Глава 6
Валериус никога нямаше да разбере тази жена и нейната странност. В съзнанието му се появи образа на Табита в секси червената нощница, която беше намерил под възглавницата ѝ.
Този образ го преследваше.
– Много бих искал да си отида с теб, Табита – каза той. – Но в момента не мога. Трябва да си върша работата.
Тя се усмихна, после го целуна отново толкова страстно, че цялото му тяло затрепери.
Отдръпвайки се, тя вдъхна в ухото му.
– И това ме кара да те желая още повече. – Той се разтрепери, когато тя го лизна дълго и чувствено по ушната му мида. – Когато настъпи зората, ще те накарам да крещиш от удоволствие.
Пенисът му се разтрепери в нетърпение.
– Обещаваш ли? – Думите излязоха, преди да успее да ги спре. Тя направи крачка назад и остави ръката си да се плъзне от лицето му към гърдите му, където проследи пътя до колана му. Той пламна от допира ѝ.
– О, да, скъпи – каза тя дразнещо. – Имам намерение да те стискам, докато не избухнеш.
Самата мисъл беше достатъчна, за да превърне кръвта му в лава. Не можеше да потисне фантазията за дългите крака на Табита, обгърнали бедрата му, за тялото ѝ, топло и влажно, докато го посрещаше.
Привлече я към себе си, за да може да я целуне, въпреки че стояха посред улицата. Никога не беше правил нещо толкова низко. Нито пък някога беше изпитвал по-голямо удоволствие от вкуса на устните ѝ.
Пикантно-сладкият и аромат завладя сетивата му и накара цялото му тяло да гори за нея. Това щеше да бъде най-дългата нощ в живота му.
Взе дълбоко дъх и неохотно се отдръпна от нея.
– Откъде да започнем патрула?
– Няма да се опиташ да ме закараш насила у дома, нали?
– Мога ли?
– Няма шанс.
– Тогава откъде да започнем патрула?
Табита се разсмя.
– Не си ли малко прекалено добре облечен, за да преследваш мъртви?
– Не особено. Доста подходящо е, не мислиш ли, да изглеждам като че ли отивам на погребение?
Тя се засмя на мрачния му хумор.
– Предполагам. Винаги ли носиш костюм?
– В него се чувствам най-удобно. Не съм от мъжете, които носят дънки и тениски.
– Да, предполагам, че изглеждаш като мен, когато трябва да нося костюм. Сърби ме. – Табита посочи улицата с наклон на главата. – Да тръгваме ли?
– Трябва ли да минаваме през Бурбон? Не можем ли да минем през Шартр или Роял?
– В Бурбон има най-много хора.
– Но даймоните обичат да убиват край катедралата. – Изведнъж се почувства много некомфортно.
– Какво лошо има в Бурбон Стрийт?
– Има много неприятни хора там.
Това я обиди.
– Извинявай, аз живея на Бурбон. Значи ме наричаш неприятна?
– Не. Не точно. Но ти имаш секс магазин.
Това я разгневи още повече.
– О! Това е. Няма да получиш нищо тази вечер, граф Пеникула. Можеш да си печеш сам…
– Табита, моля те. Не ми харесва Бурбон Стрийт.
– Добре – каза тя рязко, докато се отдалечаваше от него. – Ти върви натам. Аз отивам натам.
Валериус стисна зъби, докато тя го оставяше да стои там. Наистина мразеше да стъпи в тази част на града. Беше светло, шумно и пълно с хора, които го мразеха от дъното на душата си. Просто си тръгни.
Забрави я. Трябваше да го направи. Наистина трябваше, но не можеше.
Преди да успее да се спре, той тръгна след Табита. Когато я настигна, тя вече беше на Бурбон Стрийт.
– Какво правиш тук? – Попита тя, когато той се приближи до нея. – Не бих искала да те оскверня.
– Табита, моля те, остани с мен. Не исках да те обидя.
Тя се обърна към него с изкривена устна. В момента, в който Табита отвори уста, за да му отвърне, някой хвърли кофа с воняща вода от балкона и обля Валериус.
Той се вкамени, а тя се намръщи, после погледна нагоре и видя Чарли, един от охранителите на стриптийз клуба „Belle Queen“, който се смееше. Той остави кофата и удари с ръка друг мъж, който стоеше до него.
– Чарли Лару, какво, по дяволите, правиш? – Извика Табита към тях.
– Аз? – Попита той възмутено. – Откога се мотаеш с враговете ни? Ник ни разказа всичко за този задник и аз му обещах, че ако го видя отново на нашата улица, ще го накарам да съжалява.
Табита не можеше да бъде по-шокирана, дори и Чарли да я беше ударил. Погледна Валериус, който беше извадил кърпичка от джоба си, за да си избърше лицето, докато ядосан тик се появи на челюстта му.
– Кълна се, Чарли, ако беше тук, щях да ти счупя врата.
– Защо? Знаеш нашия кодекс, Таби. Защо го нарушаваш?
– Защото във Вал няма нищо лошо, освен факта, че Ник трябва да си намери живот. Само почакай, Чарли. Ще си поговоря с Бранди и когато приключа с нея, ще си щастлив, ако ти позволи да паркираш колата си в алеята ѝ, за да спиш в нея.
Бранди беше приятелката на Чарли, редовна клиентка в магазина на Табита. Чарли побледня, докато тя се протегна да хване Валериус за ръката. Тя го дръпна през улицата, към магазина си.
– Не мога да повярвам! – Изръмжа тя.
– Затова мразя тази улица – каза той с безчувствен глас. – Всеки път, когато идвам тук, се налага да минавам през коридора на приятелите на Ник.
– Този задник!
Табита никога не беше била по-ядосана в живота си. Тя го заведе в магазина си и дори не се спря да поприказва с служителката си. Заведе го на горния етаж в банята си и взе кърпа и кърпичка от шкафа.
– Влез да се изкъпеш. Ще взема дрехи от съквартирантката ми. – Той пребледня.
– Без да се обиждаш, но сребърни пайети и пастелни цветове не са мой стил. – Тя се усмихна въпреки себе си. – Няма да взема от Марла, ще взема от Марлон.
– Марлон?
– Алтер егото ѝ. Той не идва често тук, но тя пази няколко негови неща за случаите, когато той почувства нужда да излезе.
– Не мисля, че разбирам.
– Иди се изкъпи – каза тя, подканяйки го да влезе в стаята.
Валериус не спори. Миризмата на водата беше наистина непоносима. Беше благодарен, че Табита беше готова да го търпи достатъчно дълго, за да му позволи да се измие.
Едва беше съблякъл дрехите си и влязъл в душа, когато вратата се отвори.
Валериус замръзна.
– Само аз съм – каза Табита от другата страна на завесата на душа. – Намерих ти чифт черни панталони и сдържана черна риза. Панталоните вероятно са малко големи в талията, но трябва да са достатъчно дълги. Не съм сигурна за ризата. Може да се наложи да облечеш една от моите тениски.
– Благодаря – каза той.
Преди да разбере какво прави, завесата се отвори и тя застана отвън с гладен поглед.
– Няма защо.
Валериус не помръдна, стоейки с гръб към нея, докато топлата вода се стичаше по гърба му.
Дръзкият ѝ, интензивен поглед накара тялото му да се втвърди против волята му.
Тя изглеждаше, че изобщо не се притеснява. Напротив, на лицето ѝ се появи лека усмивка.
– Винаги ли шпионираш гостите си? – Попита той тихо.
– Никога, но не можах да устоя на изкушението да погледна това, на което възнамерявам да се насладя по-късно.
– Винаги ли си толкова дързъка?
– Честно?
Той кимна.
– Не, обикновено не съм толкова досадна, а ти си последния мъж на планетата, за когото бих се заинтересувала. Но не мога да се сдържа.
Валериус протегна ръка, за да я докосне. Тя наистина беше прекалено добра, за да е истинска.
– Никога не съм срещал жена като теб.
Тя покри ръката му със своята, след което обърна лицето си, за да целуне дланта му.
– Бързо се изкъпи. Имаме работа.
Тя се отдръпна и той веднага почувства липсата ѝ. Какво имаше в нея? Нежелаещ да мисли за това, той бързо се изкъпа, след което се облече. Намери Табита в спалнята ѝ, седнала на стола и прелистваща една от книгите си. Табита погледна нагоре, когато усети присъствието на Валериус. Той стоеше мълчаливо на вратата. Изглеждаше напълно в стила си, с изключение на дрехите, които не му стояха добре.
Ставайки, тя му се усмихна мило. Когато стигна до него, разкопча маншетите на ръкавите, които бяха малко къси за ръцете му, и ги нави на предмишниците му. После извади ризата му от панталона.
– Знам, че не е твой стил, но така изглежда много по-добре.
– Сигурна ли си?
Изглеждаше възхитителен.
– О, да.
В ръката си държеше дълъг, сгъваем меч.
– Единственият проблем е, че ако нямам дълги ръкави, не мога да го нося.
Табита ахна от качеството на оръжието му.
– Много хубава работа. На Кел ли е? – Попита тя. Кел беше Нощният ловец, разположен в Далас, който изработваше много от тежките оръжия, които Нощните ловци използваха.
– Не – каза той с дълбока въздишка. – Кел не се занимава с никого от Рим.
– Извинявай?
Той взе оръжието от нея.
– Той е от Дакия и неговия народ е воювал срещу моя. Той и братята му са били пленени и отведени в Рим, за да станат гладиатори. Две хиляди години по-късно той все още е доста ядосан на всички нас.
– Добре, дотук ми стига. Защо Аш не ги спре да се отнасят с вас като с боклуци?
– Как може да ги спре?
– Да ги пребие, за да им вкара малко разум в главите?
– Няма да проработи. Аз и братята ми сме се научили просто да ги оставяме на мира.
Ние сме малко на брой и няма смисъл дори да спорим.
Табита изръмжа.
– Добре, нека всички да гният тогава.
Валериус подпря меча си на тоалетката ѝ и го остави там, преди двамата да излязат отново навън. Табита бързо го отведе от тротоара, за да не може никой друг да им хвърли кофа, и продължи да го държи за ръката.
– Знаеш ли, не разбирам как можеш да изпълняваш задълженията си, когато Зарек те атакува от Олимп, а останалите неудачници по улиците те преследват.
– Бързо се научих да избягвам Бурбон Стрийт и да оставям патрулирането на Талон или сега на Жан-Люк, докато аз поемам районите, където никой не познава Ник.
– А Зарек?
Той не коментира. Завиха по Дюмен Стрийт. Никой не проговори. Не бяха стигнали далеч, когато Табита усети странно усещане да я обземе.
– Даймони – прошепна тя, без да осъзнава, че е проговорила, докато Валериус не я пусна.
Той извади кинжал от джоба си, докато се обръщаше по улицата, сякаш се опитваше да улови миризма. Нямаше нищо. Табита усещаше злото присъствие, но не можеше да го локализира. Нещо свисна, преди неочакван вятър да задуха по улицата. Той носеше звука на слаб, маниакален смях.
– Табита… – Кръвта ѝ се вледени при звука на името ѝ, прошепнато от тъмнината. – Идваме за теб, малката. – Смяхът отекна силно, после заглъхна. Ужасена, Табита не можеше да диша.
– Къде си? – Извика Валериус. Никой не отговори. Валериус прегърна Табита, докато се опитваше да улови с всичките си сетива, но не можа да открие нито следа от този, който беше говорил.
– Табита?
Валериус се обърна рязко при звука на глас точно зад него. Не беше човешки. Нито беше Даймон. Беше дух. Призрак. Той отвори уста, сякаш да изкрещи, после се изпари в зловеща мъгла, която премина през нея, оставяйки тялото ѝ напълно студено.
Беше като нещо да е докоснало душата ѝ. Валериус усещаше как Табита трепери, но тя не изкрещя и не изгуби контрол над себе си.
– Изчезна ли? – Попита тя.
– Мисля, че да. – Поне той вече не го усещаше.
– Какво беше това? – Попита тя с лека истерия в гласа си.
– Не съм сигурен. Разпозна ли го или гласа му?
Тя поклати глава. Чу се човешки вик. Валериус я пусна, за да може да тича към звука. Знаеше, че Табита е точно зад него и се погрижи да я държи там. Последното, което искаше, беше да я остави сама, за да я атакува това нещо.
Не им отне много време да стигнат до малката, тъмна ниша, откъдето идваше вика.
За съжаление, бяха пристигнали твърде късно. На улицата лежеше тяло.
– Остани там – каза той на Табита, докато се приближаваше към него.
Табита започна да спори, но всъщност не искаше да види това, което беше очевидно. Честно казано, беше видяла повече трупове, отколкото ѝ се полагаше. Валериус коленичи и провери пулса.
– Мъртъв е – каза той.
Табита се прекръсти, после отмести поглед. Когато погледа ѝ се спря на сградата, тя се намръщи. На старите избледнели тухли имаше кървави гръцки букви. Табита знаеше езика, но не можеше да прочете гръцките думи.
– Знаеш ли какво пише?
Валериус погледна нагоре. Лицето му се вкамени.
– Пише: „Смърт на онези, които се месят.“
Веднага щом ги прочете, думите изчезнаха. Тя преглътна, докато нова вълна от паника я обзе.
– Какво става тук, Вал?
– Не знам – отговори той, преди да извади телефона си и да се обади на Тейт, окръжния патолог, който беше дългогодишен приятел на Нощните ловци.
– Учудена съм, че Тейт ще говори с теб – каза тя, след като Валериус затвори.
– Не ме харесва, но след като Аш поговори с него, се научи да ме търпи.
Валериус се върна при нея.
– По-добре да тръгваме, преди Тейт да дойде с полицията.
– Да – каза тя, чувствайки се зле. – Мислиш ли, че трябва да се обадим на Аш и да му кажем какво се е случило?
– Не знаем какво точно се е случило. Нямаше достатъчно време, за да го убие даймон и да открадне душата му.
– И какво означава това?
– Ти или сестра ти не сте ли призовали нещо?
– Не! – Отвърна тя възмутено. – Ние знаем по-добре.
– Е, изглежда, че нещо те преследва, Табита, и докато не разберем какво е, не мисля, че трябва да те изпускам от погледа си.
Табита не можеше да не се съгласи. Честно казано, тя не искаше да излезе от погледа му. Не и ако това нещо щеше да се върне.
– Кажи ми нещо, Вал. Нощните ловци добри ли са срещу призраци?
– Честно?
Тя кимна.
– Ни най-малко. Всъщност, ако не сме внимателни, можем да бъдем обладани от тях. – Думите му я накараха да изтръпне.
– Казваш ми, че ако този призрак се върне, може да те обладае?
Валериус кимна.
– И Бог да пази теб и останалата част от града, ако това се случи.