***
Табита се отдръпна, за да му даде уединение. Тя се запъти към фоайето, за да се възхити на впечатляващите плочки на пода. Едва когато застана на прага, видя Валериус, който стоеше на най-долното стъпало. На пръв поглед можеше да мине за една от статуите, които фланкираха стълбите, но за разлика от тях той беше от плът и кръв.
Валериус се втренчи в Табита, докато думите ѝ отекваха в главата му. Доколкото знаеше, никой никога не го беше защитавал. Нито веднъж през двете хиляди години живот и смърт. Дори и да бяха го направили, той се съмняваше, че щяха да го направят толкова красноречиво. Тя стоеше в сянката на вратата, дългите ѝ кестеняви коси обримчваха отвореното ѝ честно лице. Лицето на жена, която не се страхуваше да се изправи срещу никого и нищо. Никога не беше познавал по-смела жена.
– Благодаря ти – каза той тихо.
– Чу ли?
Той кимна леко.
– Колко чу?
– Много.
Тя изглеждаше неудобно от това.
– Можеше да ни кажеш, че си тук. Не е хубаво да подслушваш.
– Знам.
Тя се приближи, за да застане пред него. Валериус слезе от стъпалото. Искаше му се да я прегърне и да я целуне, но не можеше. Тя беше човек, а той не беше. Последния път, когато се беше снишил да изпита състрадание към жена, която не беше предназначена за него, ѝ беше причинил болка, която никоя жена не бива да изпитва, а на себе си – смърт.
Това обаче не попречи на тялото му да копнее за Табита. Сърцето му се сви от странна болка, защото тя се беше застъпила за него. Преди да успее да се спре, той протегна ръка и обгърна с длан белезите по бузата ѝ. Беше сам от толкова дълго време. Изолиран. Мразен. А тази жена…
Тя запълни някаква вътрешна празнота, за която той дори беше забравил, че съществува.
Сърцето на Табита затупа от топлината на ръката му върху лицето ѝ. Нежността, която видя в тъмните му очи, и благодарността, която усети в него. Не, той не беше такъв, какъвто го мислеше Ото.
Не беше студен и безчувствен. Брутален или жесток. Ако беше, тя щеше да го знае. Щеше да го почувства.
Нищо от това не беше там. Тя усещаше само самота и болка от него. Тя покри ръката му със своята и му подари усмивка.
За нейна изненада, той ѝ отвърна с усмивка. Беше първия път, когато виждаше истинска усмивка на лицето му. Жестът омекоти чертите му и докосна сърцето ѝ. Той наведе глава към нея. Табита отвори устни, искайки да го вкуси.
– Ей, Валериус?
Той се изправи рязко, докато тя се бореше да не изругае Ото за лошия му синхрон. Валериус се отдръпна от нея две секунди преди Ото да влезе във фоайето.
– Да?
– Трябва да изляза за тази вечер. Ще се срещна с Тад и Кир от уебсайта на Dark-Hunter. Ще си оставя телефона включен, ако имаш нужда от нещо. – Погледът на Ото се плъзна към нея и тя усети презрението му.
Табита му се усмихна.
– Лека нощ, Ото. Не позволявай на Тад да те забърка в неприятности.
– Познаваш и Тад?
– Скъпи, познавам почти всички в този град.
– Чудесно – промърмори Ото под носа си, докато се насочваше към вратата. Веднага щом вратата се затвори зад него, Валериус започна да минава покрай Табита. По някаква причина, която тя не можеше да разбере, тя протегна ръка и го хвана за главата. Изненадан, той отвори уста.
Неспособна да устои на изкушението, тя се изправи на пръсти и го целуна.