***
Нощта мина бързо, докато Пандора следваше Данте из различни щандове и концерти, където алтернативни групи показваха таланта си. Данте изглеждаше да има талант да намира наистина добри изпълнители, които се радваха, че им предлагат пари, за да свирят в клуба му в Минесота.
– От колко време имаш клуба си? – Попита тя, докато той купуваше три CD-та от група, наречена Emerald Rose, която по-рано беше свирила пред конферентните зали в Hyatt.
– Почти тридесет години.
Уау, това беше дълго време. Данте изглеждаше добре за човек, който беше на повече от двеста години.
Наистина добре.
– И хората не осъзнават, че вие сте винаги там и че никога не стареете?
Той поклати глава.
– Когато напуснат Инферно, ние малко манипулираме съзнанието им. Дори да идват всяка вечер, те никога не си спомнят тези от нас, които не стареем и не се променяме.
– Това сигурно е хубаво. В моя… – Тя се поколеба да каже „прайд“, тъй като я бяха изгонили. – В моя свят се държим колкото се може по-далеч от хората.
– И как изглежда бъдещето там, където живееш?
– Не е много по-различно от това. Никога ли не си бил там?
– Не, откакто бях малък. Когато за първи път усвоих способността си да пътувам във времето, доста се разхождах наоколо. Но след известно време ми омръзна. Нещата и местата се променяха, но хората не. Затова реших да остана с моя прайд в Минесота и да не се тревожа за миналото или бъдещето.
Тя много би искала да може да пътува във времето по този начин. Това беше истинската свобода и това беше нещо, което тя никога не беше познавала.
– Можеш ли да ме научиш как да използвам силите си по този начин? – Попита тя.
– Разбира се.
Тя се усмихна. Никоя от сестрите ѝ, които бяха изпратени в този период, не беше научила нищо. Катагари не им бяха позволили да развият силите си от страх, че ще си тръгнат. Някои от тях дори бяха принудени от Катагари да носят метриазо колиета, за да се гарантира, че никоя от тях няма да може да използва магията си.
Беше жестоко и безмилостно.
– Трудно ли е да пътуваш във времето? – Попита тя.
– Сега не е, за мен не е. Но имах векове, за да усъвършенствам силите си. Когато започнеш за първи път, може да е… Изненадващо. Миналата година, когато оставих Лео и Майк у дома, те пътуваха във времето от Минесота през 2002 г. до Алеутските острови през 1432 г., вместо до Ню Йорк през 2065 г. Беше адски трудно да ги намеря и да ги върна у дома.
– Учудвам се, че си тръгнал след тях.
– Да, добре, те ме дразнят, но разбирам, че са само малки, които рано или късно ще пораснат… И вероятно ще ме дразнят още повече.
Тя се засмя на необичайния му хумор, докато се носеха сред странно облечената тълпа. Трябваше да признае, че Данте беше много забавен, след като свикнеше с теб и престанеше да бъде толкова див и ръмжащ.
– Имаш сърце, нали?
– Не, Пандора – каза той, сините му очи я изгаряха с интензивността си. – Нямам. Имам само отговорност. И то много.
Може би, но тя не беше толкова сигурна. От една страна, ръката, с която я беше прегърнал, не изразяваше „тежест“, а „защита“.
И тя искаше да си представи, че изразява нещо повече. Нещо като приятелство.
Може би дори любов.
Данте спря пред витрината на един търговец. Малка усмивка се появи на устните му, когато нещо привлече вниманието му. Той махна на търговеца да се приближи.
– Мога ли да ви помогна? – Попита по-възрастната жена, като се приближи към тях.
Данте посочи нещо под стъклото.
– Бих искал да видя това.
Пандора не знаеше какво е, докато жената не го подаде на Данте и той не се обърна към нея. Тя не можа да се сдържи да не се засмее, когато видя златния медальон във формата на пантера, обвита около сапфир, докато той го закачаше на врата ѝ.
Пандора държаше медальона в ръката си, за да може да го разгледа.
– Колко необичайно.
– Да, така е – отговори жената. – Това е от дизайнер-шаман, който срещнах на Запад. Той прави визионерски пътешествия и след това изработва колиета въз основа на животното, което го води. Той каза, че това е пантера, която го е превела през кошмар и го е спасила.
Колко странно подходящо.
Тя погледна Данте и се усмихна.
– Ще го взема – каза Данте и извади портфейла си.
Пандора се вгледа в изящно изработеното бижу, докато той плащаше. Беше толкова трогната от жеста, особено след като Ромео ѝ беше казал колко егоистичен е Данте.
– Благодаря – каза тя, когато той се върна до нея.
– За мен е удоволствие.
Усмихвайки се още повече, тя се изправи на пръсти и го целуна нежно по бузата.
– Продължавай да го правиш – прошепна той в ухото ѝ – и ще те заведа горе и ще те съблека за нула време.
Преобладаваща вълна от желание премина през тялото ѝ. Беше пантерата в нея, която имаше нужда да го почувства в себе си. Достатъчно бяха говорили и дивата част от личността ѝ сега искаше успокоение.
– Няма да ми пречи – прошепна тя в отговор.
Това беше всичко, което беше нужно. В един момент бяха сред тълпата, а в следващия той я издърпа в една ниша, където никой не можеше да ги види, и ги пренесе в апартамент.
– Това твоята стая ли е? – Попита тя, оглеждайки елегантната стая.
– Нашата стая – отговори той, преследвайки я като гладен хищник.
Тя се вцепени от тона му.
– Това заповед ли е?
– Не, Пандора. Но докато сме двойка, моето е и твое.
– Странно си отстъпчив за егоистична пантера, за която Ромео каза, че не се интересува от партньорка.
Данте замлъкна. Беше вярно. Никога не беше искал да бъде обвързан с нищо, особено с партньорка. Но по някаква причина Пандора не му пречеше ни най-малко.
– Съдбата не ме попита кого или какво искам за себе си. – Той вдигна белязаната си длан, за да я видят и двамата. – Но тя избра теб за моя и аз се грижа за това, което ми принадлежи.
– А ако не искам да принадлежа на теб?
– Не мога да те принудя да се омъжиш за мен, Пандора, знаеш го. Свободна си да напуснеш защитата ми по всяко време и да отидеш, където пожелаеш.