идиот разби сърцето на Трина, като ѝ изневери с мажоретка, Табита пусна ценната боа удушвачка на леля Кора в колата на момчето. Той се беше уплашил толкова много, че беше намокрил дънките си, преди Табита да извади змията.
Минаха още два дни, преди тя и сестра ѝ да се помирят. Но те се помириха. Никой в семейството им не таеше злоба повече от няколко седмици. И колкото и да бяха ядосани, никога, никога не биха си навредили наистина.
Боже, какъв вид семейство е имал Валериус, че две хиляди години по-късно брат му все още му хвърляше мълнии? Когато стигнаха до магазина на сестра ѝ, веждите и миглите на Вал бяха замръзнали и побелели. Кожата му имаше ужасен сивкав оттенък.
– Добре ли си?
– Няма да ме убие – каза той тихо. – Не се притеснявай. След няколко минути ще му омръзне и ще ме остави на мира за известно време.
– За колко?
– Обикновено за няколко месеца, понякога и по-дълго. Никога не знам кога ще ме удари. Обича да ме изненадва.
Табита беше ужасена от това, на което беше свидетел.
– Аш знае ли, че ти прави това?
– Зарек е бог сега. Какво може да направи Ахерон, за да го спре? Подобно на теб с твоя зет, Зарек мисли, че е забавно да се подиграва с мен.
– Никога не съм била умишлено жестока към него. Е, може би само веднъж, когато му изпратих кутия с Рогейн за рождения му ден, но това беше просто шега, докато не отвори истинския подарък. – Тя докосна ледените му ръце и осъзна, че той трепери безмилостно.
Сърцето ѝ се сви от болка за него. Тя духна в ръцете си и ги разтри, преди да ги постави на лицето му, което беше толкова студено, че веднага отне топлината от кожата ѝ.
Той ѝ хвърли благодарствен поглед, преди да се отдръпне. Изведнъж облак от нещо сярно ги обгърна.
Табита се закашля от миризмата, преди да си запуши носа и да се обърне към сестра си Тиа, която мърмореше нещо, което не разбираше.
– Какво правиш? – Попита тя.
– Той е обхванат от злия дух на смъртта. Наистина ли щеше да го доведеш в магазина ми в това състояние?
– Да. – Тя грабна малката дървена купа от ръката на Тиа. – Можеш ли да спреш с тези гадни вуду магии? Мирише ужасно.
Тиа се протегна да я вземе.
– Дай ми я.
– Спри да я дърпаш, че ще я изсипя на улицата.
Тиа веднага се отдръпна. Табита погледна червеникаво-златистия прах и изкриви устните си от миризмата му.
– Знаеш, че можех да се справя и без душ с помия. А аз казвах на Вал, че семейството ми не е толкова лошо. – Тя я върна на Тиа.
– Имаш нужда от защита – каза Тиа защитно. – Има нещо тук. Усещам го.
– Това може да е разсъдъкът ти. Може би всъщност искаш да го поканиш да влезе.
Тиа я погледна ядосано.
Табита се усмихна.
– Просто се шегувам. Знам какво имаш предвид. И аз го усещам. – Тиа погледна Валериус, който все още трепереше.
– Защо е замръзнал и мокър?
– Дълга история – каза Табита. Имаше чувството, че Валериус няма да оцени, ако разкаже на сестра си за психопатичния си брат. – Това е сестра ми Тияна. Тиа, накратко.
– Здрасти – каза Тиа, преди да хване Валериус за ръката и да го дръпне към входа на магазина си. Той хвърли паникьосан поглед към Табита.
– Няма нищо. Тя е малко луда, но няма и капка злоба в себе си.
– Не искам да чувам за лудостта си от лунатичка, която преследва вампири в свободното си време. Трябва да я видиш – каза Тиа на Валериус, докато го влачеше през тесния магазин, осеян с рафтове с всякакви амулети, талисмани, вуду кукли, свещи и сувенири. – Тя мисли, че всеки мъж в черно е вампир. Имаш ли представа колко мъже в Ню Орлиънс носят черно? Тя е страшна. Наистина.
Тиа се обърна към продавачката.
– Челе, гледай магазина за минута – каза тя на служителката си, която лепеше етикети на нова партида ключодържатели с алигаторски зъби. Тиа ги поведе през задната врата към склада. Тя накара Валериус да седне на бар стол, извади голяма кутия с мексикански пончота, взе няколко от тях и го уви с тях.
Отиде до банята и се върна с кърпа.
– Изсуши му косата, докато му приготвя нещо топло за пиене.
– Благодаря, сестричке – каза Табита, като взе кърпата от нея. Валериус беше изненадан от неочакваната любезност. Никой никога не се беше отнасял с него така, сякаш е важен. Сякаш им пукаше.
– Мога да си изсуша косата сам.
– Остани под пончото и се стопли – каза Табита, докато развързваше косата му. Нежността ѝ го удиви, докато внимателно изсушаваше косата му с кърпа, а после я разресваше с пръсти. Тиа се върна с голяма, пушеща чаша с формата на скелет, от която се носеше топла, странна миризма.
– Не се притеснявай. Не е отвара. Просто домашно приготвена смес от канела и шоколад, която продавам по Коледа и която се предполага, че прогонва меланхолията. – Тя му я подаде.
– Действа ли? – Попита той.
– На повечето хора. Шоколадът стимулира ендорфините, които те ободряват, а канелата кара повечето хора да си спомнят за дома и майчината любов. – Тиа се усмихна. – Ще се изненадаш колко много наука има в магията.
Валериус отпи колебливо. Беше изненадващо вкусно и наистина го стопли.
– Благодаря – каза той.
Тиа кимна.
– Дошли сте за колата ти? – Попита тя Табита.
– Да. Не искахме да те безпокоим.
– Няма проблем. Чаках Аманда да дойде. Обадих ѝ се по-рано и ѝ казах, че съм направила талисман за нея и Мариса.
Табита се вцепени. Не биваше Аманда да намери Валериус тук. Беше сигурна, че сестра ѝ няма да разбере защо му помага. Не че Табита се срамуваше от това, което правеше, но все пак беше усложнение, което искаше да избегне за доброто на всички.
– Супер, но трябва да тръгваме. Имаме работа. Целуни Манди от мен.
– Ще я целуна.
Табита махна на Валериус да я последва през задната врата, която водеше към двора, където Мицубишито на Тиа беше паркирано до нейния Мини Купър.
Тя отключи колата за него.
– Качвай се, веднага се връщам.
Валериус направи както му каза и беше изненадан, че колата имаше повече място за краката, отколкото изглеждаше отвън. Въпреки това се чувстваше малко стеснен. Тя се втурна обратно в магазина и излезе няколко минути по-късно с найлонова торба. Качи се в колата и му я подаде.
– Маслото за лампата ти – каза тя.
Беше изумен, че тя се беше сетила, особено след като той самия беше забравил.
– Благодаря ти.