Глава 7
Брайд разбъркваше салатата в чинията си, опитвайки се да не гледа Вейн. Имаше нещо толкова привлекателно в него. Също така беше смущаващо да се намираш в близост до някой толкова слаб и мускулест. Поне Тейлър беше по-слаб от нея, но той не тренираше и имаше мазнини по корема. В цялото тяло на Вейн нямаше и грам излишък. Лицето ѝ пламна, като си спомни колко страхотно изглеждаше този мъж гол.
– Добре ли си? – Попита той.
– Да.
– Защо не ядеш?
Тя сви рамене.
– Явно не съм гладна.
Той взе вилицата от ръката ѝ, нави спагетите около зъбците и ѝ ги подаде.
– Не съм бебе, Вейн.
– Знам. – Горещият му поглед я изгаряше. – Яж за мен, скъпа – каза той с нисък, заповеден тон. – Не искам да гладуваш. Няма нищо хубаво в гладуването.
По тона на гласа му тя разбра, че говори от опит.
– Гладувал ли си?
– Вземи една хапка и ще ти отговоря.
– Не съм дете.
– Повярвай ми, знам. – Той размаха вилицата пред нея. Тя поклати глава на сериозната му игра, после отвори уста. Той внимателно сложи вилицата вътре, така че тя да може да затвори устата си около нея, преди да я извади.
Брайд дъвчеше, докато той въртеше вилицата в пастата ѝ.
– Да, гладувал съм. Родителите ми не бяха грижовни и любящи като твоите. Щом момчето порасне, го изхвърлят и или се научава да оцелява, или умира.
Сърцето на Вейн се сви, като си спомни младостта си. Болката и постоянния глад.
През първата година, в която беше сам, беше умрял почти повече пъти, отколкото можеше да преброи. До пубертета беше вълче. Практически за една нощ се беше превърнал в човек. Магическите му сили бяха нови за него и беше заклещен в човешка форма, когато трябваше да бъде вълк.
Несвикнал да бъде човек, не можеше да проследява или убива плячка. Беше залят от непознати чувства и емоции, които вълците не изпитват. Най-лошото беше, че сетивата му бяха затъпени в човешка форма. Хората може и да виждат по-добре на дневна светлина, но не чуват толкова ясно, не се движат толкова бързо и не усещат враговете около себе си. Нямаха физическата сила да се борят с голи ръце срещу други хищници и животни за храна и защита.
Нито можеха да убиват толкова лесно. Бяха обзети от чувство за вина, ужасени от кръвопролитието.
Но както беше написал Дарвин, оцеляваха най-силните, и така Вейн се научи да оцелява. В крайна сметка. Научи се да понася ударите и ухапванията, без да се предава на мъката от раните си.
В края на първата година от зрелостта си, той се върна в глутницата си ядосан и контролиран. Човек, който знаеше какво означава да си вълк. Човек, който беше решен да контролира частта от себе си, която мразеше. Върнал се у дома и с повече сила, отколкото някой от тях смеел да мечтае.
Все пак, той нямаше да успее, ако Фанг не го беше спасил. В началото Фанг беше убивал за двамата, за да могат да ядат. Фанг, който го защитаваше и бдеше над човешкото му състояние, докато Вейн трябваше да се научи отново дори на най-простите задачи.
Когато другите биха го изоставили, Фанг остана до него.
Затова той винаги щеше да защитава брат си, без значение на цената.
– Сигурно е било трудно – каза Брайд, връщайки го в настоящето. Обратно при нея.
Вейн ѝ даде още една хапка.
– Свикваш.
Тя го погледна, сякаш разбираше чувствата му.
– Удивително е на какво можеш да свикнеш, нали?
– Как така?
– Просто понякога позволяваме на другите да се отнасят зле с нас, защото искаме толкова силно да бъдем обичани и приети, че сме готови на всичко за това. Боли, когато разбереш, че колкото и да се опитваш, колкото и да го искаш, те не могат да те обичат или приемат такъв, какъвто си. Тогава мразиш цялото това време, което си загубил, опитвайки се да им угодиш, и се чудиш какво е толкова ужасно в теб, че те не могат поне да се преструват, че те обичат.
Той се разгневи от думите ѝ и от болката, която проблясваше в кехлибарените и очи.
– Тейлър е идиот.
Брайд отвори широко очи при дълбокия, ръмжащ тон на гласа му. Вейн остави вилицата настрана и сложи ръка на бузата ѝ. Той изучаваше лицето ѝ и галеше кожата ѝ с пръсти.
– Ти си най-красивата жена, която съм виждал, и няма нищо в теб, което бих искал да променя.
Беше толкова хубаво да го чуе да казва това, но тя не се заблуждаваше нито за миг. Винаги беше била пухкавото малко момиченце, което не искаше да носи бански костюм на публично място. Тази, която се преструваше, че има менструация на партита, за да не я подиграват заради теглото ѝ.
Колко пъти беше гледала кльощавите малки курви да влизат в магазина ѝ, за да пробват секси роклите, които продаваше, но никога не би могла да носи? Само веднъж в живота си е искала да облече някоя от по-скандалните рокли на Табита и да не вижда как погледите на мъжете веднага се отвръщат от нея, за да търсят някой по-желан.
– Продължавай да говориш така, Вейн, и може да се наложи да те задържа.
– Продължавай да ме гледаш така и може да не те оставя. – Тя се разтрепери от думите му.
– Ти си прекалено добър, за да си истински. Глас в главата ми ми повтаря, че трябва да бягам, преди да е станало твърде късно. Ти си сериен убиец, нали?
Той мигна, после се намръщи.
– Какво?
– Ти си като онзи тип от „Мълчанието на агнетата“. Знаеш ли, онзи, който шие костюм от женска кожа и се прави на чаровен, за да съблазни и отвлече жена, за да ѝ отреже кожата.
Той изглеждаше наистина ужасен от думите ѝ, дори обиден. Което означаваше, че или е невинен, или е велик актьор.
– Ще ме хвърлиш гола в яма и ще ме накараш да се намажа с бебешки лосион, нали?
Той се разсмя.
– Живееш в Ню Орлиънс, където дори не могат да изкопаят гроб. Кажи ми къде ще намеря тази яма?
– Това е яма над земята.
– Не е много тайна.
– Но е възможно – настоя тя.
Той поклати глава.
– Не се отказваш, нали?
– Виж, аз съм реалист и току-що ми разбиха сърцето. Не искам да се обвързвам с никого в момента. Ти беше толкова мил с мен и не знам защо. Просто такива неща не се случват в реалния живот. Принцът на белия кон не идва да те спасява по всяко време. Повечето пъти е прекалено зает с перфектната си Пепеляшка и нейните миниатюрни крака, за да забележи останалите от нас.
Тя усети, че той е раздразнен от нея. Въздишайки, той посегна към чашата. Брайд се намръщи, когато видя дланта му и странните белези по нея. Белези, които не бяха там снощи, иначе тя щеше да ги забележи.
Сърцето и спря да бие. Тя протегна ръка, хвана неговата и се вгледа.
Вейн прокле в себе си, когато осъзна, че е забравил да скрие белега си, когато се появи в склада ѝ. Част от него искаше да дръпне ръката си, но другата част не можеше да се помръдне, докато тя сравняваше дланите им.
– Ти ли ме изгори?
– Не – каза той, обиден, че тя мисли такова нещо. Тя беше в паника. Той усещаше страха ѝ. – Не съм те наранил, скъпа, кълна се.
Тя не му повярва.
– Махай се!
О, това беше лошо. Той не знаеше как да я убеди. Тя стана и грабна метлата си от ъгъла.
– Вън! – Извика тя, размахвайки я към него.
– Брайд!
Тя не искаше да го чуе.
– Вън, или ще викам полицията!
Вейн потисна ругатня. Нещата не вървяха така, както трябваше. Но може би нещата се развиваха така, както трябваше. Поне не можеше да бъде изкушен от жена, която го мразеше и го смяташе за луд.
Измъквайки се през вратата, той застана там, докато я чу да я заключва.
– Брайд – каза той, зяпайки я през стъклото. – Моля те, пусни ме да вляза. – Тя затвори щорите.
Вейн прилепи глава към хладния прозорец и остави вътрешната борба да разкъса контрола му. Животинската част от него я искаше, без да се интересува от причините. Човешката част знаеше, че ще е по-добре да я остави да си тръгне.
За съжаление, когато двете части от него се бореха по този начин, по-често животното печелеше. Обикновено това беше за добро. Този път нямаше да е така. Въздишайки, той се огледа, за да се увери, че е сам, и се превърна във вълк. Само се надяваше Фюри да не се върне като вълк и да не разкрие прикритието му.
Брайд можеше да приеме един вълк на врата си, но двама беше прекалено много. Брайд стоеше в центъра на стаята си, стискайки метлата си. Трепереше от страх. Помисли да се обади на родителите си, но не искаше да ги плаши. Живееха достатъчно далеч, че докато стигнат тук, тя можеше да е мъртва. Помисли да се обади на полицията, но какво да им каже? Че красив мъж яде с нея, възбужда я и я притеснява, а после и махна с ръка и тя се изплаши?
Вейн не беше направил нищо лошо. Полицията не можеше да го арестува, освен ако не и беше направил нещо. Табита.
Тя преглътна при мисълта да се обади на приятелката си.
Ако имаше нещо, което Табита знаеше, то беше самозащита, а жената беше въоръжена до зъби. Брайд се затича към мобилния си телефон и бързо набра номера на магазина на Табита. За щастие тя беше там.
– Таби – каза тя, оглеждайки прозорците около себе си, за да види дали Вейн не се опитва да влезе. – Моля те, ела. Мисля, че новия ми приятел ще ме убие. Наистина ще ме убие, ще скрие тялото ми в гората.
– Какво?
– Ще ти обясня, когато дойдеш. Страхувам се, Таб. Наистина се страхувам.
– Добре. Остани на линия, докато дойда. Мария – извика Табита към управителката на магазина. – Поеми магазина за малко. Имам спешен случай. Обади ми се на мобилния, ако имаш нужда от мен.
Брайд въздъхна, само частично облекчена. Магазинът на Табита на Бурбон Стрийт беше само на няколко пресечки от дома ѝ. На Табита нямаше да ѝ отнеме повече от десет-петнадесет минути да стигне пеша. – Все още ли е там? – Попита Табита.
– Не знам. Изхвърлих го и заключих вратата, а сега имам ужасни спомени от лоши филми, в които демони пробиват прозорците, за да ме хванат.
– Не е зомби, нали?
Тя завъртя очи при предложението на Табита. За повечето хора това би било опит за хумор. Табита беше сериозна.
– Едва ли.
– Вълкът ти с теб ли е?
– Не – отговори Брайд, с притиснато гърло. – Излезе и още не съм го пуснала да влезе. О, Боже, не мислиш, че ще нарани вълка ми, нали?
– Не се притеснявай. Сигурна съм, че вълка може да се справи.
Брайд разбра по задъхания дъх на Табита, че приятелката ѝ тичаше. Бог да я пази. Табита беше най-добрата в кризисни ситуации. Всеки трябва да има приятел като нея. Нямаше нищо, което Табита не би направила за приятел или за семейството си.
– Все още ли си там? – Попита Табита.
– Да.
Брайд си говореше с нея за нищо, докато проверяваше отвън дали Вейн все още е там. Не беше.
След няколко минути чу вълка си да ръмжи отвън.
– Шшш – каза Табита по телефона. – Само аз съм, момче.
– Вече си тук?
– Да – отговори тя. – Затвори и отвори вратата.