***
Аш крачеше неспокойно из тронната зала. Изпълнен с противоречиви емоции, той се опитваше да изблъска образите, които го преследваха.
– Няма да се намесвам. – Това беше мантрата, която повтаряше цял ден, но как можеше да не се намеси?
Животът и благополучието на хората, за които се грижеше, висяха на косъм.
Протегна ръка и мониторите отляво му показаха образи от човешкия му живот. Ужасът от всичко това. Унижението. Болката и ужаса. И всичко това, защото две жени бяха решили да го „спасят“.
Той нямаше да направи това на Яш. Да се намесва в съдбата или в свободната воля на хората…
Това беше катастрофално.
– Ахерон?
Мониторите потъмняха и той замръзна, когато чу глас в главата си, който не очакваше.
– Савитар?
– Колко хора имаш в главата си, че трябва да задаваш този въпрос?
Той се засмя на сухия хумор на мъжа. Савитар знаеше по-добре от всеки друг колко гласа чуваше Ахерон в даден момент.
Пред него се появи зловеща синя мъгла. Две секунди по-късно тя се превърна в мъж, който беше почти толкова висок, колкото него. Само Савитар би се осмелил да влезе в неговата територия без покана… Добре, той и Артемида, но Артемида беше съвсем друг кошмар.
Физически изглеждащ на около трийсет години, Савитар стоеше пред него с иронична усмивка и с кръстосани ръце на гърдите. Облечен в бели плажни панталони и синя риза с къси ръкави, носена върху бяла тениска, той изобщо не приличаше на това, което беше в действителност. Нищо подобно на същество, което притежаваше мъдростта на вековете и достатъчно сила, за да даде на Аш добър отпор. Но пък Савитар можеше да е дори по-мощен.
Имаше само един начин да се разбере със сигурност, но Аш го уважаваше прекалено много, за да го разбере.
Слаб и мускулест, Савитар не се беше променил много от деня, в който се бяха срещнали за първи път – с изключение на гардероба си, но този на Аш се беше променил много повече.
Цветни татуировки покриваха предмишниците на Савитар. Вълнистата му черна коса стигаше малко под ушите му и той я носеше в небрежен, лесен стил. Очите му бяха в ярък нюанс на лавандула. Тези очи бяха вечни, мощни и дори малко покварени.
Не, те бяха много покварени.
Аш никога не беше сигурен на коя страна ще застане Савитар. Само Савитар знаеше това и не винаги го споделяше.
– Как е Сими? – Попита Савитар.
Аш дръпна ъгъла на форместата си тениска, за да му покаже татуировката на Сими.
– Добре е. Сега си почива. Държах я до късно.
– Не трябва да злоупотребяваш с демона си така. Тя се нуждае от почивка.
Аш пренебрегна коментара му. И двамата знаеха, че той никога не би злоупотребил със Сими.
Савитар обиколи стаята, погледа му претърсваше всеки ъгъл и пукнатина.
– Много стерилно място имаш тук.
– Сигурен съм, че твоето е пример за хедонизъм.
Савитар се разсмя, после стана сериозен.
– Не можеш да отидеш при тях, атланте. Ако го направиш, ще убиеш Страйкър.
Аш затвори очи, желаейки да може да види собственото си бъдеще толкова лесно, колкото Савитар. Но поне Савитар беше готов да сподели виденията си веднъж.
– Сигурен ли си?
– Толкова сигурен, колкото че стоя тук. Савитар се премести от пред трона, за да застане точно зад гърба на Аш.
– Може би все пак не съм там.
Аш веднага се обърна, за да не е Савитар зад гърба му – повече от всеки друг, Савитар знаеше колко мразеше някой да се приближава зад гърба му.
– Не ме провокирай, Савитар – изръмжа той. – Отдавна не съм новобранец.
– Не, не си. Но ако искаш да ме атакуваш, давай. Не мога да се намесвам в свободната ти воля, както и ти не можеш да се намесваш в тяхната.
Савитар вдигна ръка и разпери пръсти. Цветове танцуваха и се виеха в ярки шарки във въздуха около нея. Те танцуваха около пръстите му.
– Всичко във вселената се променя в момента. Пренарежда се. Но ти знаеш това. Знам, че го усещаш.
Аш стисна зъби, докато болката го обземаше. Знаеше точно защо вселената все още се променяше, за да се приспособи към нещо, което никога не трябваше да се случи.
– Направих грешка.
– Ник Готие.
Аш кимна.
– Прокълнах го да умре и промених живота на много други хора в процеса. Живота на хора, които обичам.
Савитар го погледна строго.
– И сега знаеш защо не обичам никого. Защо никога не съм обичал и никога няма да обичам. – Той понижи гласа си. – Внимавай в думите ми, малки братко. Любовта само разрушава.
Аш отказа да повярва. Той знаеше по-добре.
– Любовта спасява.
Савитар се изсмя.
– Колко пъти любовта те е унищожила досега?
Аш се усмихна горчиво при спомена за тези спомени.
– Това не беше любов. Беше глупост.
– Все още не си научил урока си, атлантидецо. Докато се чувстваш като човек и обичаш, си непълноценен. Ето защо, единадесет хиляди години по-късно, гръцката кучка все още те държи в ноктите си. Отърви се от нея и се възползвай от съдбата си.
– Не – каза Аш категорично. – Моето състрадание ме спира да направя нещо още по-глупаво. Без него… Не би искал да живееш в света, който би съществувал, ако някога се възползвах от съдбата си.
– Толкова ли си сигурен?
Не, не беше. Савитар можеше да бъде брутален и безчувствен понякога.
– Любовта винаги е спасение.
– Тогава можеш да я задържиш. Имам по-добри неща за вършене, отколкото да се разхождам из стаята и да обмислям какво да правя. – Фигурата му започна да избледнява.
– Чакай – каза Аш.
Той се появи отново.
– Да?
Аш се поколеба, но трябваше да знае.
– Как е Ник?
Савитар сви рамене безразлично.
– Той е далеч от всичко, което е познавал. Страхува се и скърби. Мисля, че може да се каже, че е имал и по-добри дни.
Аш не искаше да мисли за това. Всичко беше по негова вина, че Ник беше мъртъв и страдаше. И затова беше изпратил Каджуна при Савитар за обучение. Каджуна се нуждаеше от състрадание, а Аш не беше сигурен, че може да му го даде.
– Благодаря ти, че го обучаваш.
– Няма нужда да ми благодариш, атлантидецо. Един ден ще ти поискам услуга.
– И аз ще ти я върна.
– Знам. – Изведнъж стоическия воал падна от лицето на Савитар. – Не искам да звуча покровителствено, Ахерон, но съм горд с това, в което си се превърнал. Научил си много и си го използвал мъдро, за разлика от някои хора, които познавам…
Аш кимна. Савитар имаше свои собствени демони, които криеше. Но пък всички имаха.
– Надявам се да намериш мир, братко – каза той на Савитар.
Савитар се присмя.
– Мирът върви ръка за ръка с чиста съвест.
– Тогава и двамата сме сериозно прецакани.
Савитар се разсмя.
– Да, така е.
Аш замлъкна за минута, докато мисли и сценарии се въртяха в главата му.
– Въпрос?
– Отговор?
Той направи раздразнена гримаса на Савитар. Имаше моменти, в които Савитар се наслаждаваше да го провокира.
– Би ли било толкова лошо да убия Страйкър
– Само ти можеш да отговориш на този въпрос.
– Мразя, когато се правиш на пророк с мен. Но предполагам, че го заслужавам.
Савитар сви рамене.
– Всички отговаряме пред някого.
Тези думи изненадаха Аш. Беше му трудно да повярва, че Савитар би позволил на някого да има власт над него.
– И кой държи веригата ти?
– Ако ти кажа, ще знаеш твърде много за мен.
– Ти вече знаеш твърде много за мен.
Савитар не коментира това.
– Животът е такъв, какъвто го правим – каза той бавно. – Не е нужно аз да ти кажа какво ще се случи, ако убиеш Страйкър. Ти знаеш отговора. – Той се премести, за да застане до Аш. – Остави емоциите си да те контролират в Ню Орлиънс и какво се случи?
Пълна и тотална катастрофа.
Аш си хапеше езика, за да не попита дали Алексион ще оцелее в предстоящата битка със Страйкър. Ако отговора беше „не“, тогава нямаше как да не се намеси.
Трябва да се държа настрана от това.
– Не се притеснявай, атлантидецо – каза тихо Савитар. – Едно нещо мога да ти гарантирам… Чрез собствените си действия ще бъдеш спасен.
– А Алексион?
– Чрез неговите действия ще бъде прокълнат. Но ти вече знаеш това.