***
След като лицето му придоби няколко интересни нюанса, той най-накрая се окопи.
– Слава на Юпитер, че нямаше друг нож в ръцете си – промърмори той, а след това по-силно добави: – Всяка мъж, който влезе в къщата ти, ли риташ така?
– О, Боже, не още един! – Каза Марла, като влезе в стаята. – Таби, кълна се, че е чудо, че изобщо имаш личен живот, като се има предвид как се отнасяш с мъжете.
– О, млъкни, Марла. Този път не го направих умишлено.
Марла завъртя очи, докато взе две диетични коли от хладилника. Даде една на Валериус.
– Дръж я на раната си, скъпи. Ще ти помогне. Бъди благодарен, че не си Фил. Чух, че са му направили операция за възстановяване на тестисите, след като Таби го хвана да я мами. – След това отвори капачката на напитката си и се върна на горния етаж.
– Заслужаваше го – извика Табита след Марла. – Късметлия е, че не му го отрязах.
Валериус наистина не искаше да продължава разговора. Стана и остави колата на плота.
– Защо готвиш?
Табита сви рамене.
– Каза, че не искаш нещо от консерва, затова ти правя паста.
– Но ти каза…
– Казвам много неща, които не мисля.
Той я наблюдаваше, докато тя изключваше котлона и носеше тенджерата с врялата паста към мивката. Звънецът иззвъня.
– Ще ми отвориш ли?
– Какво да отворя? – Попита той.
– Микровълновата.
Валериус огледа кухнята. В целия си живот рядко беше виждал кухня и знаеше много малко за уредите, с които се готвеше. За такива неща имаше слуги.
Звънецът иззвъня отново. Предполагайки, че е микровълновата, той отиде до нея и дръпна дръжката. Вътре имаше купа с маринара.
Взе рибената престилка, която лежеше пред микровълновата, и извади купата.
– Къде да я сложа?
– На печката, моля. – Той направи както му каза.
Тя донесе малка купа до мястото, където стоеше той, и покри макароните със сос.
– По-добре ли е? – Попита тя, подавайки му я.
Валериус кимна, докато погледа му не падна върху макароните. Той мигна с недоверие, когато видя формата на макароните. Не. Сигурно му се привиждаше. Това беше ли? Челюстта му се отпусна, когато разбра, че беше точно това, което изглеждаше. Малки пениси от макарони плуваха в червения сос маринара.
– О, стига – каза Табита с раздразнен глас. – Не ми казвай, че римски генерал има проблеми с пенироните.
– Наистина ли очакваш да ям това? – Попита той, ужасен.
Тя му изръмжа.
– Не смей да се държиш така надменно с мен, приятел. Случайно знам точно как живеете вие, римляните. Как украсявате къщите си. Ти идваш от земята на фалоса, така че не се прави на шокиран, че ти дадох да ядеш купа от тях. Не е като да имам летящ фалос за ветроуказател в къщата си, за да прогонвам злите духове или нещо подобно, но залагам, че ти си имал, когато беше човек.
Това беше вярно, но бяха минали векове, откакто, замисли се той, никога не беше виждал нещо подобно. Тя му подаде вилица.
– Не е сребърна, но е от неръждаема стомана. Сигурно ще ти свърши работа.
Той все още беше хипнотизиран от пастата.
– Откъде я взе?
– Продавам я и бубарони в магазина си.
– Бубарони?
– Мисля, че можеш да се досетиш.
Валериус не знаеше какво да отговори. Никога не беше ял нецензурна храна – и какъв магазин имаше тя, че продаваше такива стоки в него?
– Домът на Вети – каза Табита, с ръце на кръста. – Трябва ли да казвам още?
Валериус беше добре запознат с римската къща, за която тя говореше, както и с рискованите стенописи в нея. Вярно, неговия народ беше доста откровен по отношение на сексуалността си, но той със сигурност не очакваше да се сблъска с това в съвременния свят.
– Non sana est puella – промърмори Валериус, което на латински означаваше „Това момиче е лудо“.
– Quin tu istanc orationem hinc veterem antque antiquam amoves, vervex? – Отвърна Табита. „Ще спреш ли да използваш този остарял език, овчеглав?“
Никога досега Валериус не се беше чувствал едновременно обиден и забавен.
– Как така говориш латински толкова перфектно?
Тя извади парче препечен хляб от фурната.
– Имам магистърска степен по древна цивилизация. Сестра ми Селена има докторска степен по същата специалност. В колежа си мислехме, че е забавно да се обиждаме на латински.
– Селена Лоренс? Лудата с масата за таро карти на площада?
Тя го погледна свирепо.
– Тази лунатичка се случва да е моята любима по-голяма сестра и ако я обидиш отново, ще куцаш още повече.
Валериус си хапеше езика, докато се приближаваше към масата ѝ в трапезарията. Беше срещал Селена няколко пъти през последните три години и нито една от срещите им не беше минала добре. Когато Ахерон за първи път я спомена, Валериус се зарадва на перспективата да има с кого да разговаря, който познаваше културата и езика му.
Но веднага щом Ахерон ги представи, Селена хвърли питието си в лицето на Валериус. Нарече го с всички обиди, известни на човечеството, и дори измисли няколко нови. Той не знаеше защо Селена го мразеше толкова много. Всичко, което тя казваше, беше, че е жалко, че не е умрял под стъпките на варварска орда, разкъсан на парчета.
И това беше едно от по-благосклонните ѝ пожелания за смъртта му. Най-вероятно би я зарадвало много, ако знаеше, че истинската му смърт е била много по-унизителна и болезнена от всичките ѝ тиради.
Всеки път, когато се осмеляваше да излезе на площада, за да патрулира за даймони, тя го замерваше с проклятия и с всичко, което ѝ попаднеше под ръка. Без съмнение тя щеше да се зарадва да разбере, че сестра ѝ го е намушкала. Единственото, за което щеше да съжалява, е, че той все още е жив, а не лежи мъртъв в някоя канавка.
Табита спря на прага и наблюдаваше как Валериус мълчаливо ядеше пастата си. Той седеше изправен и маниерите му бяха безупречни. Изглеждаше спокоен и уравновесен. Но в същото време изглеждаше и невероятно не на място в дома ѝ.
Да не говорим, че изглеждаше и неподходящ.
– Ето – каза тя и се приближи, за да му подаде хляба.
– Благодаря – каза той, като го взе. Намръщи се, сякаш търсеше чиния за хляб. Накрая остави хляба на масата и се върна към пастата си. Между тях настъпи неловко мълчание. Тя не знаеше какво да му каже. Беше странно да има този мъж в присъствието си, след като беше чувала толкова много за него.
Нищо от това не беше добро. Зетът ѝ и най-добрия му приятел Джулиан прекарваха часове на семейни събирания, разправяйки се за Валериус и семейството му и за факта, че Артемида е преместила Валериус в Ню Орлиънс от чиста злоба, защото не е искала да пусне Кириан. Може би това беше вярно. Или може би богинята просто е искала Кириан да се изправи пред миналото си и да го остави завинаги зад себе си.
Така или иначе, човека, който изглеждаше най-наказан от решението на Артемида, беше Валериус, на когото постоянно му напомняха за омразата на Кириан и Джулиан. Забавно как той не ѝ изглеждаше толкова лош. Да, беше арогантен и формален, но имаше нещо повече в него. Тя го усещаше.
Тя отиде в кухнята, за да му донесе нещо за пиене. Първата ѝ мисъл беше да му даде вода, но после си спомни, че вече беше била жестока, като му беше дала пенирони. Беше детски импулс, за който сега се чувстваше изключително виновна. Затова реши да отвори винения си шкаф и да му донесе нещо, което без съмнение щеше да оцени.
Валериус погледна нагоре, когато Табита му подаде чаша червено вино. Той очакваше да е някакво евтино и грубо вино, но беше приятно изненадан от богатия и плътен вкус.
– Благодаря – каза той.
– Няма защо.
Когато тя се обърна да си тръгне, той я хвана за ръката и я спря.
– Защо ми купи нови дрехи?
– Как разбра…
– Намерих моите в кофата за боклук.
Тя се сгърчи, сякаш я притесняваше, че е разбрал какво е направила.
– Трябваше да изхвърля кофата. По дяволите.
– Защо не искаше да знам?
– Мислех, че може да не ги приемеш. Беше най-малкото, което можех да направя, след като аз бях част от причината да се съсипят.
Той ѝ подари усмивка, която стопли сърцето и.
– Благодаря ти, Табита.
За първи път я наричаше по име. Богатият му, дълбок акцент я накара да изтръпне.
Преди да успее да се спре, тя сложи ръка на бузата му. Полу-очакваше той да се отдръпне. Но той не го направи. Просто я погледна с любопитни черни очи.
Тя беше поразена от красотата му. От вътрешната му болка, която караше сърцето ѝ да боли за него. И преди да успее да се опомни, наведе глава, за да улови устните му с своите. Валериус беше напълно неподготвен за действието ѝ. Никога жена не беше го целувала първа. Никога. Табита беше смела в проучването си, изискваща, и това премина през тялото му като лава.
Обгърна лицето ѝ с ръце и я целуна в отговор. Табита въздъхна от декадентния вкус на генерала си. Езикът ѝ докосна зъбите му, което я накара да изтръпне. Той беше смъртоносен и опасен. Забранен. А за жена, която се гордееше, че не следва ничии правила освен своите, това го правеше още по-привлекателен.
Тя го прегърна на стола и седна в скута му. Той не протестира. Вместо това, свали ръцете си от лицето ѝ и ги прокара по гърба ѝ, докато тя издърпа връзката от косата му и разпусна гъстите, черни кичури, които се плъзгаха като коприна по пръстите ѝ.
Тя усещаше ерекцията му, която се притискаше към центъра на тялото ѝ, разпалвайки желанието ѝ още повече. Беше минало толкова много време, откакто беше била с мъж. Толкова много време, откакто беше изпитвала толкова силно желание да се прегърне с някого. Но тя искаше Валериус отчаяно, въпреки че той трябваше да бъде напълно изключен от менюто ѝ.
Главата на Валериус се замая, когато Табита прокара устните си по дължината на челюстта му, после под брадичката, към врата му. Горещият ѝ дъх го изгаряше. Бяха минали векове, откакто беше взел жена, която знаеше какво е той.
Жена, която не трябваше да целува внимателно, за да не открие зъбите му. Никога не беше бил с жена, която да го възбужда толкова. Жена, която го посрещаше толкова открито. Толкова диво.
В тази жена нямаше никакъв страх. Никаква сдържаност. Тя беше страстна и изцяло женствена.
Табита знаеше, че не трябва да прави това. На Нощните ловци не им беше позволено да се обвързват с жени.
Не им беше позволено да се обвързват емоционално с никого, освен може би с някой оръженосец. Можеше да спи с Валериус само веднъж и после щеше да трябва да го остави.
Но освен това цялото ѝ семейство мразеше този мъж и тя също трябваше да го мрази. Трябваше да я отблъсква. Само че не беше така. Имаше нещо в него, което беше неустоимо.
Против всякаква логика и разум, тя го искаше. Просто си възбудена, Таби, остави го.
Може би беше толкова просто. Бяха минали почти три години, откакто се раздели с Ерик, и през това време не беше била с никой друг. Никой дори не я беше привлякъл като нещо повече от мимолетно любопитство. Е, с изключение на Аш, но тя знаеше, че не трябва да прави нищо с него.
И дори той не я караше да трепери така. Но той не носеше в себе си болката, която Валериус носеше – или ако я носеше, беше по-добър в това да я крие от нея. Тя чувстваше, че Валериус някак си се нуждаеше от нея. Точно когато посегна към ципа на панталона му, телефона иззвъня.
Табита го игнорира, докато Марла не използваше уоки-токито, за да каже:
– Аманда е, Таби. Казва да вдигнеш телефона. Веднага.
Тя въздъхна от неудовлетворение. Даде на Валериус бърза, страстна целувка, преди да стане.
– Моля те, не казвай нито дума, докато говоря – предупреди го тя.
Откакто Аманда се омъжи за Кириан, тя стана невероятно екстрасенс и ако чуеше гласа на Валериус, веднага щеше да разбере кой е. Табита беше сигурна в това. Това беше последното нещо, с което искаше да се занимава.
Взе телефона от стената в кухнята.
– Здрасти, Манди, какво искаш?
Табита се обърна, за да наблюдава Валериус, докато той се събираше. Той си оправи косата и сложи обратно малката черна връзка, която тя беше свалила.
Той отново стана величествен и строг, като седна с вилицата в ръка и започна да яде. Сестра и бръмчеше за някакъв кошмар, но едва когато чу думата „Спати Даймон“, Табита отмести вниманието си от Валериус.
– Извини, какво каза? – Попита Аманда.
– Казах, че съм сънувала кошмар за теб, Таби, че си сериозно ранена в битка. Исках да се уверя, че си добре.
– Да, добре съм.
– Сигурна ли си? Звучиш ми малко странно.
– Прекъсна ме, докато работех.
– О – каза Аманда, приемайки лъжата, което накара Табита да се почувства малко виновна. Табита не беше свикнала да крие нещо от близначката си. – Добре. В такъв случай няма да те задържам. Но внимавай за мен. Имам много лошо предчувствие, което не ме напуска.
Табита също го усещаше. Беше нещо неопределимо и в същото време упорито.
– Не се притеснявай. Аш е в града и има още един Нощен ловец, който се е преместил при него. Всичко е наред.
– Добре. Разчитам на теб да се пазиш… Но, Таби?
– Да?
– Спри да ми лъжеш. Не ми харесва.