***
Ото се качваше по алеята от мястото, където беше паркирал колата си на улицата, когато те си тръгнаха, и тя осъзна, че той все още носеше черните си дънки и пуловер от следобеда.
Той не се беше превърнал в кичозния Ото тази вечер. Всъщност изглеждаше като възрастен.
– Забравих нещо – каза той. Подаде на Валериус устройство, което приличаше на малък предавател. – За всеки случай. Съветът иска всички да бъдат маркирани, за да можем да ви измъкнем, ако нещо се случи.
Към нейното учудване, той ѝ подаде и на нея едно.
– Благодаря, Ото.
Той наведе глава към нея.
– Внимавайте. Талон ще бъде на площада тази вечер заедно с Кириан и Джулиан. Те ще наблюдават и Урсулините около Санктуариума и Шартр, както и Френския пазар. Може да искате да патрулирате някъде другаде.
– Ще останем в северозападната част на квартала. Бурбон, Тулуза, Сейнт Луис, Биенвил и Дофин.
Валериус се сгърчи, щом чу името Бурбон, но не каза нищо.
– Аш ще се заеме с гробищата – продължи Ото – Джанис ще бъде по Канал, Хародс и Складовете, а Жан-Люк ще поеме Гардън Дистрикт. Улрик е в Бизнес Дистрикт, а Зоуи е в Тулейн. Остава Касим, на когото Аш е казал, че ако той, Аманда или Мариса напуснат къщата на Кириан преди зазоряване, ще бъде изпечен.
– Кой е Улрик? – Попита Табита.
Ото я погледна странно.
– Той е Нощния ловец от Билокси, който пристигна преди около половин час. Той е блондин, така че се опитай да не го намушкаш, ако го срещнеш в някоя алея.
Табита се обиди.
– Какво? Не е моя вина, че намушквам всички хора със зъби. Не трябва да приличат на даймони.
– Аз не приличах на даймон, но ти ме намушка.
Ото се разсмя.
– Да, ама ти приличаше на адвокат, затова трябваше да те убия. Беше морален императив.
Валериус поклати глава. Тя се опомни и погледна Ото.
– Колко оръженосци останаха в града?
– Само аз, Кир и Ник. Последните, които излязоха, бяха Тад, бившия ти Ерик и жена му, които се качиха на чартърен полет преди около час. Всички останали, от Лиза надолу, са извън града, докато Аш не даде знак, че могат да се върнат.
– А превръщачите? – Попита Валериус.
– Всички са в близост до Светилището, за да пазят децата и жените си. Дори Вейн и Брайд са се настанили там засега.
– Превръщачите ще ни помогнат ли? – Попита Табита.
Ото поклати глава.
– Те считат това за проблем на хората и не искат да се замесват.
Табита въздъхна.
– Не мога да повярвам.
– Тогава не знаеш много за животните – каза Ото. – Затова Талон иска да държи под око клуба. Аполотите и даймоните знаят, че веднъж влезли в Светилището, никой, дори Аш, не може да ги пипне.
Табита се разсмя.
– Аш не трябва да ги докосва, за да ги убие.
– Извинявай? – Попитаха едновременно Валериус и Ото.
– Какво? – Попита тя. – Не знаехте ли? Аш е наистина впечатляващ в битка. Ще ви извади от строя завинаги, преди дори да разберете, че е там. Движи се толкова бързо, че половината от времето не можете да го видите.
– Звучи като Корбин – каза Ото. – Тя е телепортатор. Появява се, пробожда Даймон и изчезва, преди той да се разпадне.
– Корбин? – Попита Табита.
– Бивша гръцка кралица, превърнала се в Нощен ловец – отговори Валериус. Табита завъртя очи.
– Да позная, не е приятелски настроена към теб?
– Наистина ли трябва да отговарям на това?
Не, не трябваше.
– Да – каза Ото – но тя е като разходка в парка в сравнение със Зоуи и Самия. Кажи „Римски“ в тяхно присъствие и по-добре си се прикрий бързо. – Той погледна Табита. – Е, не ти, но тези от нас, които имат неща за защита там долу, трябва да го направят.
– Добре – каза Табита и се отдръпна от него. – И на тази интересна бележка, мисля, че е време да тръгваме. – Тя посочи към очукания червен IROC, който беше паркиран от другата страна на портата на Валериус. – Може ли да вземем колата ти, Ото?
Валериус изглеждаше ужасен. Ото се разсмя зловещо, докато вадеше ключовете.
– Заповядай.
Валериус веднага се обади.
– Аз имам моя…
– Това ще свърши работа – каза Табита, като намигна на Ото и взе ключовете. Валериус беше като вкаменен.
– Наистина, Табита, мисля, че…
– Качвай се в колата, Вал. Обещавам ти, че няма да те ухапе.
Той не изглеждаше убеден. Смеейки се, тя тръгна по алеята към IROC.
За нейна изненада, Ото им извика:
– Внимавайте, хора. Може да не харесвам нито един от вас, но не искам лошите да спечелят.
– Не се притеснявай – каза Табита, докато продължаваше да върви. – Този път знам какво да очаквам.
– Не бъди самонадеяна – каза Валериус, поглеждайки я строго. – Много по-добър човек от мен е казал: „Гордостта предшества падението.“
Тя взе думите му присърце.
– Добър съвет. – Тя погледна през рамото му. – Лека нощ, Ото.
– Лека нощ, Табита. Пази колата ми.
Валериус действително се сгърчи. Тя потисна смеха си от реакцията му.
– Ммм – каза тя, вдишвайки дълбоко въздуха, който беше типичен за Ню Орлиънс, докато отваряше малката врата до алеята, за да ги изведе от имота.
– Помириши красотата.
Валериус я погледна намръщено.
– На мен ми мирише само на гниене.
Тя му хвърли заплашителен поглед, когато той я последва на тротоара до колата на Ото.
– Затвори очи.
– По-добре не. Може да стъпя в нещо и после да го занеса вкъщи и да го мириша цяла нощ.
Тя му хвърли отвратен поглед, който той прие с хладнокръвие.
– Ти си единствената жена, която познавам, която може да помирише този застоял въздух и да го сметне за приятен.
Тя затвори портата.
– Затвори очи, Валериус, или утре носа ти ще е единствената част от теб, която ще функционира.
Валериус не беше сигурен дали да ѝ се подчини, но се хвана, че го прави неохотно, докато спираше.
– Сега поеми дълбоко въздух – каза тя с чувствен глас в ухото му. Това го накара да изтръпне.
– Усещаш ли влагата на реката с нотка на каджунски гумбо? Да не говорим за испанския мъх?
Той отвори очи.
– Всичко, което усещам, е урина, гнило морско месо и речна тиня.
Тя го погледна с отворена уста.
– Как можеш да кажеш това?
– Защото на това мирише.
Тя му изръмжа, докато се качваше в колата.
– Трудно се убеждаваш, знаеш ли?
– Казвали са ми и по-лоши неща.
Погледът ѝ стана сериозен и тъжен.
– Знам, че са те наричали. Но предстоят нови времена. Ще извадя пръчката от задника ти и тази вечер ще се развихрим, ще размажем Даймони и…
– Какви са тези глупости? – Попита той с обиден тон. – Какво ще направим?
– Чу ме – каза тя с лукава усмивка. – Знаеш ли, половината от проблемите, които хората имат с теб, е, че не се смееш много и приемаш себе си и всичко останало прекалено сериозно.
– Животът е сериозен.
– Не – каза тя, страстта ѝ блестеше в сините ѝ очи. – Животът е приключение. Вълнуващо и страшно. Понякога е дори малко скучно, но никога не трябва да бъде сериозно.
Табита видя колебанието в очите му. Той не беше свикнал да вярва на хората и по някаква причина тя искаше да ѝ се довери.
– Ела с мен, генерал Валериус, и ще ти покажа какво може да бъде живота и защо е толкова важно да спасим света.