***
Брайд искаше да крещи, но не можеше. Гласните ѝ струни сякаш бяха парализирани. Зрението ѝ се върна толкова внезапно, че очите я заболяха. Тя мигна и се озова в нещо, което приличаше на стара къщичка или някакъв вид постройка. Беше дълга и тясна, с старомоден огън, който пламтеше на открито, без камина или истинска преграда.
– Не се страхувай – каза демона, освобождавайки я.
Той заобиколи момичето. Вместо красив блондин, какъвто беше по-рано, сега беше отвратителен. Кожата му беше тъмнолилава, а косата и очите му бяха пламенночервени. Краката му бяха изкривени и приличаха повече на прерасли тояги. Той куцаше, докато вървеше към вратата и я отвори.
– Бриани! – Извика той, след което се обърна към нея и я подуши като животно.Големите му зъби бяха прекалено големи за устата му и когато говореше, се запъваше. – Никой няма да ти направи нищо, кукло.
Брайд беше сериозно изморена от хора, които ѝ казваха това.
– Къде съм? – Той избърса носа си.
– Не се тревожи, Боббин. Тук си в безопасност.
– Бях в безопасност там, където бях. – Поне така си мислеше.
Каква объркана илюзия беше това? Ако щеше да загуби ума си, беше много по-добре да го загуби с Вейн, отколкото с грозно чудовище, което едва можеше да говори.
Демонът направи крачка назад, за да направи място на красива жена, която напомняше на Брайд младата Грейс Кели, само че тази жена имаше три жестоки белези по лицето и шията, които се подиграваха на тези на Табита. Под белезите жената имаше червена татуировка, много подобна на тази на Вейн.
Изглеждаше не по-голяма от двайсет и пет години, но се държеше като царствена кралица. Влезе в стаята, сякаш беше нейна, и предизвика всеки да оспори авторитета ѝ.
Блондински плитки бяха увити около главата ѝ в елегантен дизайн, който се държеше на място от златна диадема, украсена с нещо, което изглеждаше като много големи диаманти, рубини и сапфири.
Брайд се намръщи на дрехите на жената. Тя носеше нещо, което изглеждаше като костюм от сериала „Зена“. Златна броня покриваше торса ѝ, но ръцете ѝ бяха голи, с изключение на златни гривни и маншети. Яркочервената ѝ и тъмнозелена карирана пола беше обемна и многослойна. Най-впечатляващо беше, че жената носеше меч, лък и колчан със стрели, привързани на гърба ѝ.
Да, Брайд определено беше луда, реши тя. Умът и беше напълно объркан.
Може би дори беше мъртва. В този момент беше готова да приеме всякакви обяснения.
Грейс Кели, или Бриани, както я беше нарекъл демона, огледа Брайд.
– Нарани ли те, дете?
Брайд погледна демона. Как да разбера какво означава „нарани“?
– Аз не исках да ме доведат тук, където и да е това.
– Не Аластор – отсече Бриани с акцент, какъвто Брайд никога не беше чувала.
– Другият. Копелето вълк. Нарани ли те?
Брайд беше два пъти по-объркана.
– Имаш предвид домашния ми вълк или гаджето ми, който си мисли, че е вълк?
Бриани хвана ръката ѝ и я вдигна до лицето си.
– Този, чиято ръка е като твоята. Изнасили ли те?
– Не – отвърна категорично Брайд, като изтръгна ръката си от хватката на жената. – Той не е направил нищо.
Бриани въздъхна с облекчение, след което кимна на демона.
– Стигна до нея навреме. Благодаря ти, Аластор.
Демонът наведе глава към Бриани.
– Приключихме. – Изчезна мигновено и ги остави сами. Бриани не изглеждаше ни най-малко притеснена от странността на това действие.
Тя протегна ръка към Брайд.
– Ела, дете. Ще те заведа в залата, където всички ще можем да те защитим, докато носиш белега на чифтосването.
Първата ѝ реакция беше да се отдръпне, но Брайд се принуди да хване ръката на жената. Какво, по дяволите? Вече беше загубила ума си. Най-малкото, което можеше да направи, беше да види докъде ще я доведе този психотичен епизод.
Дано да е някъде по-хубаво и по-топло от тази спартанска стая. Брайд се разсмя при тази мисъл.
– Виждала ли си епизода на „Бъфи“, в който Сара Мишел Гелар преминава от лудницата към живота си в Сънидейл като Убийцата?
Бриани наклони глава.
– Какво е Бъфи? Тя също ли е Ликос или друг вид Катагари?
Брайд беше малко раздразнена, че нейния призован ескорт нямаше представа коя е Бъфи.
– Няма значение.
Очевидно това е моята версия на Сънидейл и скоро ще се събудя в моята подплатена килия.
Бриани я пусна, когато излязоха от стаята. Брайд я последва извън колибата и се озова в средата на нещо, което приличаше на зелена долина, заобиколена от планини. Беше прекрасно, макар и малко студено за нейния вкус.
Нямаше представа как е стигнала дотук. Това не беше Ню Орлиънс, където беше преди пет минути. Още по-странно беше, че всички около нея бяха облечени в древни дрехи и говореха на език, който тя дори не можеше да разбере.
И всеки човек около тях спираше, за да ги зяпа, докато минаваха. Настъпи тишина. Зловеща тишина. Жените при импровизирания кладенец. Тези, които носеха кошници и си говореха. Дори децата спряха да си играят.
Но вниманието на Брайд беше привлечено от мъжете, особено защото всеки един от тях спря и се обърна да я зяпа, сякаш тя беше тяхната цел или плячка. Тя осъзна, че с изключение на демона, всеки човек в това село беше буквално прекрасен, зашеметяващ образец на човешката физиология. Това определено беше сън или някаква илюзия.
Дори Чипендейлс нямаха толкова мускули. Да не говорим за жените.
Те бяха олицетворение на причината, поради която Брайд отказваше да купува модни списания. Ако не знаеше по-добре, щеше да си помисли, че е попаднала в заешката дупка на холивудските статисти.
Брайд последва Бриани в голяма дървена постройка, която ѝ напомняше за нещо от нискобюджетен филм за крал Артур. Изградена от плет и кал, тя беше спартанска отвътре, с изключение на голям огън, който пламтеше в центъра на залата, заобиколен от дълги маси и дървени пейки. Нещо, което приличаше на изсушени треви и билки, беше разпръснато по земния под.
Веднага щом влезе, Брайд се озова заобиколена от красиви мъже, някои от които дори я помирисаха.
– Извинете? – Каза тя, отблъсквайки ги. – Това е моята фантазия и предпочитам да не правите така.
Висок блондин наклони глава по начин, който ѝ напомни на куче. Той отправи остър поглед към Бриани.
– Защо си довел тук една курва на Катагари?
Бриани отдръпна Брайд от мъжете и застана между тях.
– Тя не е курва. Тя е уплашена човешка жена, която не разбира какво ѝ се е случило. Мисли, че е полудяла.
Блондинът се разсмя.
– Мисля, че трябва да я върнем на партньора ѝ, както Катагари ни връщат нашите партньорки. – Той направи крачка към тях.
Бриани извади меча от гърба си и го насочи към него.
– Не ме карай да те убия, Арнулф. Доведох я тук, за да я защитя.
– Тогава си направила грешка.
Бриани беше ужасена.
– Ние сме хора.
– Да – съгласи се той, хвърляйки опасна усмивка към Брайд. – И аз търся отмъщение, точно като теб, моя принцесо. Моята партньорка е мъртва заради малтретирането, на което я подложиха. Предлагам да им го върнем десетократно. – Когато мъжете започнаха да напредват, се чу вик. Всички замръзнаха.
Брайд се обърна и видя, че вратата зад нея се отваря. През нея влезе един старец. Косата му беше бяла и носеше брада, която ѝ напомняше за едно старо видео на ZZ Top. До него стоеше голям кафяв вълк.
Както и на Бриани, половината от лицето на стареца беше покрито с призрачна зелена татуировка.
– Какво става тук?
– Молим за морално възмездие – каза Арнулф. – Дъщеря ти доведе в нашата глутница жена от племето Катагари. Искаме я.
Старецът хвърли осъдително поглед върху Брайд, после погледна Бриани.
– Трябваше, татко – каза Бриани, като свали меча си. – Нямаше друг начин.
Старецът заповяда на останалите да ги оставят. Мъжете се подчиниха неохотно. Но преди да си тръгнат, някои изреваха като животни. Други се обърнаха с изражения, които обещаваха, че възнамеряват да подновят разговора. За първи път Брайд се уплаши. Нещо не беше наред с тази „фантазия“.
Ако не знаеше по-добре, щеше да се закълне, че е истинско. Но не можеше да бъде. Или можеше?
След като останаха сами, стареца ги поведе към най-отдалечената маса в стаята, която стоеше високо на подиум. Две стола, които приличаха на големи, ръчно издълбани тронове с върхове във формата на вълчи глави, стояха зад масата.
– Какво мислиш, Бриани? – Попита той нейната придружителка.
– Исках да я защитя, татко. Не прави ли това един Страж? Не трябва ли да защитаваме света от животните Катагари?
Той изглеждаше раздразнен от думите ѝ.
– Но тя е сдвоена с един от тях.
– Те не са се съединили. Тя е само белязана. Ако я държим тук, докато белега изчезне, тя ще бъде свободна от него.
Старецът поклати глава, докато вълка му дойде да подуши Брайд. Брайд го зяпаше, чудейки се дали ще остане вълк или ще се превърне в нещо друго.
– Защо просто не убиеш партньора ѝ? – Попита стареца.
Бриани отвърна поглед.
Старецът издиша уморено.
– Преди векове ти казах да ги убиеш, дъще.
Гняв пламна в очите ѝ.
– Опитах се да го убия, помниш ли? Стана прекалено силен. – Старецът изпусна отвратен звук от гърлото си.
– Тя е твоя отговорност. Аз ще събера останалите и този път, когато дойде при нас, ще довършим започнатото.
Бриани кимна, после махна на Брайд да я последва. Тя я заведе покрай троновете, по тесен коридор в дъното, който водеше до няколко стаи в края на залата. Мястото беше спартанско, но имаше някои интересни удобства, като голямо, тапицирано легло и кожи, и романи от XXI век.
Брайд взе „A Dark Champion“ на Кинли Макгрегър и се разсмя. О, да, тук ще сънувам хубаво.
– Можеш ли да ми донесеш кола? – Попита тя Бриани. – Имам нужда от една.
– Не, не мога. За това трябва да пътувам във времето, за да ти взема една, а силите ми за това ми бяха отнети. – Тонът ѝ беше ядосан и горчив. – Затова трябваше да призова демона да те доведе.
– Кой ти отне силите?
– Моят партньор. – Бриани изплю думите. – Той ми отне много, но не се страхувай. Синът му няма да те насили. Аз ще се погрижа за това.
Брайд върна книгата в малката купчина на нощното шкафче.
– Знаеш ли, нищо от това не ми се струва смислено.
Бриани сложи ръце на хълбоците си, докато я гледаше.
– Ами това? Тъй наречения мъж, който те отвлече, Вейн, е вълк, когото бях принудена да родя против волята си преди повече от четиристотин години. И ако можех, щях да го убия за теб.
– Извинявай?
Бриани я игнорира, докато се обясняваше.
– Както много жени, когато бях млада, бях глупава. При първото си излизане с патрула на Сентинелите, за да ловуваме вълците Катагари, бях заловена от нашите врагове, които решиха, че ще е много забавно да ме изнасилват поред.
Брайд се почувства зле, като чу историята на Бриани. Вълна от съчувствие я обзе.
Бедната жена. Не можеше да си представи нещо по-лошо. А тя беше майката на Вейн… Устните ѝ се изкривиха и Бриани поклати глава.
– Но съдбата често е жестока и аз, като теб, се озовах омъжена за едно от тези животни, които ме бяха наранили. Бащата на Вейн ме държа в плен седмици наред, като ме малтретираше, опитвайки се да ме накара да го приема за свой съпруг. Те не могат, знаеш ли. Приемането е изцяло в нашите ръце. Не в техните.
Това не можеше да е истина. Не. Брайд сънуваше, макар че нямаше представа защо сънуваше това.
– Не приличаш на Вейн.
Чиста, неподправена омраза блестеше в кафявите очи на Бриани.
– Прилича на мръсния си баща.
Брайд се намръщи, като си спомни, че Фюри и беше казал същото. А, ума ѝ го възпроизвеждаше в заблудата ѝ. Имаше смисъл. Донякъде. Но защо да измисля такава трагична история? Брайд никога не беше от хората, които пожелават зло на някого, най-малко на майката на Вейн.
Може ли да е истина? Възможно ли е?
Брайд се приближи към блондинката и взе ръцете ѝ в своите, за да разгледа дланите ѝ.
– Нямаш белег.
– Не. Ако сватбата не бъде консумирана в рамките на три седмици, белега избледнява и ние, жените, сме свободни да вървим по пътя си. Мъжете остават импотентни до края на живота си.
Брайд я погледна намръщено. Бриани беше много висока.
– Оставила си баща му импотентен?
В кафяво-зелените очи на Бриани се появи зъл блясък.
– Оставих го с повече от това. След като се родиха децата ми, взех трите си човешки деца и оставих трите си кученца при него, а после кастрирах копелето за това, което ми беше направил. Сигурна съм, че не минава ден, в който той не съжалява, че не ме е убил, когато е имал възможност.
Брайд се сгърчи при тази мисъл.
– Защо сънувам това? – Попита тя. – Не разбирам този кошмар.
Бриани поклати глава.
– Това е реално, Брайд. Знам, че в човешкия свят неща като тези, които описвам, не се случват. Но трябва да ми повярваш. Има неща, които съществуват редом с теб в ежедневния свят, но ти никога не осъзнаваш, че са там.
В един момент Бриани стоеше пред Брайд, а в следващия жената беше огромна бяла вълчица, която приличаше ужасяващо на осиновеното ѝ домашно животно. Брайд се разтрепери. Не, това не беше реално. Не можеше да бъде.
– Искам да се прибера вкъщи – каза тя на глас. – Трябва да се събудя. Моля те, Боже, нека се събудя!