***
Ник вървеше по улица „Урсулинс“, насочвайки се към къщата на улица „Бурбон“, която деляше с майка си. След като чу обаждането на Валериус за Тиа, той веднага отиде да провери майка си, която работеше до късно в „Санктуари“. Тъй като беше планирал да се мотае около бара, за да я чака, докато не си тръгне, той вече беше там, когато получи обаждането.
Веднага щом стигна до салонните врати, охранявани от Дев Пелтие, един от мечките, собственици на Санктуари, му казаха, че майка му е тръгнала по-рано от работа, защото не се чувствала добре. Ник беше абсолютно бесен на мечката, докато Дев не му каза, че Улрик се е съгласил да я придружи до дома.
Предвид счупените ребра на Ник, майка му беше много по-безопасна с Нощен ловец, отколкото с него. Все пак, той имаше нужда да провери дали е добре.
Цял живот бяха само двамата. Забременена от престъпник, когато беше само на петнадесет, майка му беше изгонена от дома си, за да се оправя сама. Нямаше да я вини, ако го беше изоставила, но тя не го направи.
– Ти си единственото нещо в живота ми, което съм направила правилно, Ники, и всяка вечер благодаря на Бог, че те даде на мен.
Затова я обичаше толкова много. Ник никога не беше срещал нито един от своите прародители.
По дяволите, баща си беше виждал само няколко пъти и само веднъж, което наистина помнеше. Това беше, когато Ник беше на десет години и баща му се нуждаеше от място, където да отседне за най-дългия период на свобода, който беше имал като възрастен – цели три месеца.
Както се случва в лошите клишета, баща му се нанесе при тях, пиеше бира постоянно и ги биеше, докато един от престъпните му приятели не го убеди да опита да ограби банка, където баща му застреля четирима души просто за забавление. Баща му беше бързо осъден, а година по-късно умря, когато някакъв затворник му преряза гърлото по време на бунт в затвора.
Шериз Готие оставяше много да се желае, що се отнасяше до вкуса ѝ към мъжете, но като майка
Беше перфектна. А Ник би направил всичко на света за нея. Чу шумове от телефона си Nextel и помисли, че отново е Ото, който си играе с него. Но не беше.
Акцентираният глас на Валериус наруши тишината.
– Ник, там ли си?
Точно това му трябваше тази вечер. Намръщен, той издърпа телефона от колана си.
– Какво? – Изръмжа той.
– Исках да ти кажа, че Улрик е Дезидериус. Вече е убил Тиа. Не знам кой е следващия, но мисля, че трябва да провериш майка си. – Изведнъж гласа на Валериус се промени и кръвта му се ледени.
– О, чакай – каза Дезидериус подигравателно – тя вече е мъртва. – Той издаде звук, като си цъкаше с устни. – Хммм, група О отрицателна. Любимата ми. Разбира се, ще се радваш да знаеш, че последните ѝ мисли са били за теб.
Ник замръзна за миг, преди да изпусне телефона и да почне да тича колкото може по-бързо към къщата си. В ума му се появяваха образи на майка му. Как го дразнеше нежно, докато растеше. Гордостта на лицето ѝ в деня, в който ѝ каза, че отива в колеж. Наранените му ребра го боляха и пулсираха, но не му пукаше дали ще разкъса и двата си бели дроба. Трябваше да стигне до нея. Когато стигна до портата на алеята, трепереше толкова силно, че едва успя да въведе кода.
– По дяволите, отвори! – Изръмжа той, когато първия код беше отхвърлен. Въведе го отново. Портите се отвориха бавно. Зловещо. Запъхтян от страх и изтощение, той се втурна по алеята към задната врата.
Беше отключена. Ник влезе, готов за битка. Спря в кухнята, за да извади Глок 31 от чекмеджето до печката. Провери пълнителя, за да се увери, че е пълно зареден с всички седемнадесет патрона.
– Мамо? – Извика той, докато пъхаше пълнителя.
– Мамо, Ник е, вкъщи ли си?
Отговор му беше само тишина. Сърцето му туптеше, Ник се промъкна през къщата, стая по стая, очаквайки да бъде нападнат. Не намери абсолютно нищо, докато не стигна до хола на горния етаж. На пръв поглед изглеждаше, че майка му седи на стола си, както беше правила милион пъти преди, когато се прибираше вкъщи и я заварваше да го чака.
Купи тази къща само заради тази стая. Майка му обичаше да чете романтични романи. Цял живот мечтаеше да има дом, където да има перфектна, петоъгълна стая, в която да чете книги на спокойствие. Холът беше облечен с поръчкови лавици за книги.
Всеки сантиметър от всяка лавица беше запълнен с книги, които тя беше избрала и пазела с любов.
– Мамо? – Каза той, гласа му прекъсна от ридания. Ръката му трепереше, докато държеше пистолета и гледаше през замъглените си очи към русата коса, която се виждаше над коженото кресло. – Моля те, говори ми, мамо, моля те. – Тя не мърдаше.
Той се бореше със сълзите, докато бавно се приближаваше, докато не можа да я докосне. Тя все още мълчеше. Ник извика от мъка, когато зарови ръка в меката ѝ коса и видя бледостта на лицето ѝ. Жестоката рана от ухапване на врата ѝ.
– Не, мамо, не! – Изхлипа той, като коленичи до нея. – По дяволите, мамо, не умирай!
Само че този път допира ѝ не му носеше утеха. Нямаше мек, любящ глас, който да му каже, че мъжете не плачат. Те не показваха болка. Но как можеше някой мъж да издържи такава брутална агония?
Това беше негова вина. Изцяло негова. Той беше идиота, който се сприятели с Нощните ловци. Ако ѝ беше казал истината…
Тя нямаше никакъв шанс.
– Мамо – прошепна той в студеното ѝ лице, докато я люлееше в ръцете си. – Толкова съжалявам. Не исках да те нараня. Не исках. Моля те, събуди се, моля те. О, моля те, мамо, не ме оставяй.
Тогава гнева го обзе. Изви се във вените му и изкрещя в разтърсващи вълни, които го разкъсаха.
– Артемида! – Извика той. – Призовавам те в човешка форма. Веднага!
Тя се появи почти мигновено с ръце на хълбоците ѝ в гняв. Поне докато не видя тялото на майка му.
– Какво е това? – Попита тя, изкривявайки устните си, сякаш гледката на смъртта я отвращаваше. – Ти си приятеля на Ахерон, Ник, нали?
Ник сложи майка си обратно на стола, изтри сълзите от очите си с гърба на ръката си и бавно се изправи.
– Искам отмъщение за демона, който направи това, и го искам веднага.
Тя изпусна груб звук на отхвърляне.
– Можеш да искаш каквото си искаш, човече, няма да го получиш.
– Защо не? Даваш го на всеки друг задник, който го иска. Направи ме Нощен ловец. Дължиш ми го.
Тя наклони глава и повдигна вежда към него.
– Не ти дължа нищо, човече. И в случай, че не си забелязал, идиот, трябва да умреш, преди да можеш да станеш Нощен ловец. – Тя изпусна възмутена въздишка. – Не си ли научил нищо от Ахерон?
Артемида направи крачка назад, с намерение да се върне в Олимп, но преди да успее, човека коленичи на земята и вдигна пистолет.
– Направи ме Нощен ловец – изръмжа той миг преди да дръпне спусъка. Артемида замръзна при силния, еховиден звук от изстрела. Не можеше да диша, докато гледаше мъртвия мъж, лежащ пред краката ѝ.
– О, не – каза тя без дъх, докато сърцето ѝ туптеше. Човешкият приятел на Ахерон току-що се беше самоубил пред очите ѝ! Какво да прави?
Панически мисли се блъскаха в главата ѝ.
– Ще ме обвини за това. – Никога няма да ѝ прости. Никога.
Въпреки че не беше нейна вина, Ахерон щеше да намери начин да я обвини за всичко, да и каже, че е трябвало да знае и да го спре.
Тя зяпаше с ужас кървавите петна по бялата си рокля. Никога не беше виждала такова нещо.
– О, мисли, Артемида, мисли.
Но тя не можеше да мисли трезво. Всичко, което чуваше, беше гласа на Ахерон в главата ѝ, който ѝ разказваше защо Ник и майка му означават толкова много за него.
„Никога няма да разбереш, Арти. Те нямаха нищо освен един друг и вместо да се обвиняват взаимно за разрушените си животи, както биха направили много хора, те се сближиха. Животът на Шериз беше гаден, но въпреки това тя беше мила и щедра към всички, които срещаше. Един ден Ник ще се ожени и ще ѝ даде къща, пълна с внуци, които да обича. Зевс знае, че и двамата го заслужават.“
Само че сега Ник лежеше мъртъв пред краката ѝ. Убит от собствената си ръка, а той беше католик. Вече усещаше миризмата на сяра.
– Ахерон! – Извика тя, позволявайки на гласа си да проникне през всички измерения. Трябваше да му каже, преди да е станало твърде късно. Само той можеше да оправи нещата. Той не отговори.
– Ахерон! – Опита отново тя.
Той отново мълчеше.
– Какво да правя? – Беше ѝ забранено да превърне самоубиец в Нощен ловец. Но ако остави Ник мъртъв, душата му щеше да бъде взета от Луцифер и той щеше да прекара вечността в ада, измъчван. И в двата случая тя щеше да загуби. Ахерон щеше да я обвинява, че е оставила приятеля му да страда. Щеше да си помисли, че е направила това умишлено, само за да го нарани.
А ако спасеше Ник
Последиците бяха непоносими. Но докато стоеше там, нерешителна, един образ се появи и остана в ума ѝ. Изражението на лицето на Ахерон в деня, когато тя обърна гръб на болката му.
Това беше единственото нещо в живота ѝ, за което наистина съжаляваше. Единственото нещо, което би променила, ако можеше. Тук нямаше истински избор. Не можеше да нарани Ахерон така отново.
Никога. Коленичи, тя привлече тялото на Ник към себе си и го върна в състоянието, в което беше преди изстрела. Отмести косата от лицето му и произнесе забранените думи на отдавна изчезнала цивилизация.
Камъкът се появи в ръката ѝ. Тя усети топлината му, когато душата му влезе в него. Две секунди по-късно очите на Ник се отвориха. Вече не бяха сини, а черни като катран. Той изсъска, когато болката от светлината прониза чувствителните му очи.
– Защо не повика Ахерон вместо мен? – Попита го тихо тя.
– Беше ми ядосан – отговори той, промърморвайки с още непривичните си зъби. – Каза ми да се самоубия и да му спестя труда.
Артемис се сгърчи, като чу тези думи. Бедният ѝ Ахерон. Никога нямаше да си прости за това. Нито щеше да прости на нея.
Ник се изправи.
– Искам отмъщение.
– Съжалявам, Ник – прошепна тя. – Не мога да ти го дам. Ти не спази сделката.
– Какво?
Преди да успее да каже нещо повече, тя вдигна ръка и го изпрати в специална стая в храма си.
– Къде си, Ахерон? – Прошепна тя. Светът се рушеше, а той не се чуваше никъде. Не беше в неговия стил да бъде толкова небрежен. Страхувайки се, че нещо лошо му се е случило, тя затвори очи и го потърси.
Дезидериус вървеше по улицата, сякаш беше негова.
И защо да не го прави?
Той го направи. Разпери ръце и наведе глава назад, докато чуваше виковете на невинните в главата си.
– Трябваше да си тук, Страйкър – каза той със смях. Само Страйкър можеше да оцени истински красотата на тази нощ. Но времето изтичаше.
Трябваше да се върне с детето на Ловеца до полунощ, или Разрушителката щеше да отнеме тялото му.
– Татко?
Той се обърна при гласа на сина си.
– Да?
– Ахерон все още го няма, точно както Страйкър обеща, и намерихме входа.
Дезидериус се разсмя. Най-накрая щеше да си отмъсти на Аманда и Кириан.
И веднага щом предаде детето, щеше да довърши основното ястие с Табита за десерт.