Глава 21
Алексион прекара следващите два дни, свиквайки с факта, че Ксирена е част от него, и изскачайки от тялото му в неподходящи моменти, защото кръвта му се вълнуваше и кръвното му налягане се повишаваше. Изглеждаше, че демона му не можеше да различи физическата разлика между това, когато беше в опасност, и когато беше „в“ Дангер.
На което Ксирена често коментираше:
„Гол човешки секс, фу!“
Това му беше добре, тъй като идеята за гол демоничен секс му беше също толкова отблъскваща.
Междувременно той продължаваше да се бори със страховете си за бъдещето на Дангер. Част от него искаше гласа в главата му, който първоначално го беше предупредил да я пази, да се върне. Коя беше тя и къде беше отишла?
Как можеше да я върне?
По дяволите. Никога нямаше гласове в главата му, когато имаше нужда от тях.
И тази вечер беше вечерта. Щеше да отправи ултиматума си към Нощните ловци и след това щеше да канализира силите на Ахерон.
В миналото винаги беше готов да се върне у дома. Този път не беше. Мисълта да напусне Дангер му причиняваше болка в гърдите, каквато никога преди не беше изпитвал.
– Не мога да го направя.
И все пак, какъв избор имаше? Не можеше да живее в това тяло. Времето му беше толкова ограничено, че граничеше с абсурдното. Нямаше избор. Не можеше да остане.
Всичко беше свършило.
Погледна нагоре, когато Дангер влезе в стаята. Облечена в черни дънки и черна блуза с дълги ръкави, тя изглеждаше достатъчно добре, за да я изяде.
Тя пресече стаята и застана пред него. А целувката, която му даде, запали цялото му тяло.
– Кога заминаваш?
Той отвърна поглед, сърцето му се сви, неспособен да я погледне в очите и да ѝ каже истината.
– Тази вечер. Щом бъде произнесена присъдата, ще ме отведат обратно.
Той отново погледна в очите ѝ и видя тъга да проблясва в тъмните ѝ очи за миг, преди тя да я скрие.
– Ако по-късно няма да имам възможност да ти го кажа, радвам се, че дойде тук. И наистина съжалявам, че те намушках… Два пъти.
Той се усмихна на думите ѝ, но гърдите му се свиха, когато болката го превзе. Щеше да му липсва повече, отколкото някога би си помислил.
– Дангер…
– Не – каза тя, поставяйки пръста си върху устните му, за да го спре да говори. – Знам какво мислиш. Виждам го в очите ти. И на мен ще ми липсваш, но нека не правим това по-трудно и за двама ни, добре?
Тя беше толкова силна, че това никога не преставаше да го учудва.
Имаше моменти, в които той си мислеше, че тя може би е дори по-силна от него.
– Добре.
Тя пое дълбоко дъх, докато слагаше ръката си на рамото му.
– Знаеш ли, може би все още можем да стигнем до Кирос и да го спасим.
– Не разчитам на това.
– Но може би ти можеш – каза тя с надежда, която той отдавна беше престанал да изпитва. – Да не се отказваме от него все още. Хората понякога могат да те изненадат.
Той се намръщи на настояването ѝ.
– Защо е толкова важно за теб да му дадем още един шанс?
Тъмният ѝ поглед го изгаряше.
– Защото, ако не беше Кирос, нямаше да се срещна с теб. И колкото и прекрасен да си ти, продължавам да мисля, че и той трябва да е такъв, иначе ти нямаше да повярваш в него от самото начало.
Алексион трябваше да ѝ признае, че аргумента ѝ беше убедителен. Как можеше някой с нормален разум да намери недостатък в това?
Освен това, той не искаше да я нарани или разочарова. За нея би направил всичко.
– Добре, ще опитам.
***
Кирос крачеше из тъмния си офис, осветен само от свещи, докато мислите се рееха в ума му. Минаха три часа и часовника тиктакаше. Големият сблъсък наближаваше.
И беше неизбежен.
Всеки път, когато мислеше за това, космите на тила му се изправяха в знак на предупреждение. Нещо не беше наред тази вечер и не беше само това, че Яш беше тук.
Имаше и нещо друго. Нещо, което не можеше да види, но усещаше с всяка фибра на съществото си. Тази вечер щеше да бъде различна от всичко, което беше виждал досега.
– Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна? – Попита неговия оръженосец Роб.
Кирос се обърна и видя младия мъж на вратата. Мъжът беше висок само метър и седемдесет и беше облечен с тениска и дънки. По външния си вид тъмнокосия младеж не изглеждаше по-голям от Кирос, но на двадесет и девет години той беше просто бебе в сравнение с вековете, които бележеха времето на Кирос на тази земя.
– Не. Можеш да тръгваш.
В случай, че нещата се объркат, той не искаше оръженосеца му да е наблизо. По негова заповед Роб заминаваше за Нашвил, за да посети семейството си.
Роб кимна.
– Добре, ще се видим следващата седмица.
– Надявам се – прошепна Кирос, докато момчето си тръгваше. Тази вечер той щеше да извърши предателство, което най-вероятно щеше да му струва живота. Но от самото начало знаеше какво прави.
Поне се надяваше, че е така.
***
Дангер лежеше гола в леглото, прегърната от Алексион. Тя беше сложила глава на гърдите му, а той си играеше с косата ѝ. Времето им изтичаше. Течеше толкова бързо, че я оставяше опустошена и замаяна.
Искаше да крещи, за да спре. Искаше да се държи за Алексион през тази нощ, през следващия ден и през всеки ден след това.
Но това не беше писано да се случи.
Няма да плача. Няма.
Няма да е честно нито към него, нито към нея. Но вътрешно тя плачеше неудържимо. Беше разкъсана на парчета. Как щеше да преживее тази нощ?
Как щеше да се сбогува с най-хубавото нещо, което някога беше намирала?
Как хората оставяха любимите си хора зад себе си?
Но тя знаеше. Тя беше принудена против волята си да напуска своите толкова много пъти в миналото, че се чудеше как изобщо беше позволила на себе си да се грижи за някой друг.
Но от друга страна, да не обичаш мъж като Алексион би било невъзможно.
Тя чу часовника на дядо си в коридора да удря десет часа.
– Трябва да тръгваме – каза Алексион с дълбок и дрезгав глас.
– Знам.
Неохотно тя се отдръпна и се принуди да се концентрира върху всичко друго, освен Алексион.
Нито един от двамата не проговори, докато се къпеха и обличаха.
Какво имаше да кажат? Още по-лошо, тя се страхуваше, че някой от двамата ще каже нещо, което ще я разплаче. Беше много по-лесно да се държи, ако мълчеше.
Не можеше дори да му каже, че няма да го забрави. И това я болеше най-много.
– Не искам да забравям…
Не осъзна, че е проговорила на глас, докато Алексион не я прегърна.
– По-добре е да забравиш. Не бих могъл да те напусна, ако знаех, че страдаш заради мен. Единственото, което прави това поносимо за мен, е знанието, че утре живота ти ще се върне към нормалното.
Сълза се измъкна от контрола ѝ.
– Съжалявам – каза тя и бързо я изтри. Но беше твърде късно. Тази една сълза предизвика лавина от ридания.
Умът и сърцето ѝ се разбиха при мисълта за идните дни, когато тя дори нямаше да знае, че той съществува. Нямаше да познава допира му… Аромата му…
Боже, колко обичаше аромата на кожата му. Нежната му ръка по лицето ѝ. Усещането за тялото му под и върху нейното…
Как щеше да живее без него?
– Не ме оставяй – каза тя с пресипнал глас.
Алексион затвори очи, усещайки как сълзите му се надигат. Ако можеше да има едно желание…
Но всички желания на света не можеха да го направят човек и не можеха да ги задържат заедно.
– Няма да те оставя, Дангер. Ще бъда тук за теб, когато имаш нужда от мен.
Тя го погледна с болка в очите, която го накара да се разтресе отвътре.
– Но няма да те виждам.
– Не. Но никога няма да те оставя сама. Кълна се.
Дангер го прегърна по-силно. Не знаеше кой е по-зле. Този, който нямаше никакви спомени, или този, който знаеше, но не можеше да говори за това.
Не искаше нощта да свършва. Неспособна да издържи, тя улови устните му, за да го вкуси за последен път. Да вдъхне топлия му, мъжествен аромат и да го остави да я отнесе далеч от този момент на болка.
Дори любовта не можеше да ги спаси. Нищо не можеше.
– Обичам те, Алексион. Обичам те, Яш. С цялото си същество и още повече.
– Je t’aime pour toujours.(Обичам те завинаги)
– Moi aussi.(И аз също)
И тогава тя направи най-трудното нещо, което беше правила в живота си…
Остави го и се отдръпна, въпреки че всяка фибра от тялото ѝ крещеше да го задържи.
Неспособна да го погледне, без да се разпадне отново, тя се обърна, пое дълбоко дъх, докато изтриваше сълзите си, и се насочи към гаража.
Алексион прокле, докато я гледаше как си тръгва. Аз съм по-силен от това. Но проблема беше, че не беше. Дори силите му и тези на Ахерон, взети заедно, не можеха да облекчат разкъсващата го мъка.
Дангер беше отприщила нещо в него и го беше освободила. Той никога повече нямаше да бъде същия.
Искаше само още един ден с нея.
Не, това беше лъжа и той го знаеше. Един ден никога нямаше да го задоволи.
Искаше всичко.
Взе дълбоко въздух и го издиша. Ако желанията бяха коне, дори просяците щяха да яздят. Това беше поговорка, която беше научил от един Нощен ловец преди около триста години.
Във всяко превъплъщение той научаваше нещо ново.
В това беше научил как да обича… Не, това не беше вярно. Най-накрая беше научил как да живее.
А тази вечер щеше да научи как да си тръгне.
Стискайки зъби, той се принуди да последва Дангер. И с всяка стъпка, която правеше, си припомняше по-висшето благо.
Това беше това, което поддържаше Ахерон. Това беше това, което беше поддържало шефа му в течение на хиляди и хиляди години. Това беше това, което правеше непоносимото поносимо.
Затваряйки очи, той призоваваше упойващото спокойствие. По-късно щеше да плаче за това, което беше загубил. Но тази вечер щеше да пази Дангер в безопасност и да си свърши работата.
Нека боговете покажат милостта си към Кирос и Страйкър. Алексион нямаше да го направи.