***
Валериус не можеше да повярва, че ще се срещне със съпругата на врага си. Близначката на Табита.
Никога не беше бил по-нервен и несигурен в себе си. Но отказа да го покаже.
Изправи гърба си и влезе в библиотеката, където Табита поздрави сестра си. Беше изключително странно да ги слуша как говорят. Единственият начин, по който можеше да различи гласовете им, беше речника им. Табита имаше уникален начин на говорене, докато близначката ѝ беше по-красноречива и възпитана.
Аманда леко разшири очи, докато го оглеждаше от главата до петите. Каквото и да си мислеше за него, не даде никакъв знак.
– Ти трябва да си Валериус – каза тя, пристъпвайки напред, за да му подаде ръка.
– За мен е чест – отвърна той официално, преди да ѝ стисне ръката много кратко, да я пусне и да отстъпи шест крачки назад.
Тя погледна Табита.
– Вие двамата сте странна двойка, нали?
Табита сви рамене, преди да пъхне ръце в джобовете си.
– Слава Богу, че е по-сладък от Тони Рандал и че няма носа на Джак Клугман.
Валериус стана още по-твърд. Табита нежно прокара ръка по ръката му.
– Спокойно, скъпи. Тя не хапе. Само аз го правя. – Тя му намигна.
Проблемът беше, че той не знаеше как да се отпусне. Особено докато близначката ѝ го зяпаше, сякаш беше нещо зловещо. Аманда наблюдаваше сестра си с римския генерал, когото беше решила, че ще мрази от първата среща. За нейна изненада, не го мразеше.
Не беше приятелски настроен, това беше сигурно. Стоеше там с изразителен, арогантен поглед, който сякаш я предизвикваше да го обиди. Но като го погледна по-отблизо, осъзна, че това беше само фасада. Всъщност той очакваше тя да му каже нещо зло и просто се подготвяше да го понесе.
Всъщност, нейното психическо чувство не улови никаква жестокост. Въпреки че изглеждаше напълно неспокоен, погледа му се омекотяваше всеки път, когато поглеждаше Табита. И нямаше как да не забележи реакцията на Табита към него. О, Боже, те наистина се обичаха. Какъв кошмар!
– Е – каза бавно Аманда – мога да стоя тук и да карам всички да се чувстват неудобно, или мога да си отида вкъщи. Все пак трябва да се прибирам, преди да се стъмни. Така че…
– Извинете, г-жо Хънтър – каза той бързо. – Не исках да ви накарам да се чувствате неудобно. Ако желаете да останете и да поговорите с Табита, с удоволствие ще се оттегля.
Тя се усмихна на любезността му.
– Не, няма проблем. Просто исках да се запознаем. Никога не съм била човек, който позволява на другите да вземат решения вместо мен, и исках да разбера дали наистина сте трипръст, рогат демон. Но, странно, изглеждате като счетоводител.
– От нея това е комплимент – каза Табита със смях.
Той изглеждаше още по-неудобно.
– Няма нищо – каза Аманда. – Наистина. Просто изпитах безумна нужда да разбера кой държи сестра ми за заложник. Не е типично за нея да не ми се обажда по три дузини пъти на ден.
– Не я държа за заложница – каза той бързо, сякаш обвинението го беше обидило. – Може да си тръгне, когато пожелае.
Аманда се усмихна.
– Знам. – Погледна Табита и поклати глава. – Ще бъде ад на Деня на благодарността, а? Да не говорим за ужаса на Коледа. А ние си мислехме, че баба Флора е лоша с чичо Робърт.
Сърцето на Табита затупа от думите на сестра ѝ.
– Не те ли притеснява?
– О, притеснява ме, разбира се. По-скоро бих се самоубила, отколкото да нараня Кириан, но не мога да нараня и теб, нито да те загубя заради нещо, което се е случило преди две хиляди години. Може да имаме късмет и някой от Даймоните да хване Валериус, преди всичко това да приключи.
– Аманда! – Извика Табита.
– Шегувах се, Таби. Наистина. – Тя взе ръката на Валериус и я притисна към тази на Табита. – Едно от тези не е като другите, едно от тези не принадлежи тук – прошепна тя. После по сериозно. – Ще помолиш ли Аш да върне душата на Валериус? – Табита се почувства малко неудобно от този въпрос.
– Не сме стигнали толкова далеч.
– Разбирам.
Табита се вкамени от тона, с който Аманда го изрече.
– Какво искаш да кажеш с това?
Аманда я погледна, сякаш нямаше представа.
– Нищо.
– Да, разбира се – каза Табита, а гнева ѝ нарастваше. – Познавам този тон. Не мислиш, че говоря сериозно за него, нали?
– Не съм казала такова нещо – измърмори Аманда.
– Не беше нужно да го казваш, Аманда. Знаеш, че съм наистина уморена да бъда обект на семейните шеги. Никога не съм разбирала защо аз съм странната и лудата, когато Тиа танцува гола в блатата по време на вуду церемонии; Селена се оковава с вериги към огради; Карма е осеменяваща бикове; леля Жасмин се опитва да скрепи мухоловка с кудзу, за да създаде растение, което убива мъже, за да изяде бившия ѝ…
– Какво? – Попита Валериус.
Табита го игнорира.
– А ти, скъпа Аманда, която всички обичат. Първо, без да знаеш, излизаш с полуаполит, чийто осиновител иска да те убие заради силите ти, а накрая се омъжваш за вампир, когото аз трябва да търпя, въпреки че лично мисля, че е надут, арогантен и без чувство за хумор. Защо аз съм лудата в цялата тази история?
– Табита…
– Не ме Табитавай, когато знаеш, че това ме ядосва!
Очите на Аманда пламнаха.
– Добре, искаш да знаеш защо ти си лудата? Защото прескачаш от една крайност в друга. Боже, колко имаше, девет специалности в колежа?
– Тринадесет.
– Виждаш ли? Ти си лекомислена. Ако не се грижехме за теб, щеше да си една от бездомните, които храниш всяка вечер, и ти го знаеш. Затова ги храниш.
– Мога да се грижа за себе си.
– Да, разбира се. Колко работни места си сменила, преди Ирена да ти остави магазина? Между другото, тя не искаше да се пенсионира. Баща ни ѝ плати, защото беше единствената работа, която си задържала повече от няколко дни.
– Кучка! – Табита се хвърли към сестра си, но Валериус я спря.
– Табита, успокой се – каза той, задържайки я.
– Не! Уморена съм да ме третират като селската идиотка от хора, които твърдят, че ме обичат.
– Нямаше да се отнасяме така с теб, ако не се държеше така. Боже, Табита, погледни се. Погледни защо Ерик те напусна. Обичам те, наистина, но през целия си живот не си направила нищо друго, освен да създаваш раздори.
– Не смей да ѝ говориш така – изръмжа Валериус, като се отдалечи от Табита, за да се изправи срещу Аманда. – Не ми пука коя си, ще те изхвърля. Никой не ѝ говори така. Никой. В Табита няма нищо лошо. Тя е само доброта към всички. Ако не виждаш всичките ѝ добри качества, тогава има нещо сериозно нередно с теб.
Усмивка веднага се появи на лицето на Аманда.
– И това беше точно това, което трябваше да знам.
– Играеше ли си с мен? – Изръмжа Табита.
– Не – отвърна строго Аманда. – Това не е игра. Но преди да отида да направя съпруга си напълно нещастен, трябва да знам, че вие двамата сте сериозни и че Валериус не е просто поредната ти мания, с която да побъркваш семейството си.
Табита я изгледа с гневен поглед, докато бурните ѝ емоции се вихряха.
– Има моменти, Манди, в които мисля, че те мразя.
– Знам. Доведи го у дома тази вечер и ще опитаме отново.
– Не мога да повярвам, че правиш това за нас – каза Валериус.
Аманда пое дълбоко дъх.
– Без да се обиждаш, не го правя за вас. Правя го за Кириан. Аш ми каза нещо и аз съм тук, за да се уверя, че ще се случи.
С тези думи тя се обърна и се запъти към вратата.
– Манди? – Повика я Табита, спирайки я, преди да излезе. – Имаме ли примирие?
– Не. Имаме нестабилно, убийствено семейство. Но поне няма да е скучно. Ще се видим довечера.
Табита гледаше как сестра ѝ си тръгва. Дълбоко в стомаха ѝ се настани силно предчувствие. Беше мрачно и сурово. Страшно и студено. Беше почти като да знаеше инстинктивно, че тази вечер една от тях ще умре.