***
Валериус се чувстваше толкова странно. Беше виждал влюбени да правят това от векове, но никога никой не го беше правил с него. Неуверено, той сложи ръка на раменете ѝ и просто остави топлината на тялото ѝ и допира ѝ да го обгърнат.
Нямаше думи за това, което чувстваше в този момент. Това, което правеха, беше нещо много обичайно. Хората не трябваше да се докосват толкова интимно на публично място. И все пак никога не беше изпитвал по-хубаво чувство от това да има тази странна жена до себе си. Вятърът развяваше кичури от косата ѝ върху ръката му. Беше мека и лека и му навяваше образи, които не би трябвало да има, на нея дива в леглото му. Неукротима.
И това разтърсваше тялото му. Не говореха много, докато вървяха през тъмния град, където хората си вършеха работата, без да подозират за опасността, която висеше над тях. Беше зловещо тихо.
Беше малко след полунощ, когато стигнаха до улица „Тулуза“. „Абис“ не беше типичен клуб за Ню Орлиънс. Беше тъмен и далеч от привлекателен като повечето от по-туристическите места, които привличаха масовия посетител.
Табита го поведе по дълга, тясна и малко зловеща алея.
– Здравей, Таби – поздрави я висок афроамериканец, докато проверяваше личните карти на двойката пред тях. Беше плешив, с татуировки по всяка сантиметър от откритата кожа, дори по лицето.
– Здравей, Тай – отвърна Табита. – Как е тази вечер?
– Не зле – отговори той с намигване, докато махаше на двойката да влезе. – Кой е приятеля ти? – Попита той, поглеждайки Валериус с намръщен поглед.
– Вал. Той е приятел на Аш и Сими.
– Не ме карай да се смея – каза Тай, преди да подаде ръка на Валериус. – Тай Ган. Приятно ми е да се запознаем. – Валериус му стисна ръката.
– И на мен.
– Забавлявайте се, а Таби, без оръжия тази вечер, уговорено?
– Да, да, Тай. Без кръвопролитие. Разбрах.
Веднъж вътре в клуба, Валериус беше изумен от морето от хора, облечени в черно. Изглеждаше като събор на Нощни ловци. Беше изключително лесно да се разпознаят туристите, които бяха попаднали случайно в клуба или може би бяха предизвикани да влязат. Имаше повече пиърсинги и татуировки, отколкото беше виждал в целия си двехиляди годишен живот.
Много от редовните посетители познаваха Табита.
– Здравей, Влад – каза Табита на един измършавял, висок мъж с кожа, толкова бледа, че беше прозрачна.
Той носеше бяла риза с волани, кървавочервено кадифено сако и черни панталони. Дългата му, черна коса висеше около изпитото му лице, а очите му бяха скрити зад кръгли черни слънчеви очила.
– Добър вечер, Табита – каза мъжа, преди да се усмихне и да покаже на Валериус зъбите си. Той ги поздрави с чаша бренди, която изглеждаше, сякаш съдържаше кръв. Сензорите на Валериус на Нощен ловец му подсказаха, че това е червена водка. Дългите, костеливи пръсти на Влад бяха покрити със сребърни нокти.
Валериус изпита желание да се разсмее и да покаже на мъжа собствените си истински зъби, но се въздържа.
– Влад е вампир от XV век – каза тя на Валериус.
– Син на Влад Цепеш и кръстен на моя уважаван баща – обясни Влад с фалшив трансилвански акцент.
– Наистина ли? – Попита Валериус. – Намирам това за очарователно, тъй като единствения син на Влад, Раду, беше убит от турците, когато беше на осемнадесет. Единственото оцеляло дете на Влад беше дъщеря му, Есперета, която сега живее в Маями.
Влад превъртя очи.
– Наистина, Табита, къде намираш тези хора? – Валериус се разсмя, докато фалшивия вампир се отдалечаваше.
Табита се присъедини към него.
– Сериозно – каза тя, като стана сериозна. – Има ли нещо вярно в това, което току-що изрече?
Той кимна.
– Питай Аш. Съпругът на Рета е бил превърнат в Нощен ловец около 1480 г., ако не се лъжа, и тя го е последвала. Съпругът ѝ е един от малкото Нощни ловци, които наистина ми говорят с цивилизован тон.
– Супер! – Табита направи крачка назад, когато друга готическа принцеса мина между тях.
С наклон на главата посочи стълбище.
– Тук има три бара и зона, наречена Библиотеката. Даймоните обикновено се крият в Библиотеката или в бар „Саунд“. Другите две са главният бар и бар „Афродита“. О, и трябва да те предупредя, че Ерос и Психея обикновено витаят в бар „Афродита“, така че по-добре остави това на мен, в случай че се появят.
– Ей, Таби! – Каза една пълничка блондинка, като прегърна Табита с арогантна прегръдка. – Видя ли някакви вампири тази вечер?
– Здравей, Карли – отвърна тя, хвърляйки забавен поглед към Валериус. – Не, тази вечер не. Защо?
– Е, ако намериш някой, прати го при мен. Готова съм да ме ухапе и да ме направи безсмъртна.
Табита завъртя очи.
– Казах ти, че не могат да го направят. Това е холивудски мит.
– Да, ама аз искам да бъда митологизирана. Така че, ако намериш някой, кажи му, че съм в библиотеката и го чакам.
– Добре – каза тя с кимване. – Ще го направя.
– Благодаря, кукличке.
Валериус си потърка веждата, докато блондинката ги напускаше.
– Познаваш много интересни хора.
Тя се засмя.
– Това го казва човек, който приема заповеди от мъж, който се разхожда наоколо от почти дванадесет хиляди години, да не говорим, че всъщност познаваш дъщерята на граф Дракула. Не искам да го чувам от теб, приятел.
Тя имаше право.
– Можеш ли да се отпуснеш? – Тя дръпна яката на палтото му, преди да го развърже и да започне да разрошва косата му.
– Какво правиш?
– Опитвам се да те накарам да се слееш с обстановката. Би било много по-лесно, ако не изглеждаше като че ли имаш запек в момента.
– Какви са тези изрази?
– Хайде – каза тя, като докосна устните му с ръка, за да ги изпъне. – Спри да кривиш устните си и да изглеждаш, сякаш се страхуваш, че ще хванеш нещо. Не е като да можеш да умреш или нещо такова.
– Ти си тази, която трябва да се тревожи.
Тя му отвърна с груб звук.
– И това го казва човек, чиято култура е измислила булимията. Кажи ми, колко пъти си посещавал старото vomitorium(повръщалня)?
– Не всички сме го правили, благодаря.
– Да, разбира се. – Тя се отдалечи. Валериус ускори крачка, за да я настигне. Последното, което искаше, беше да остане сам със странните хора, събрали се на това място. Разбира се, те не можеха да му навредят, но въпреки това бяха смущаващи. Не можеше да си представи защо Ахерон предпочиташе да „виси“ на такова място. Беше толкова шумно, че не можеше да чуе собствените си мисли. Светлините объркваха зрението му, а декорациите от скелети и прилепи… Просто не беше мястото, където би прекарал свободното си време, ако имаше избор.
Но Табита се вписваше в обстановката с някаква зловеща съобразност. Това беше нейната среда. Нейните хора и култура. Нямаше нищо скучно в никого тук.
Тя го поведе към дансинга, където я поздрави жена с изключително висока, електрически синя мохавка.
Валериус наблюдаваше с ужас как Табита се втурна през залата, за да танцува с жената и с нещо, което приличаше на мъж, облечен в лъскава пластмаса, прикрепена към тялото му с големи сребърни катарами.
Очите и устните на мъжа бяха боядисани в черно, а косата му изглеждаше така, сякаш никога не е била ресана.
Табита не изглеждаше да забелязва, докато се люлееше в ритъма на силна, бурна музика. Беше прекрасна. Не ѝ пукаше кой я гледа. Нямаше нищо, което да я сдържа – нито приличие, нито правила. Тя просто беше себе си. И той я обичаше за това.
Смеейки се на нещо, което мъжа каза, тя се наведе ниско към пода, а след това се изправи с гъвкав ритъм, който разпали повече фантазии, отколкото той би помислил за възможно. Всяка мъжествена част от него беше наясно с нея. Наясно с мекотата на лицето ѝ, с начина, по който светлините правеха кожата и да сияе.
Начина, по който тялото ѝ се движеше като течност в ритъма на пулсиращата музика. Тогава тя го погледна. В момента, в който сините ѝ очи срещнаха неговите, слабините му се свиха от желание. Усмихната, тя му махна с пръст да се присъедини към нея.
Валериус направи крачка напред, преди да се опомни. Танцуването не беше нещо, което правеше на публично място. Като римлянин, баща му смяташе, че е грубо и низко, и беше забранил на всички да се занимават с това. Като Нощен ловец, той никога не беше мислил да се научи.
Нежелаейки да я засрами пред приятелите ѝ, той направи крачка назад. Табита се спря, после каза нещо на мъжа и жената. Целуна мъжа по бузата и прегърна жената, след което се присъедини към него.
– Да позная, римляните нямат ритъм?
– Не такъв, който бих искал да споделя.
Тя се усмихна още по-широко.
– Бих го изпробвала, но след като те видях да танцуваш…
Гласът ѝ заглъхна, когато погледа и се спря зад рамото му.
Валериус обърна глава, за да види какво я е заковало на място. Веднага забеляза Даймоните. Бяха пет. И се насочваха към изхода с малка група жени.