***
На Данте не му отне много време да намери прайда от изменници на пантерите Катагари. Те бяха лагерували в малка, изолирана общност точно извън Чарлстън.
Иронично, дори имаха табела, обявяваща района за резерват за диви животни.
С тримата си братя зад гърба си, той премина през гората, докато намери първата пантера, с която се беше сражавал. Пантерата лежеше ранена, а до нея се грижеше една жена.
– Кой е водача на този прайд? – Попита той двамата.
Пантерата не отговори, но когато малката блондинка проговори, Данте разпозна глас, който беше почти идентичен по тон, акцент и ритъм с този на Пандора.
– Аристотел е вожда. Той спи там. – Тя посочи едно дърво.
Данте кимна уважително към нея, след което се приближи до дървото, за да повика водача им.
Аристотел отговори, като отвори само едно око.
„Кой си ти?“
– Приеми човешка форма, когато се обръщаш към мен, копеле – каза Данте сурово. – Или от прайда ти няма да остане достатъчно, за да създадеш нов.
Пантерата се превърна в човек и застана пред Данте в поза, която показваше, че е готов за битка. Беше с десет сантиметра по-нисък от Данте и имаше къса черна коса, която пасваше на черните му бездушни очи.
– Кой, по дяволите, си ти? – Изръмжа той.
– Данте Понтис.
Очите на Аристотел се разшириха и той веднага направи крачка назад.
Бруталната репутация на Данте, който не вземаше пленници, беше известна далеч наоколо и всички от неговия вид го уважаваха или се страхуваха от него.
– На какво дължа тази чест? – Попита Аристотел.
– Група от твоите страти се опитаха да ми отнемат партньорката. Сега съм тук, за да си отмъстя.
Аристотел се запъна.
– Имало е недоразумение. Моите хора са преследвали една аркадианска курва…
Данте го удари, преди да успее да довърши обидата.
– Пандора Кути-Понтис е моята партньорка. Ако говориш за нея с нещо друго освен с изключително уважение, ще ме ядосаш.
Аристотел побледня.
– Нямах представа, че тя е твоя. Повярвай ми.
– Сега вече знаеш и ако видя някой от вас отново близо до нея, ще сложа край на всичките ви проблеми. Завинаги.