***
Въпреки себе си, той беше впечатлен. Наистина отдавна не беше срещал жена, която да знае родния му език. Разбира се, не му харесваше да го наричат глупаво момче, но имаше нещо, което можеше да се каже за една жена, която притежаваше такава интелигентност. И беше минало вечност, откакто беше бил около някой, който не го презираше открито.
Тя не беше остра в отговорите си. По-скоро се бореше с него като шампион по дебати, който не приемаше нищо от това присърце.
Колко необичайно.
Колко ужасно освежаващо. Изведнъж мелодията на „Зоната на здрача“ прозвуча в къщата.
– Какво е това? – Попита той трепетно. Може би наистина беше влязъл в царството на Род Серлинг.
– Звънецът. Вероятно доставят дрехите ти.
– Таби! – Извика Марла отнякъде извън спалнята. – Бен донесе нещата ти.
Валериус се вцепени от грубото поведение.
– Винаги ли крещи така?
– Ей, стига – каза строго Табита. – Марла е една от най-скъпите ми приятелки на този свят и ако я обиждаш или продължаваш да я наричаш „той“, ще ти забия кола в място, където ще боли много повече от гърдите ти. – Тя сведе погледа си многозначително към слабините му.
Валериус разшири очи при заплахата ѝ. Каква жена би казала такова нещо на мъж? Преди да успее да пророни и дума, тя напусна стаята. Зашеметен, той не знаеше какво да прави.
Какво да мисли. Отиде до скрина, където тя беше оставила ножа си. До него бяха портфейла му, ключовете и телефона.
Хвана телефона и се обади на Ахерон, който веднага отговори.
– Имам нужда от помощ – каза му Валериус за първи път от две хиляди години.
Ахерон леко въздъхна.
– Помощ за какво? – Попита той. Гласът му с тежкия акцент беше сънен, сякаш Валериус го беше събудил от дълбок сън.
– В къщата на луда жена съм, която твърди, че те познава. Трябва да ме измъкнеш оттук веднага, Ахерон. Не ме интересува как.
– По обед е, Валериус. И двамата трябва да спим. – Ахерон замълча. – Къде си изобщо?
Валериус огледа стаята. Тристранното огледало на античния скрин беше покрито с карнавални мъниста. Вместо персийски килим имаше гигантска карта на пътищата с играчки-колички. Части от стаята показваха безупречен вкус и възпитание, а други бяха просто плашещи. Той се поколеба пред нещо, което приличаше на вуду олтар.
– Не знам – каза Валериус. – Чувам някаква ужасна музика отвън, рогове, а аз съм в къща с мохаканска кукувица, травестит и луда с нож.
– Защо си в къщата на Табита? – Попита Ахерон.
Валериус остана безмълвен от въпроса. Ахерон наистина я познаваше? Да, Ахерон беше малко ексцентричен, но досега Валериус беше смятал, че атлантеца има повече разум, отколкото да се свързва с такива нисши хора.
– Извинявай?
– Спокойно – каза Ахерон, прозявайки се. – В добри ръце си. Таби няма да ти направи нищо.
– Тя ме намушка!
– По дяволите – каза Аш. – Казах ѝ да не намушква повече Ловци. Мразя, когато го прави.
– Мразиш? Аз съм този с гнойната рана.
– Наистина ли? – Попита Ахерон. – Никога не съм срещал Нощни Ловци с гнойни рани. Поне не външни.
Валериус стисна зъби от неподходящия хумор на атлантеца.
– Не те намирам за забавен, Ахерон.
– Да, знам. Но погледни от добрата страна: ти си третия Нощен ловец, който тя е хванала досега. Понякога малко се увлича.
– Малко се е увлякла? Тази жена е заплаха.
– Не, тя е добро момиче. Освен ако не си Даймон – тогава може да се състезава със Ксантипе за парите си.
Валериус се съмняваше в това. Дори прословутата древногръцка мегера трябваше да е по-сдържана от Табита. Вратата се отвори и Табита влезе в стаята с дрехите му, увити в найлон.
– С кого говориш? – Попита тя.
– Кажи ѝ, че я поздравявам – каза Ахерон секунда по-късно. Този път Валериус наистина се запъна. Просто не можеше да повярва на това, което се случваше. Че тези двамата се познаваха толкова добре.
Той се втренчи в Табита, докато тя закачаше дрехите му на дръжката на гардероба.
– Ахерон те поздравява.
Тя се премести, за да застане пред него, наведе се напред и повиши глас, за да може Ахерон да я чуе по телефона.
– Здравей, красавецо. Не трябва ли да спиш?
– Да, трябва – отговори Ахерон на Валериус.
– Не наричай Ахерон „красавец“ – каза строго Валериус на Табита.
Тя всъщност му изръмжа. Като кон.
– Не наричай Ахерон „красавец“, защото, ами, това е просто отвратително. Но аз му казвам „красавец“ през цялото време.
Валериус беше шокиран. Тя беше ли…
– Не, тя не е моята приятелка – каза Ахерон от другия край, сякаш можеше да чуе мислите на Валериус. – Оставям я за някой друг нещастник.
– Трябва да ми помогнеш, Ахерон – каза Валериус, стискайки по-силно чаршафа, докато се отдалечаваше от Табита, която продължаваше да го преследва из стаята.
– Добре, слушай. Ето ти помощ. Знаеш ли коженото си палто от кашмир?
Валериус не можеше да си представи как това може да му помогне, но в този момент беше готов да опита всичко.
– Да?
– Пази го добре. Марла е с твоя размер и със сигурност ще се опита да го открадне, ако го види. Тя има странна мания към палта и сака, особено ако са били носени от мъже. Последния път, когато бях в града, тя си тръгна с любимото ми мотоциклетно яке.
Валериус остана с отворена уста.
– И как се сприятеляваш с травестити, Ахерон?
– Имам много интересни приятели, Валериус, а някои от тях са дори пълни и абсолютни гадняри.
Той се вцепени.
– Това за мен ли беше?
– Не. Просто мисля, че си прекалено напрегнат за собственото си добро. Сега, ако приключиш с истерията, бих искал да си легна да спя.
Аш действително затвори телефона. Валериус стоеше там, държейки мобилния телефон. Чувстваше се, като че ли някой току-що беше прерязал въжето на спасителния му пояс и го оставяше да се носи във води, пълни с акули. Самата Джоуз беше там, чакаща да го погълне. Юпитер, помогни ми.
Табита вдигна възглавницата от пода и я върна на леглото. Тя се замисли, когато погледна гърба на Валериус. По дяволите, той имаше най-хубавия задник, който тя беше виждала у мъж. Някой трябваше да му сложи печат „Първа категория“. Единственото, което можеше да направи, беше да се приближи до него и да го пипне, но неговата твърда, студена стойка я държеше на разстояние.
Това и множеството белези, които белязаха гърба му. Изглеждаше, сякаш някой го беше биел многократно. Но кой би посмял да направи такова нещо?
– Добре ли си? – Попита тя, докато той отиваше към скрина и оставяше телефона си. Той прокара ръка през дългата си коса и въздъхна.
– Колко часа остават до залез?
– Малко повече от пет. – Тя усети, че той все още е ядосан и объркан.
– Искаш ли да се върнеш в леглото и да спиш?
Той я погледна сурово и заплашително.
– Искам да си отида вкъщи.
– Да, щях да те закарам, ако Ото беше вдигнал телефона снощи.
– Дадох на Гуидо почивка за лошо поведение – промърмори Валериус. После лицето му изведнъж пребледня. Табита усети страх, последван от толкова силна болка, че тя се сгърчи.
– Какво има? – Попита тя.
– Трябва да се прибирам веднага.
– Е, освен ако нямаш някаква специална връзка с Аполон, за която трябва да знам, това е толкова вероятно, колкото да спечеля от лотарията, което би било много вероятно, ако Аш някога ми сподели проклетите числа. Зъл кучи син. Не споделя нищо.
Усети вълна от безнадеждна отчаяност да обзема Валериус. Инстинктивно се приближи до него и леко докосна ръката му.
– Всичко е наред, наистина. Ще те закарам обратно, веднага щом залезе слънцето.
Валериус погледна ръката ѝ върху бицепса си. От векове никоя жена не беше докосвала така голата му ръка. Не беше сексуално. Беше успокояващо. Ръката на някой, който му предлагаше утеха. Той вдигна поглед към нея. Тя имаше пламенно сини очи.
Бяха остри и интелигентни. Но най-вече бяха добри, а добротата не беше нещо, с което Валериус беше свикнал. Повечето хора го поглеждаха и веднага изпитваха силна неприязън към него. Като човек, той го приписваше на царския си статус и на заслужената репутация на семейството му за бруталност.
Като Нощен ловец, това се дължеше на факта, че беше римлянин, а тъй като Рим и Гърция бяха воювали векове наред, докато Рим най-накрая не подчини Гърция, беше нормално гърците да го мразят. За съжаление, гърците и амазонките бяха гласовита група, която бързо обърна всички други Нощни ловци и оръженосци срещу своите римски събратя.
През вековете Валериус се беше убедил, че не се нуждае от братя по оръжие и дори започна да изпитва болезнено удоволствие от това, че им напомня за своя царски римски статус. От първата година на своето прераждане той се научи да нанася удари, преди те да го ударят.
Най-накрая прие строгата формалност и чувството за приличие, които баща му беше втълпил в него като дете. Но тази формалност изчезна пред нежността на докосването на тази жена. Табита преглътна, когато нещо премина между тях. Тъмният му, интензивен поглед я прониза и за първи път не беше осъдителен или критичен.
Беше почти нежен, а нежност не беше нещо, което тя очакваше от мъж с репутацията на Валериус.
Той положи пръстите си върху белега на бузата ѝ. Тя не видя презрителната усмивка, която повечето мъже показваха, когато го виждаха. Вместо това, той нежно проследи линията му.
– Какво се случи? – Попита той.
„Автокатастрофа“ почти излезе от устата ѝ. Беше лъгала толкова дълго, че вече ѝ идваше автоматично. Честно казано, беше много по-лесно да лъже, отколкото да живее с истината.
Тя знаеше колко грозно беше лицето ѝ. Семейството ѝ нямаше представа колко пъти ги беше чувала да коментират белега ѝ. Колко пъти Кириан беше казал на Аманда, че с удоволствие ще плати за пластична ѝ операция.
Но Табита се страхуваше от болниците, откакто леля ѝ беше починала от обикновена тонзилектомия, която се беше объркала. Никога не би избрала да си направи нещо само защото вече не беше красива. Ако останалия свят не можеше да се справи с нея, това беше техен проблем, не неин.
– Даймон – каза тихо тя. – Каза, че иска да ми даде специален спомен, за да го помня винаги.
При думите ѝ челюстта му се разтресе и тя усети гнева му към нея. – Ще му призная заслугата – каза тя, преглъщайки сълзите си. – Беше прав. Мисля за него всеки път, когато се погледна в огледалото.
Валериус свали ръката си върху белега на врата ѝ, където един от даймоните я беше ухапал. Ако Кириан не беше дошъл да я спаси, най-вероятно тя щеше да умре онази нощ.
– Съжалявам – прошепна той.
Това бяха думи, които тя беше сигурна, че никога не са излизали от устата на този мъж.
– Няма нищо. Всички имаме белези. Просто имам късмет, че повечето от моите са отвън.
Валериус беше изумен от мъдростта ѝ. Никога не беше очаквал такава дълбочина на мисълта от жена като нея. Тя леко стисна ръката му, преди да я махне от врата си и да направи крачка назад.
– Гладен ли си?
– Умирам от глад – отговори той честно. Както повечето Нощни ловци, той обикновено ядеше три пъти на ден. Едното малко след като се събудеше при залез слънце, другото около десет или единадесет вечерта, а третото около три или четири сутринта. Тъй като беше ранен доста рано, снощи беше ял само едно хранене.
– Добре, кухнята ми е добре заредена. Какво би искал?
– Нещо италианско.
Тя кимна.
– Звучи добре. Облечи се, ще се видим долу. Кухнята е вратата вляво. Не отваряй тази вдясно, на която има стикер „Биологична опасност“. Тази води към магазина ми и там е светло като през ден. – Тя започна да затваря вратата зад себе си, но се спря. – Между другото, може да искаш да оставиш палтото си в гардероба ми, докато не си тръгнеш. Марла…
– Ахерон вече ме предупреди.
– А, добре. До скоро.