Глава 10
Табита ахна, когато болката я обгърна. Никога не беше изпитвала нещо подобно. Сякаш нещо беше нахлуло в тялото ѝ. Аш прокле, като изстреля ръката си и я удари.
Табита изкрещя от агонията на удара му. Беше като че ли нещо се опитваше да я разкъса. Неспособна да устои, тя започна да пада, но осъзна, че някой я държеше притисната към силна гръд.
– Държа те – каза Валериус, като я вдигна в ръцете си и я притисна към себе си.
Сърцето на Табита затупа от близостта му. Не знаеше как е успял да я хване, но беше благодарна, че го е направил.
– Внимавай – каза тя през зъбите си, които стискаше, за да не изстена от болката, която я обземаше. Очите ѝ се замъглиха от сълзи и се уплаши, че призрака се опитва да се премести в Аш или Валериус.
– Остави го – каза Аш.
Духът се разсмя, после изчезна. Аш беше до нея за миг.
– Дишай спокойно – прошепна той. Табита не можеше да говори, докато лежеше с глава на врата на Валериус и вдишваше топлия аромат на кожата му. Никога не би си помислила, че може да изпита нещо подобно към някого. Чувстваше се странно защитена, въпреки че не можеше да се бори за себе си.
– Трябва да я отведем на сигурно място – каза остро Валериус. Аш кимна.
В един момент бяха в алеята пред къщата на Кириан, а в следващия – в стаята на Валериус в дома му. Валериус изглеждаше облекчен, докато я слагаше внимателно на матрака.
– Добре ли си?
– Мисля, че да – прошепна тя. Болката започваше да отшумява. Той ѝ подари топла усмивка, преди лицето му да се втвърди и да се обърне към Аш.
– С какво се сблъскваме?
Аш пое дълбоко дъх и изглеждаше, че се колебае какво да каже в продължение на няколко минути.
– Призракът пред къщата на Кириан беше Дезидериус. Добрата новина е, че все още не е придобил физическа форма.
– Но аз се сражавах с него във физическа форма – каза Валериус. – Той ме нападна по-рано.
– Кога? – Попита Табита, като ужаса и се върна десетократно. – Аз не го видях.
– Той беше този, когото призрака защити в края на битката. Помниш ли?
Табита поклати глава.
– Това не беше Дезидериус. Повярвай ми, помня лицето на този копелдак. – Тя докосна белега на бузата си.
– Не – каза Аш. – Това беше най-големият му син. Според Уриан, те носят едно и също име.
Табита завъртя очи.
– Какво ви е на вас, древните хора, че имате само, колко? Три имена в цялото родословие и всички ги рециклирате?
– Беше традиция – отговори Валериус. – Радвам се, че е нарушена. Повярвай ми, не ми доставя удоволствие име, което ти напомня за евтина песен и мъж, който прави невъобразими неща в гимнастическия салон на гимназия. Но предполагам, че като се има предвид всичко, „Валериус“ е безкрайно по-добро от „Нюбомб Търк“.
Табита се разсмя на неочаквания му коментар, удивена, че той наистина е разбрал по-ранната ѝ препратка към филма „Холивудските рицари“.
– Познавайки Табита, дори няма да питам за това – каза Аш, като си прокара ръка по веждата. Аш изведнъж се вкамени. Табита усети страха му.
– Аш?
– Какво стана? – Прошепна Аш, без да ѝ обръща внимание. Сякаш говореше на някой друг.
– Аш?
– Вие двамата останете тук и не излизайте от къщата тази вечер. – Той изчезна мигновено.
Тя погледна Валериус, чието намръщено изражение се подиграваше на нейното.
– Какво беше това? – Попита тя.
– Не знам, но имам чувството, че не е нищо добро.