***
– Беше прав. Те не са мъртви.
Маркус Каталакис погледна от огъня, около който беше събрана вълчата му глутница, и ярост го обзе. През последните два месеца глутницата му беше в пустошта на Небраска, където се грижеше за малките и чакаше момента, в който те ще бъдат достатъчно големи, за да преминават през времето под светлината на пълната луна.
– Какво? – Попита той своя заместник, Стефан.
– Усещанията ти за Вейн и Фанг бяха правилни. Аз самия се преместих в Светилището и видях Фанг там.
– Защо не го уби?
– Не беше сам. Една от мечките беше с него. Женското им малко. Изглежда, че Пелтие са ги приели добре. Не мога да нападна никого от тях, докато са там. Освен ако не искаш да започнеш вражда с Пелтие. – Маркус изкриви устните си при тази новина. Беше изкушаващо. Но вълци и мечки…
Отдавна клан Катагария не беше воювал с друг клан. Да се впусне в битка с мечките, които бяха известни с това, че поддържаха едно от малкото убежища за върколаци, беше самоубийство. Ако мечките и техните поддръжници не убиеха клана му, други щяха да го направят. Пелтие бяха уважавани от всички.
Да се изправи срещу тях би означавало да наруши единственото си основно правило. По дяволите.
– За пръв път показа добра преценка – каза той на Стефан.
По дяволите, обаче. Трябваше да убие тези двамата. Трябваше да изпрати някого по-рано, но продължаваше да се надява, че се лъже. Че даймоните, които беше изпратил за Вейн и Фанг, ще се върнат с вест за смъртта им.
Надяваше се, че даймоните просто са избягали със силите на Вейн и Фанг. Трябваше да знае, че няма да има такъв късмет.
– Трябва да ги хванете извън периметъра на Светилището. Вземете патрул и…
– Татко, не можеш.
Маркус се обърна и видя най-малката си осиновена дъщеря, Матарини, да стои зад него.
На едва петдесет години, тя изглеждаше не по-голяма от човешка тийнейджърка. Беше млада и безнадеждно отдадена на двамата получовешки сина, които някога беше заченал от своята аркадийска съпруга. Матарини никога не би повярвала, че Вейн и Фанг представляват заплаха за тяхната глутница.
Само той знаеше и възнамеряваше да остане така.
– Те трябва да умрат.
– Защо? – Попита тя, пристъпвайки напред. – Заради Аня? Това беше инцидент. Знам, че Вейн никога не би позволил да умре. Той я обичаше…
– Достатъчно! – Изрева Маркус. – Ти не знаеш нищо, дете. Нищо. Те бяха натоварени да приберат малките ѝ в безопасност, а вместо това ги оставиха да умрат. Няма да позволя такива отвратителни същества да живеят, докато Аня и малките ѝ лежат в гроба.
По погледа ѝ той разбра, че тя знаеше, че лъже. Отмъщението за Аня беше само една от няколкото причини, поради които искаше Вейн и Фанг мъртви. Докато Аня беше жива, той имаше частичен контрол над двамата си сина върколаци.
С нейната смърт те щяха да станат неконтролируеми. Неспираеми. Зевс да има милост към всички тях, ако Вейн някога се върне у дома.
Той се обърна към Стефан.
– Вземи тесера и отиди да изпълниш смъртната им присъда. Убий всеки, който се опита да те спре.
– А Пелтие?
– Само ако е необходимо и никога на тяхна територия. Ако убиеш някого, скрий го, но не се колебай да направиш всичко необходимо, за да приключиш с това. – Стефан наведе глава, преди да си тръгне, за да изпълни заповедите на Маркус.
Маркус пое дълбоко дъх, но това не му помогна да се отпусне. Всеки животински инстинкт в него му подсказваше, че рано или късно Вейн ще се върне, за да отмъсти на всички тях.
В края на краищата, той беше син на майка си.