***
Тя не каза нищо, докато запали колата и излезе от алеята. Веднага щом излязоха на улицата, тя включи скорост и потегли с писък. Той седеше тихо, докато тя се виеше сред трафика с такава скорост, че ако не беше безсмъртен, щеше да се ужаси.
Интериорът на колата беше толкова малък в сравнение с това, с което беше свикнал, че беше трудно да не я забележи. Тя караше така, както живееше: Бързо и на ръба.
– Защо си толкова интензивна? – Попита той, когато тя взе един завой, при който той се закле, че колата е останала само с две колела на земята.
– Майка ми казва, че съм родена такава. Тя мисли, че Аманда е получила цялата сдържаност, а аз съм взела цялата смелост.
Тя стана сериозна, докато сменяше предавките и изпреварваше бавно движеща се кола.
– Всъщност, това не е вярно. Истината е, че аз съм това, което някои наричат магнит. Моите психически сили не се състоят в специални способности като тези на сестра ми Аманда. Моите са по-тихи. Интуиция, психометрия. Неща, които са практически безполезни за човека, но са високо ценени от даймоните.
Тя спря на светофара на Canal Street и го погледна.
– Бях само на тринадесет, когато първата група даймони ме нападна. Сега щях да съм мъртва, ако Талон не ме беше спасил.
Валериус се намръщи при думите ѝ. Тя беше права. Магнитите привличаха даймоните. С буйния си характер и жажда за живот, тя щеше да бъде още по-привлекателна за тях.
– За разлика от повечето хора, на мен не ми беше позволено да живея в неведение за вашия свят. Или щях да се науча да се защитавам, или щяха да ме убият. Без да се обиждаш, смъртта не ми допада.
– Не се обиждам. След като съм мъртъв от повече от две хиляди години, не мога да я препоръчам.
Тя се разсмя.
– Не знам. Мъртъв и облечен в Армани. Мисля, че повечето хора биха се хвърлили от сградите, ако можеха да се върнат така облечени като теб.
– Имах толкова пари, колкото един смъртен, и много повече… – Той прекъсна, когато осъзна, че почти беше казал „приятели“. Това не беше съвсем вярно, но поне тогава хората, които го презираха открито, с изключение на семейството му, обикновено си го пазеха за себе си.
Не беше нещо, за което му харесваше да мисли или да говори.
– Много повече какво? – Попита тя, когато той не довърши изречението си.
– Нищо.
Валериус я насочи към къщата си на Трета улица в Гардън Дистрикт. Табита изсвири тихо, когато се приближиха. Тя влезе в алеята, която беше скрита от разнообразна растителност, и спря пред голямата кована порта. Спусна прозореца и натисна бутона на кутията за сигурност.
– Да?
Той се наведе напред и заговори с висок глас.
– Валериус е, Гилбърт. Отвори портата.
Портата се отвори след няколко секунди.
– Хубаво – каза Табита, докато влизаше в кръглата алея и паркираше пред входната врата, точно зад нещо, което приличаше на раздрънкан червен Шевролет IROC, който сигурно принадлежеше на някой от служителите на Валериус.
Не можеше да си представи Вал да бъде хванат мъртъв в него, а и той вече беше мъртъв.
– Предполагам, че не е твой, или брат ти просто се ядоса много един ден и го закова? – Валериус не коментира.
Табита спря, за да погледне фонтана в завоя на алеята, който нощем беше осветен от сини светлини. Той беше посветен на богинята Минерва и беше една от причините Валериус да избере това място за свой дом.
– Артемис знае ли за тази статуя?
– Тъй като все още дишам, силно се съмнявам – отговори той тихо.
Той я поведе по старите каменни стъпала. Веднага щом стигнаха до вратата, Гилбърт я отвори.
– Добър вечер, милорд. – Икономът му не коментира факта, че Валериус се прибираше мокър. Имаше нещо в строгия, възрастен англичанин, което напомняше на Табита Алфред от „Батман“.
– Добър вечер, Гилбърт. – Той се отмести, за да може по-възрастният мъж да види Табита. – Това е г-жа Деверо.
– Много добре, сър. – Гилбърт наведе глава пред Табита.
– Очарован съм, госпожо. – После погледна Валериус. – Бихте ли желали да пиете или да хапнете нещо, милорд и милейди?
Валериус я погледна.
– Аз съм добре.
– Не, благодаря, Гилбърт.
Икономът им се поклони, после се насочи към задната част на къщата.
Валериус я поведе наляво.
– Моля, изчакай в библиотеката, ще се върна след няколко минути.
– Къде отиваш? – Попита тя, учудена от внезапното му мрачно настроение.
– Трябва да се преоблека с нещо сухо.
Тя кимна.
– Добре.
Той се качи по стълбите. Табита се промъкна през арката в тъмна стая, покрита от пода до тавана с книги. Тя беше в ъгъла и преглеждаше заглавията, когато усети, че някой влиза в стаята зад нея. Обърна се и видя красив мъж на нейната възраст, който я гледаше.