***
Страйкър най-накрая успя да се успокои. Поне външно. Вътре все още кипеше. Проклета да е Разрушителката и лъжите ѝ, и проклет да е Ахерон Партенопей за честността си. Дори и да беше последното нещо, което щеше да направи, щеше да се отърве от двамата. Но трябваше да действа внимателно. Стратегически.
Ако Разрушителката някога разбереше, че той е дал Айма на Дезидериус, за да може Спати да рани Ахерон, живота му щеше да загуби смисъл. Не, трябваше да действа с голямо умение, за да ги победи и двамата, и щеше да го направи. В крайна сметка.
Въздухът около него шумяше от молбата на Дезидериус за изход, за да може Спати да се върне от Ню Орлиънс в царството на Калосис, атлантското царство на ада.
Тук нямаше светлина. Беше вечно тъмно и мрачно. До нощта, в която уби собствения си син, това не го беше притеснявало. Сега обаче го притесняваше. Страйкър протегна ръка и отвори портала. Дезидериус се върна, все още безтелесна мъгла.
Страйкър изкриви устни към некомпетентния Даймон. Някога той беше уважавал Даймоните, но провала на Дезидериус срещу един обикновен Нощен ловец и неговата човешка любовница беше оставил Страйкър напълно отвратен от това същество.
Ако не беше факта, че не искаше да се изложи на огъня на Разрушителката, нямаше да позволи на Дезидериус дори този един шанс да се върне в телесна форма.
Но в замяна на това, че Дезидериус рани Ахерон, Страйкър беше готов да прероди Даймона.
– Мислех, че ще…
– Срещу какво съм изправен? – Попита Дезидериус, докато безликата му, безформена същност трептеше в слабо осветената стая.
– Знаеш срещу какво се изправяш.
– Не – отвърна Дезидериус. – Какво беше това вещество, което ми даде, за да поваля лидера на Нощните ловци?
– Това не те засяга. Единствената ти грижа е да ми донесеш детето.
– Не разбирам защо.
Страйкър се разсмя.
– И никога няма да разбереш. Донеси ми детето или ще те изтрия от лицето на земята.
Ако не знаеше по-добре, щеше да се закълне, че призрака наистина му се присмива.
– Аз бях изхвърлен от тялото на кучката от Ахерон. Сега те са под охрана. Имам нужда от друго тяло.
Страйкър замлъкна, когато чу Даймон да крещи отвън. Без съмнение Харонтите на Аполими все още търсеха този, който беше откраднал Айма от нея.
Никой от тях нямаше да го потърси. Нямаше да посмеят.
Всъщност той нямаше настроение да си играе повече. Майка му, Разрушителката, му беше казала да чака. Той беше уморен от чакането. В деня, в който беше пролял кръвта на собствения си син, за да умилостиви Разрушителката, беше започнал да забелязва някои неща.
И когато майка му, му беше наредила да ѝ донесе малкото дете на бивш Нощен ловец и човешка магьосница, той беше разбрал нещо. Това дете, известно като Мариса Хънтър, държеше в ръцете си баланса на вселената.
Който я притежаваше, притежаваше ключа към най-първичната, древна сила на всички времена. Тя беше съдбата на целия свят. Разрушителката искаше да има детето за себе си, за да може да го контролира. Страйкър потисна горчивия си смях. Тя щеше да получи Мариса през трупа му. В крайна сметка, той щеше да контролира Окончателната съдба. Не Аполими.
– Арод, Тибер, Сирус, Аллегра! – Извика той.
Четиримата командири на Спатите се появиха пред него. Трима мъже и една жена. Страйкър отдели минута, за да огледа техните съвършени, красиви тела. Всички четири Даймона изглеждаха физически не по-стари от двадесет и седем години точно като него. И точно като него, те съществуваха от незапомнени времена. Аллегра беше най-младата в групата, но дори и тя беше на невероятните девет хиляди години.
Обучени да убиват, да отнемат и да притежават човешки души, за да живеят, армията му нямаше равна. Беше време човечеството да се срещне с тях.
– Ти ни повика, акри? – Попита Тибер.
Страйкър кимна.
– Дезидериус се нуждае от тяло, което да изпълнява заповедите ми. – Четиримата даймони се погледнаха нервно.
– Спокойно – каза Страйкър. – Не искам никой от вас да се предлага доброволно. О, не. Далеч не. Четиримата ще бъдете негови телохранители.
– Но, акри – каза тихо Аллегра – той няма тяло, което да пазим.
Страйкър се разсмя маниакално.
– Има. – Той разпери ръце и в центъра на стаята се появи образ. Облечен изцяло в черно, Нощен ловец вървеше сам по улиците на Ню Орлиънс.
– Ето тялото ти, Дезидериус – каза той. – И ето билета ти за дома на Ловците. Сега ми донеси бебето, или всички ще умрете завинаги.
Когато започнаха да изчезват от стаята, Страйкър ги спря с една последна заповед.
– Ахерон ми отне единственото нещо, което някога съм обичал. В памет на сина ми, който ми открадна, ти заповядвам да накараш хората, които Ахерон обича, да платят. Искам да видя кръв да тече по улиците на Ню Орлиънс. Разбра ли?
Дезидериус се усмихна зловещо.
– Разбрах, Акри. Напълно разбрах.