Глава 4
Тарин все още беше объркана, дори след като Естер я откара обратно в дома ѝ. И пак, кой не би бил объркан, след като е бил захвърлян на различни места? Тя все още не беше напълно сигурна, че не е в разгара на някакъв психотичен епизод. Цялата ѝ представа за реалността сега беше напълно променена. Може би се намираше в книга.
Може би нищо не беше реално.
Не – помисли си тя, докато се щипеше за осми път. Тя беше истинска. Това беше нейната къща. Нейният живот. И там за известно време Хоук бе споделил всичко с нея.
Сега, докато лежеше на леглото си с хартиената книга, на чиято корица беше изобразен Хоук, ума ѝ се рееше из последните няколко дни – нещо, което беше лесно да се направи, тъй като всичко, което бяха споделили, беше там черно на бяло. Всичко. Всеки път, когато се бяха любили, всяко хранене, всяка реплика. Дори я виждаше в библиотеката или каквото и да беше това място.
Беше толкова странно да види името си на страниците, да прочете в книгата какво са правили двамата. Но още по-страшни от пасажите с нея бяха тези, в които тя беше в собствения си свят, а Хоук – в неговия. Сам. Това бяха ужасни сцени, в които Хоук беше раняван и измъчван без видима причина. Може би това беше начина на Алинор да му отмъсти за това, че изобщо е избягал.
Тарин не знаеше. Единственото, което знаеше, беше, че не искаше той да страда повече, отколкото тя искаше да посрещне остатъка от живота си без него. Той беше прекрасен.
Бог да ѝ помага, но той наистина беше нейния герой и тя искаше да си го върне.
– Трябва да го спася – прошепна тя, докато четеше една особено болезнена страница, в която той беше разкъсан от дива свиня в гората, докато спасяваше Алинор от пигмейски бандити… Пигмейски бандити? Ай! Ако Алинор наистина е писала това, значи си е изгубила ума напълно.
Тарин седна с книгата.
– Добре, нека се престорим, че не халюцинирам и че всичко, което ми каза Естер, е истина…
Тогава тя можеше да го спаси. Тя се засмя напук на себе си. Това трябваше да е най-нелепото нещо, което някога е правила. Но какво, по дяволите? Какво наистина можеше да загуби?
– Или ще го върна, или ще ме затворят – каза тя под носа си, докато грабваше химикалката.
– Добре, Естер. Нищо не става.
Затваряйки очи, Тарин извика в съзнанието си картината на Спархоук, както беше на страница 342 в книгата, точно след завръщането му в неговия свят.
Трябваше да е сам, седнал на масата с глава в ръце. Главата свършваше там, но в края на абзаца имаше празно място…
Тарин отвори сърцето си и се заслуша внимателно, докато не успя да види и чуе ясно Хоук. Гърдите ѝ се свиха от страх да не се провали, тя започна да пише…
Спархок седеше в залата си, напълно лишен от надежда. Алинор беше скрила главната книга толкова добре, че той нямаше представа къде може да се намира. Нямаше начин да се върне при Тарин. Нямаше начин да се измъкне от това, докато Алинор контролираше историята им.
Да я прокълне за това! Как можеше да бъде толкова егоистична? Но именно това го бе накарало да иска да избяга от лапите ѝ.
– Липсваш ми, лейди Тарин – въздъхна той.
– И на мен ми липсваш.
Спархоук се изправи на крака, когато чу нежния глас зад себе си. Не можеше да бъде, ала когато се обърна, видя, че дамата му е там и го наблюдава с предпазливо изражение. Усмивката ѝ беше нежна, когато го погледна нагоре.
– Уау – каза тя, оглеждайки залата. – Наистина се получи.
Той не можеше да повярва на това, което виждаше. Възможно ли беше?
– Как стана така, че си тук?
Тарин вдигна книгата в ръката си и този път името на автора на корицата беше нейно.
– Правя някои промени в начина на протичане на историята.
Той се намръщи.
– Какво?
Тя се приближи до него.
– Естер каза, че аз трябва да съм авторката на твоята книга, така че ето ме тук… Пиша за първи път, откакто бях дете. Всъщност е доста забавно. Знаеш ли, че Алинор е тръгнала да пазарува?
– Това ми каза тя.
– Да, но тя има ужасен вкус за бижута – каза Тарин, докато си отбелязваше в книгата. – Но това не е проблем. Бижутерът е на път да заприлича много на бившето ми гадже. Всъщност си мисля, че Роб наистина трябва да свърши с Алинор. Тя е взискателна и зверска. Би трябвало да са доста щастливи заедно, особено след като дам на Роб няколко много подбрани бенки на неудобни места. – Тя сви вежди към него. Хоук поклати глава към нея.
– А какво ще кажеш за мен?
Тарин седна на масата, където беше той, и започна да пише. В един момент се намираха в неговия замък, а в следващия се върнаха в дома ѝ, голи в леглото ѝ. Хоук се намръщи към нея.
– Не разбирам това.
– Аз също не разбирам. Поне не точно. Но това е нормално. Естер каза, че аз съм автор на собствения си живот, така че ще се уверя, че… – Тарин направи пауза, тъй като я връхлетя лоша мисъл. – Чакай. Тук съм изключително егоистична. Дори не те попитах какво искаш.
Обхвана я страх, когато осъзна, че от всичко, което знаеше, Хоук искаше да се върне в Средновековието и да бъде с някой друг.
Погледът му бе премрежен и изглеждаше доста колеблив.
– Искаш ли да разбереш истината?
Внимавай какво искаш; може и да го получиш. … Любимата фраза на майка ѝ премина през нея, докато паниката набъбваше в сърцето ѝ. Хайде, Тарин, ти си голямо момиче. Можеш да се справиш с каквото и да каже той.
Като характер Хоук никога не беше имал думата в живота си. Най-малкото, което можеше да направи, беше да му даде избор в това.
– Да – каза тя тихо. – Искам истината.
Той протегна ръка, за да отметне косата от лицето ѝ.
– Това, което искам…
Тя го изчака да проговори, докато той продължаваше да си играе с косата ѝ.
– Какво… ? – Запита тя.
– Теб – каза той, преди да я придърпа в изпепеляваща целувка.
Тарин въздъхна от вкуса на своя средновековен рицар. Хоук беше всичко, за което някога бе мечтала. Всичко, което някога е искала. Тя захапа устните му, преди да се отдръпне.
– Добре, тогава ще направим голяма сватба…
Спархоук я наблюдаваше как започва да пише редове в книгата си. Всеки път, когато стигнеше до края на страницата, тя я обръщаше и в края на книгата магически се появяваше нова празна страница, за да може да продължи с писането.
Той се опита да прочете това, което тя пишеше, но не можа да го разбере.
– Какво пишеш там, Тарин?
– Правя те независимо богат, защото знаем, че всички добри герои са такива, и се уверявам, че екземпляра на книгата на Алинор се самозапалва в пламъци.
– Можеш ли да го направиш?
Тя му се усмихна.
– Бебе, аз съм писателя. Според Естер мога да правя всичко, което си поискам.
– И така, какво искаш да направиш сега?
Тарин прехапа устни, докато обхождаше с гладен поглед голото му тяло.
– Точно сега искам да прекарам остатъка от деня си, правейки любов с теб.
Тя го целуна по бузата, след което надраска още няколко думи.
– Какво пишеш сега? – Попита той.
Тя му се усмихна.
– Пиша, че ще продължим да живеем щастливо до края на дните си.
А след това Тарин се погрижи да направи единственото нещо, което Алинор беше забравила да направи. Беше единственото нещо, с което се увери, че никой няма да добави още страници към бъдещето ѝ или да промени живота ѝ със Спархоук. Тя написа двете най-силни думи на планетата.
„Обичам те“.
– Обичаш ли ме? – Попита я Хоук.
Тарин направи пауза, когато осъзна, че е изрекла тези думи на глас.
– Да, Спархоук Храбрия. Обичам те.
– Добре – прошепна той, като се втренчи в шията ѝ, а космите му нежно одраскаха кожата ѝ. – Защото и аз те обичам.
Сърцето ѝ се разтопи от думите му. А след това бързо добави и другата най-силна дума на земята…
Край.