***
Последното, което можеше да ѝ каже, беше, че всъщност се страхуваше точно от това. Ако Стефан или другите някога го откриеха, не искаше да мисли за последствията.
– Предполагам, че не мога да те убедя да затвориш магазина за няколко седмици и да заминеш с мен на някой екзотичен остров, нали?
Тя се разсмя.
– Добра шега.
Да. Тя не подозираше, че той говореше съвсем сериозно. Част от него беше изкушена да я отвлече, но след това, което се беше случило между родителите му, знаеше, че не трябва да рискува.
Четиристотин години по-късно майка му все още беше емоционално травмирана от отвличането ѝ против волята ѝ от баща му. Не искаше да унищожи добротата на Брайд. Отворената ѝ усмивка. Боже, помогни ѝ, тя вярваше на хората, а това беше толкова рядко, че той би направил всичко, за да я запази такава.
Тя отвори вратата на двора си и го заведе до апартамента си, където ги чакаше Фюри. Фюри се втурна към тях и се насочи към слабините на Вейн, за да го подуши по типичния начин.
– Слез – изръмжа той, отблъсквайки вълка.
– Той те харесва.
– Харесва да ме дразни.
– Да, забелязах.
Брайд се намръщи, докато се приближаваше към стереото, от което се носеше старата песен на Troggs
„Wild Thing“.
– Колко странно – каза тя и го изключи. – Не съм оставяла стереото включено. – Вейн затегна хватката си около врата на Фюри.
„Боли, Вейн. Пусни.“
Той го направи неохотно.
„Какво друго направи?“
„Нищо, наистина. Просто гледах телевизия, разгледах CD-тата и, има някои наистина добри неща, и си направих кафе.“
„Фюри, не трябваше да се нанасяш!“
„Ти каза да я наблюдавам, което означава да се нанеса.“
Той се протегна към Фюри, който се втурна към Брайд.
– Може би имаш призрак – каза Вейн. – Все пак сме в Ню Орлиънс.
– Не си смешен – каза тя.
Взе виното от него и се насочи към малката кухня, където го остави до кафемашината за две чаши. Извади каната и я погледна.
– Какво, по дяволите, става тук?
– Какво?
Тя срещна погледа на Вейн.
– Ти ли направи кафето тази сутрин?
„Опа“ – каза Фюри. – Аз го разлях. Вероятно трябваше да го избърша, след като свърших.“
„Мислиш ли?“
„Бъди мил с мен, човече. Не съм длъжен да оставам тук.“
„А аз не съм длъжен да те оставя жив.“
– Добре ли си? – Попита Брайд, докато слагаше каната на мястото ѝ. Вейн се усмихна и се опита да отпусне изражението си.
– Добре съм.
– Това кафе е прясно. – Тя погледна Фюри, после поклати глава. – Няма начин. Това е просто глупаво.
– Какво?
– Нищо. Няма да го кажа, за да не ме затворят до края на живота ми.
Тя сложи виното във фризера, за да остане студено, докато отвори шкафовете и извади тенджера и чайник. Без да мисли, Вейн отиде до малката килерия, за да вземе соса за спагети. По някаква причина обичаше да го слага на всичко.
– Как знаеше къде е? – Попита тя.
Вейн се сгърчи. По дяволите, не трябваше да знае къде го държи.
– Изглеждаше най-вероятното място.
Тя изглеждаше, че го приема. Фюри скочи и го бутна към Брайд. Вейн рязко пое въздух, когато телата им се сблъскват и той усети пищните ѝ извивки срещу себе си.
Тя погледна нагоре, устните и са разтворени от изненада.
– Съжалявам – казва той, сърцето му туптеше. – Кучето ме блъсна.
„Аз не съм куче.“
„Ще станеш кучешка храна, ако не спреш.“
„О, хайде, идиот. Тя е твоята половинка. Давай, принуди я.“
„Не мога да я принудя. Повярвай ми, това е нещо, което няма да направя.“
За негова изненада, Фюри наклони глава и го погледна.
„Знаеш ли, мисля, че току-що се научих да те уважавам за това. Ти си добър вълк, Вейн. Сега ми дай ризата си и ме пусни навън.“
– Да направя какво? – Вейн беше толкова изненадан, че го изрече на глас.
– Какво? – Попита Брайд.
– Нищо – отвърна той, чудейки се в кой момент тази вечер тя щеше да реши, че е напълно луд.
„Довери ми се – каза Фюри. – Ще използвам миризмата ти, за да отведа останалите далеч оттук. По дяволите, когато приключа със Стефан, той ще тича в кръг.“
Вейн беше впечатлен. Беше добра идея.
„Мога ли да ти се доверя, че няма да го доведеш тук?“
„Да, можеш.“
Какъв необичаен отговор за Фюри. Вейн го погледна, докато се чудеше дали да му се довери. В крайна сметка нямаше избор. Фюри отиде да почеше вратата.
– Аз ще го пусна – каза Вейн и се запъти към вълка.
– Благодаря – каза Брайд, докато изваждаше останалата паста „ангелска коса“.
Вейн последва вълка в задния двор. Свали ризата си, после извади нова, докато Фюри се превърна в човешка форма, за да я вземе.
– Облечи се, Фюри. Ослепявам.
– Млъкни – отсече Фюри. – Не съм толкова талантлив с моите сили и няма да остана човек достатъчно дълго, за да ми пука. Просто исках да ти кажа да внимаваш. Изглежда доста мила жена, за човек. Ще е много жалко да ѝ се случи нещо.
– Знам.
Кола спря пред портата. Фюри се скри в сенките и изчезна. Вейн не помръдна, докато гледаше колата да влиза. Беше стриптизьорката, която живееше в един от апартаментите на горния етаж. Облекчен, че колата беше на приятел, той се върна вътре и намери Брайд да сипва соса в тигана.
Трябваше да намери начин да я убеди да тръгне с него, докато не могат да се разделят на сигурно място. Вейн я наблюдаваше и усети нещо много странно. В неговия свят никой не готвеше за него. Той ядеше сурово или купуваше храна в човешка форма, а после сам я готвеше.
Никой никога не му беше готвил, освен когато им плащаше за това. Това беше почти уютно. Не че разбираше какво е уют. Може би беше това странно усещане в стомаха му. Вътрешното притеснение, което го подтикваше да я докосне, дори когато не трябваше.
– Брайд? – Попита той, приближавайки се към нея. – Вярваш ли в невъзможното? – Тя извади торба със салата от хладилника.
– Невъзможно как?
– Не знам. Феи? Лепрекони? Вълци, които могат да се превръщат в хора? – Тя се разсмя.
– А, лу-гару. Не вярваш в местните легенди, нали?
Той сви рамене, а сърцето му се сви. Беше прекалено да се надява, че тя е нещо друго освен типичен човек.
– Въпреки че – каза тя, като сърцето му се разтуптя. – Имам една приятелка, която преследва вампири след залез. Тя е луда, но ние я обичаме. – По дяволите.
– Да – прошепна той. – Табита е малко странна, нали? – Брайд застина на място.
– Как разбра, че тя е…?
– Всички в Ню Орлиънс познават местната ловджийка на вампири – отговори той бързо. – Табита Деверо е тук отдавна.
Брайд се разсмя.
– Трябва да ѝ кажа, че е легенда. Ще ѝ хареса безкрайно.
Вейн се обърна към нея.
– А ти? Ти не вярваш в странни неща, нали?
– Не особено. Най-страшното нещо, което съм виждал, е счетоводителя ми през април. – Външно той се усмихна, но вътрешно се сви. Тя никога нямаше да бъде отворена към неговия свят. Към реалността, че понякога хората, които срещаше на улицата, изобщо не бяха хора.
Че бяха най-лошия вид хищници.
Нека си има илюзиите. Би било жестоко да ѝ ги отнеме. И за какво? За да ѝ покаже свят, в който двамата ще бъдат вечно преследвани? Където децата им ще бъдат изгнаници? Не, това не би било честно спрямо нея. Той не се нуждаеше от партньорка и със сигурност не се нуждаеше от деца.
– Добре ли си? – Попита тя, докато подреждаше две чинии.
– Да, добре съм.
Той само се надяваше и двамата да останат добре, докато белега изчезне от ръцете им. На Фюри не му отне много време да намери Стефан и останалите, които бяха в човешка форма на Бурбон Стрийт, докато се опитваха да уловят отново миризмата на Вейн. Тримата бяха пред един бар и обмирисваха клиентите, които влизаха и излизаха. Както винаги, той беше поразен от красотата на своя народ, но това беше очаквано.
В техния свят грозните или различните бяха бързо отхвърляни или убивани, обикновено второто. Животните не проявяват милост към никого и нищо. Дори към животните, които се заблуждават, че са предимно хора. Той беше прекарал достатъчно време с аркадианците, за да разбере, че когато казват, че са хора, те се заблуждават. Точно както хората.
Нямаше нищо човешко в човечеството. В крайна сметка всички бяха животни, движени само от инстинкта за оцеляване. Беше закон на силата. И Фюри знаеше повече за този принцип, отколкото искаше да си спомня. Стефан се обърна, когато улови миризмата на Фюри.
– Е, е – каза Фюри, подарявайки му усмивка. – Стоях тук достатъчно дълго, че да мога да ви убия всички, преди дори да ме усетите. Ставаш стар, Стефан.
– Това предизвикателство ли е?
Фюри го погледна забавляващо. Той имаше намерение да предизвика по-възрастния вълк и един ден да го убие. В момента обаче не беше в настроение.
– Не ме карай да те нараня, Стефан. Можеш да се разхождаш като алфа колкото си искаш, но и двамата знаем кой държи повода ти. – Стефан се хвърли към него, но Фюри се измъкна от хватката му. – Не, стар вълк. Не искам да те засрамя.
– Какво искаш, Фюри? – Изръмжа Петра.
Фюри ѝ се усмихна широко. От цялата група тя беше тази, която мразеше Вейн най-много. Години наред вълчицата искаше да се чифтоса с него, а когато той я отхвърли, тя се насочи към Фанг. Тя преследваше Вейн до лудост. Тъй като той беше най-големия от децата на водача им, естественото предположение беше, че един ден Вейн ще наследи глутницата. Въпреки че баща му го мразеше, Вейн беше безспорно най-силния от всички.
Само Фюри знаеше защо. Вейн не беше Катагар, а останалите бяха твърде глупави, за да го разберат. Той го беше усетила във Вейн в момента, в който се срещнаха. Този нюанс, който идваше само от човешките гени. Така нареченото човешко сърце. Нещо повече, миризмата идваше от най-елитните аркадийци. Вейн не беше просто аркадианци. Не беше просто страж.
Беше аристос. Рядък вид, който имаше способността да владее магията без усилие. В аркадианското царство аристите се смятаха за богове и бяха ревностно пазени от върколаци, които с радост биха умрели за тях. Затова и той самия мразеше Вейн.
Но търпението беше добродетел. Не само за хората, но и особено за животните. Петра подуши, после се намръщи. Приближи се, докато не зарови носа си в ризата на Фюри.
– Вейн – прошепна тя. – Хванал си го?
– Къде го криеш? – Попита веднага Стефан.
Фюри хвърли поглед под вежди си към Стефан.
– Всички сте жалки. Никой от вас ли не е научил, че половината удоволствие от убиването е в преследването?
Петра наклони глава.
– Какво искаш да кажеш?
– Знам къде е Вейн. Но не е достатъчно да убиеш врага си. Първо трябва да му объркаш главата.