Глава 15
Следващите няколко седмици минават неусетно, докато Касандра завършва кутията за спомени на бебето. За пръв път в живота си тя се чувстваше в безопасност някъде.
Беше великолепно чувство.
Крис и Кира, така нареченото аполитско бебе, което Крис беше намерил, прекарваха много време в апартамента. Кира беше приятна жена, която често се преструваше, че не помни Улф, само за да го дразни.
Високата, тънка аполитка го гледаше безхитростно и го питаше:
– Познавам ли те?
Това дразнеше Улф, но забавляваше всички останали.
С напредването на бременността Касандра осъзна още една причина, поради която даймоните не можеха да имат деца.
Тя все повече се нуждаеше от кръв. Двуседмичните и кръвопреливания се превърнаха в ежедневни, а през последните две седмици се нуждаеше от по две-три на ден.
Увеличаването на броя им я тревожеше. Означаваше ли това, че бебето ще бъде повече аполит, отколкото човек?
Д-р Лакис ѝ беше казал, че това наистина няма никакво значение за биологията на бебето и че трябва да се успокои. Но за нея беше трудно.
През цялата нощ Касандра беше доста потисната и твърде уморена, за да се движи. Беше си легнала рано, още преди разсъмване, с желанието да си почине и просто да се почувства удобно за няколко минути.
Улф влезе и я събуди достатъчно дълго, за да я попита как е.
– Спя – отвърна тя. – Остави ме на мира.
Той вдигна ръце в знак на капитулация, засмя се добродушно, а после се сви около нея. Трябваше да признае, че и харесваше усещането за него. Усещането за ръката му върху стомаха и.
Бебето сякаш винаги знаеше кога ръката на Улф е върху него. То веднага ставаше по-активно, сякаш искаше да каже: „Здравей, татко, нямам търпение да се запозная с теб“.
Реагираше и на гласа на баща си.
Затваряйки очи, Касандра се опита да заспи отново, но това не беше лесно, тъй като малкият Йети започна да танцува фанданго и реши да я удари няколко пъти с коляно в ребрата.
Тя лежа така около час, докато не се появиха болките в кръста. След двайсетина минути разбра, че контракциите ѝ са се стабилизирали и са постоянни.
Улф спеше спокойно, когато Касандра го събуди.
– Бебето идва – изпъшка тя.
– Сигурна ли си? – Но само един поглед към раздразненото ѝ лице и той знаеше отговора на този безсмислен въпрос.
– Добре – каза той, опитвайки се да се събуди и да разсее мъглата в съзнанието си. – Остани тук, а аз ще повикам другите.
Изтича от стаята, за да събуди Кат и да изпрати Крис за лекаря, след това изтича обратно в спалнята, за да бъде с Касандра, която беше станала и се разхождаше.
– Какво правиш?
– Разхождам се, за да се справя с болката.
– Да, но…
– Всичко е наред, мили – каза Кат, когато влезе през вратата. – Бебето няма да се роди на главата си.
Улф не беше сигурен в това, но се беше научил да не спори с бременната Касандра. Тя беше доста напрегната и емоционална и можеше да пусне кръв с езика си, когато искаше.
По-добре просто да ѝ даде това, което иска.
– Какво мога да ти предложа? – Попита Улф.
Касандра се задъхваше.
– Какво ще кажеш за някой друг, който да роди това дете вместо мен?
Той се разсмя на това. Поне докато тя не му хвърли убийствен поглед.
Изтрезнявайки, той прочисти гърлото си.
– Иска ми се да можех.
Докато дойде лекаря, Улф стоеше зад нея, държеше корема ѝ и се опитваше да ѝ помогне да диша през контракциите. Той усещаше как всяка контракция се стяга към дланите му и знаеше точно кога тя ще изкрещи от болка.
Мразеше, че тя трябва да преживее това. Вече се беше изпотила от усилието, а едва беше започнала да ражда, за да доведе сина им на бял свят.
Часовете минаваха бавно, докато работеха заедно, а Касандра крещеше какви ли не неприлични думи по него, по всички мъже като цяло и по боговете в частност.
Улф я държеше за ръка и бършеше челото ѝ, докато лекаря насочваше и двамата какво да правят.
Беше малко след пет часа следобед, когато сина му най-сетне се роди.
Улф се взираше в мъничкото бебе в ръцете на лекаря, което се гърчеше с бели дробове, каквито трябваше да има едно здраво дете.
– Той наистина е тук – проплака Касандра, докато държеше ръката на Улф и гледаше бебето, което беше родила.
– Той е тук – засмя се Улф и целуна влажното ѝ слепоочие. – И е красив.
Лекарят го почисти и прегледа, след което предаде бебето на майка му.
Касандра не можеше да диша, докато държеше детето си за първи път. Малките му юмручета бяха стиснати, докато писъците му известяваха на всички, че е тук. Лицето му беше набръчкано като на старец, но дори и така за нея то беше прекрасно.
– Погледни косата му – каза тя, като разроши гъстите кичури черна коса. – Прилича на баща си.
Улф се усмихна, когато бебето уви мъничката си ръчичка около показалеца на баща си.
– Той има твоите бели дробове.
– О, моля те! – Каза тя възмутено.
– Повярвай ми – каза Улф и срещна погледа ѝ. – Всеки аполит тук вече знае, че родителите ми не са били женени при раждането ми и че ако оцелееш през нощта, планираш да ме направиш евнух.
Тя му се изсмя, а после го целуна, докато държеше сина им.
– Между другото, ако си имала сериозни намерения за всичко това, Касандра – каза доктора, а очите му пламнаха. – Имам скалпел, който мога да ти дам назаем.
Касандра отново се засмя.
– Не ме изкушавай.
Улф взе бебето от нея и го държеше внимателно в големите си ръце. неговия син. Радостта и страха в него бяха изтощителни. Никога не беше познавал нещо подобно.
Бебето беше толкова невероятно мъничко. Чудо на живота. Как би могло да оцелее нещо толкова малко? Знаеше, че ще убие или сериозно осакати всеки, който някога застраши детето му.
– Как ще го наречеш? – Попита Улф Касандра. През всичките тези седмици той умишлено не се намесваше в нейното решение. Искаше майката на бебето да го кръсти.
Това щеше да бъде нейното трайно наследство за сина им, който никога нямаше да я познае.
– Какво ще кажеш за Ерик Джеферсън Трюгвасон?
Улф примигна невярващо.
– Сигурна ли си?
Тя кимна, докато той леко докосваше бузата на бебето.
– Здравей, малък Ерик – въздъхна той. Сърцето му се сви, когато го нарече с името на брат му. – Добре дошъл у дома.
– Бебето сигурно иска да кърми сега – каза д-р Лакис, докато приключваше с почистването на всичко. – Може би ще искате да го върнете на майка му за малко.
Улф направи това, което тя му предложи.
– Ще имате ли нужда от кърмачка? – Попита д-р Лакис Касандра. – Аполитските бебета обикновено не приемат шишета или формула, особено когато са със смесено наследство. Всъщност няма безопасна формула, която да опитаме, тъй като не знаем колко аполит или човек има в него.
– Мисля, че медицинската сестра ще е добра идея – каза Касандра. „Не искам да объркаме това и да забавим растежа му или да го превърнем в мутант или нещо подобно.
Лекарят имаше странно изражение на лицето си, което в общи линии казваше: „Мислех, че детето ви е мутант“.
Мъдро тя замълча.
Улф изпроводи лекаря навън.
– Благодаря – каза той, когато влязоха във всекидневната, където Крис и Кат седяха и чакаха.
– Ха! – Каза Кат, щом видя Улф. – Казах ти, че ще пристигне невредим.
– По дяволите – промърмори Крис, преди да ѝ подаде двайсетачка. – Знаех си, че е кастриран след всичко това.
Двамата се втурнаха към спалнята, за да видят бебето, докато Улф говореше с лекаря.
Тя го дари с тъжна усмивка.
– Предполагам, че това е някак си подходящо.
– Какво е?
– Последното бебе, на което помогнах да се появи на този свят, е това, на което е отредено да го пази.
Улф се намръщи.
– Какво имаш предвид, последното бебе?
Доктор Лакис въздъхна, сякаш върху нея лежеше тежестта на Армагедон. – Рожденият ми ден е в четвъртък.
Улф се смрази от думите ѝ и от това, което те означаваха.
– Твоят двадесет и седми?
Тя кимна.
– Д-р Касус ще поеме наблюдението на здравето им. Тя ще е тази, която ще прави четириседмичния преглед на Касандра и ще следи дали всичко се развива както трябва.
Д-р Лакис тръгна към вратата.
– Докторе, почакайте.
Тя се обърна към него.
– Аз съ…
– Не казвай, че съжаляваш. За теб аз съм просто още един аполит.
– Не – каза той искрено. – Не си. Ти си жената, която опази съпругата ми и която помогна да се роди сина ми. Никога няма да забравя това.
Тя му предложи трепетна усмивка.
– Пожелавам ти успех със сина ти. Надявам се да израсне като човек, какъвто е баща му.
Улф я гледаше как си тръгва, а сърцето му беше натежало. Толкова много се бе старал да остане настрана от всички тук. Да не му пука и да не вижда колко много човечни са враговете му. Но това беше невъзможно. Точно както беше невъзможно да стои настрана от Касандра.
Противно на волята му и здравия разум всички те бяха нахлули в сърцето му.
Как би могъл да се върне към ролята си на нощен ловец след всичко това?
Как би могъл да убие друг даймон, след като ги разбираше толкова добре? Как?
Когато Улф се върна при нея, Касандра вече беше изтощена. Кат и медицинската сестра бяха взели бебето да го гледат, за да може тя да си почине. Разбира се, щеше да се наложи да я събудят, когато дойде време за следващото му хранене, но за малко Касандра щеше да може да си почине спокойно.
– Затвори очи – каза Улф.
Касандра изпълни молбата му, без да задава въпроси, и усети как той поставя нещо около врата ѝ. Отваряйки очи, тя видя сложна старинна огърлица. Дизайнът очевидно беше Norse . Имаше четири квадратни парчета кехлибар, монтирани от двете си страни във формата на ромб. В центъра имаше кръгло парче с вграден в него друг кехлибарен камък, а от него се спускаше малък викингски кораб, чието платно беше направено от още кехлибар.
– Красиво е.
– Двамата с Ерик купихме две от тях от датски търговец във Византия. Напомняше ни за дома. Той подари своята на съпругата си, а аз щях да дам моята на сестра си Бринхилд.
– Защо не я даде на нея?
– Тя нямаше да я вземе. Беше прекалено ядосана на мен, че не бях там, когато баща ни умря, ядосана на мен, че нахлух. Каза, че никога повече не иска да ме вижда, затова си тръгнах и оттогава пазя огърлицата при себе си. Извадих я от сейфа си, когато с Кат се върнахме за меча ми.
Тъгата му я трогна. През последните няколко месеца тя беше научила колко много са означавали братята и сестрите на Улф за него.
– Съжалявам, Улф.
– Не съжалявай. Харесва ми да я виждам върху теб. Сякаш е трябвало да бъде там. – Той прокара ръка през косата ѝ. – Искаш ли да отида да спя на дивана?
– Защо да искам това?
– По-рано каза, че никога повече няма да ме допуснеш до леглото си.
Тя се засмя леко.
– Не помня и половината от това, което казах.
– Няма страшно. Мисля, че Крис го записваше в другата стая, за да го запази.
Тя покри лицето си с ръце.
– Надявам се, че се шегуваш.
– Не, не съвсем.
Касандра прокара ръка през копринената му коса и остави кичурите да се плъзгат през пръстите ѝ.
– Е, сега, след като всичко приключи, съм много по-толерантна към теб. Така че ела и се сгуши. Мисля, че мога да се възползвам от това.
Улф бързо ѝ услужи.
Касандра изпусна дълъг, уморен дъх и се унесе в сън.
Улф я гледаше, като оставяше топлата мекота на тялото ѝ да проникне в самото му сърце. Той взе ръката ѝ в своята и изучи деликатната ѝ форма.
– Не ме оставяй, Касандра – прошепна той. – Не искам да отглеждам сина ни без теб.
Но желанието тя да остане беше толкова продуктивно, колкото и желанието да си върне душата.
В четвъртък сутринта Улф не можеше да заспи. Касандра и Ерик бяха в блажено безсъзнание. Но мислите му не се успокояваха достатъчно дълго, за да може да си почине.
Стана, облече дрехите си и излезе от апартамента. Тъй като малцина аполити бяха на крак, не му се налагаше да търпи много подигравки или погледи.
Знаеше, че няма защо да се насочва натам, където се намира, но не можеше да се спре.
Трябваше да се сбогува с д-р Лакис. Тя по странен начин се беше превърнала в още един член на техния малък отряд през седмиците, когато бдеше над здравето на Касандра и Ерик.
Апартаментът ѝ не беше далеч от този на Фийби.
Без да е сигурен в приема си, той почука на вратата ѝ.
Отвори я момче на около дванайсетгодишна възраст.
– Ти ли си Тай? – Попита момчето, като си спомни, че д-р Лакис говореше за най-големия си син.
– Мама ми не се превръща в, Даймън. Можеш да я оставиш на мира.
Улф се стресна от гневните му думи. – Знам, че не се превръща. Просто искам да я видя за минута.
– Лельо Милисент – изкрещя той, без да го пусне да влезе. – Нощният ловец иска да види мама.
На вратата се появи красива жена на възраст около тази на Крис.
– Какво искаш?
– Искам да видя д-р Лакис.
– Той ще я убие! – Каза момчето откъм гърба ѝ.
Тя игнорира момчето. Свивайки очи, тя се отдръпна и позволи на Улф да влезе.
Улф си пое дълбоко дъх с облекчение, докато тя го водеше към спалнята вляво. Вратата се отвори и му показа стая с пет малки деца и още една жена на възрастта на Милисент. На леглото лежеше доктор Лакис, но той едва я позна. Вместо младата жизнена жена, която беше родила бебето му, тя вече изглеждаше като на петдесет години.
Милисент изблъска децата и другата възрастна навън.
– Имаш само пет минути, Нощни ловецо. Искаме да бъдем с нея колкото се може по-дълго.
Той кимна и щом остана сам с нея, коленичи до леглото.
– Защо си тук, Улф? – Попита д-р Лакис. За пръв път тя използваше името му.
– Не съм сигурен. Просто исках да ви благодаря отново.
Тя примигна с пълните си със сълзи очи и сякаш остаря с още десет години.
– Това не е лошото – прошепна тя. – Това идва по-късно, когато телата ни се разпаднат, докато сме още живи. Ако имаме късмет, органите ни отказват бързо и ние умираме. В противен случай това продължава с часове и е мъчително.
Думите ѝ го разкъсаха, докато си мислеше за Касандра, която преминаваше през това. За това, че тя изпитва още по-голяма болка, отколкото при раждането на Ерик.
– Много съжалявам.
Д-р Лакис не го съжали.
– Само ми отговори на един въпрос?
– На всичко.
Погледът ѝ се впи в неговия с разтопената си топлина.
– Разбираш ли?
Той кимна. Да, знаеше през какво са преминали и разбираше защо даймоните се превръщат в това, което правят. Кой би могъл да ги вини?
Д-р Лакис се протегна и докосна ръката му със своята.
– Надявам се, че сина ти е пощаден от това. Наистина, наистина се надявам. За негово и за ваше добро. Никой не бива да умира по този начин. Никой.
Улф се вгледа в ръката, която сега имаше бръчки и старчески петна. Ръката, която само преди няколко часа беше гладка като неговата.
– Има ли нещо, което мога да направя за теб? – Попита той.
„Погрижи се за семейството си и не оставяй Касандра да умре сама. Няма нищо по-лошо от това да преминеш през това сам.
Семейството ѝ се върна в стаята.
Улф се изправи и ги остави при любимата им. Когато стигна до вратата, д-р Лакис го спря.
– В случай че искаш да знаеш, Улф, името ми е Мая.
– Безопасно пътуване за теб, Мая – каза той, а гласа му беше дълбок от потиснатите му емоции. – Надявам се, че в следващия живот боговете ти ще са много по-милостиви към теб.
Последното нещо, което видя, беше сина ѝ, който падна в ръцете ѝ и заплака.
Улф напусна апартамента и се върна в своя. Докато стигне до него, гнева му вече тлееше. Влезе в стаята си и видя Касандра да лежи заспала с Ерик до нея.
Двамата изглеждаха толкова красиви така. Беше млада жена, която би трябвало да има остатъка от живота си пред себе си. Тя имаше бебе, което трябваше да познава майка си.
А Улф се нуждаеше най-вече от нея.
Това не можеше да свърши така. Не можеше.
Той нямаше да го допусне.
Грабна мобилния си телефон, върна се в хола и се обади на Ахерон.
За негова изненада Аш отговори още на първото позвъняване.
– Върна ли се? – Попита Улф.
– Очевидно да.
Той пренебрегна обичайния сарказъм на Аш и премина към обсъждане на въпроса.
– Имаш ли представа какво се е случило, докато те е нямало.
– Знам, Улф – каза Аш със съчувствен тон. – Поздравления за сватбата ти и Ерик.
Той се задави при споменаването на сина си. Не си направи труда да попита Аш откъде знае за двете събития. Аш нямаше да отговори, а всички знаеха, че човека е чудак.
– Има ли някаква… – Улф дори не можа да се насили да попита дали имат някаква надежда за общо бъдеще.
– Не си готов за отговора.
При това гнева му избухна.
– Майната ти, Аш. Какво имаш предвид, че не съм готов?
– Изслушай ме, Улф – каза той с търпеливия тон на родител, който се занимава с разстроено дете. – Слушай внимателно. Понякога, за да имаме това, което искаме най-много, трябва да се откажем от всичко, в което вярваме. Ти все още не си готов да го направиш.
Улф затегна хватката си върху телефона.
– Дори не знам за какво говориш. Защо никога не можеш да отговориш на един прост въпрос?
– Задай ми прост въпрос и ще получиш прост отговор. Това, което ме питаш, е изключително сложно.
Направил си това, което Артемида е искала да направиш. Спасил си своя род и този на брат ѝ.
– Тогава защо не звучиш щастлив от това?
– Не обичам да виждам как някой си играе с някого или го използва. Знам, че в момента те боли. Знам, че си ядосан. Разбирам го. Имаш пълното право да изпитваш всяка емоция, която бушува в теб. Но това не е приключило. Когато си готов, ще отговоря на въпроса ти.
Гадината действително му затвори слушалката.
Улф стоеше там и се чувстваше още по-предаден. Искаше кръвта на Аш, но най-много от всичко искаше тази на Артемида и Аполон. Как смееха да се гаврят с тях по този начин, сякаш те не бяха нищо.
Вратата на спалнята му се отвори и му показа Касандра, която стоеше там, а веждите ѝ бяха смръщени от загриженост.
– Здравей – каза тя, като изглеждаше много уморена.
– Трябва да си в леглото.
– И ти трябва. Притесних се, когато се събудих и открих, че те няма. Всичко наред ли е?
По някаква причина винаги беше наред, когато тя беше около него. Именно това правеше толкова трудно да бъде с нея сега.
Опита се да си представи какво би било да държи ръката ѝ, докато тя остарява пред него.
Какво щеше да е, когато я гледаше как се разпада на прах…
Болката го разтърсваше толкова силно, че само се опитваше да не я покаже. Да не изкрещи, докато гнева му не разтърси самите зали на Олимп.
Искаше я сега, искаше да бъде в нея толкова силно, че едва успяваше да мисли.
Но беше твърде рано. Тя все още беше възпалена от раждането на сина му. И колкото и да искаше физическия комфорт на тялото ѝ, никога нямаше да бъде толкова егоистичен.
Касандра не очакваше Улф да я вдигне и да я притисне към стената зад нея. Устните му покриха нейните, докато я целуваше, сякаш никога повече нямаше да има възможност да я целуне.
Задъхана, тя вдъхна аромата на древния си воин. Позволи на усещането, че ръцете му я държат, да я открадне от реалността на това, което беше неизбежно.
Тя знаеше, че той се нуждае от нея. Той не искаше да го признае. Тя също знаеше това. Той беше твърде силен, за да признае някога, че има слабост. За да каже, че се страхува, но как би могъл да не се страхува?
Никой от двамата не знаеше дали сина им е човек, или аполит. Предварителният тест беше неубедителен.
И щеше да минат още три месеца, преди да тестват отново Ерик, за да видят коя ДНК преобладава в него.
Какъвто и да беше резултата, Улф щеше да остане сам, за да се грижи за нуждите на Ерик.
Той я пусна.
Касандра го хвана за ръка и го поведе обратно към спалнята. Седна на леглото, след което го накара да се облегне назад.
– Какво правиш? – Попита той.
Тя разкопча ципа на панталоните му. – След всичките тези векове бих си помислила, че ще можеш да разпознаеш жена, която те съблазнява, когато я видиш.
Той изскочи в ръцете ѝ. Касандра прокара ръка по дължината на члена му. Той вече беше твърд и течащ. Тя проследи върха му, оставяйки влажността му да покрие върховете на пръстите ѝ.
Улф не можеше да диша, докато я гледаше. Той обгърна лицето ѝ с ръце, докато тя се навеждаше, за да го дразни със сладката си уста.
Дишаше учестено и гледаше как тя облизва върха му, докато ръката ѝ нежно галеше топките му. Беше толкова хубаво да прави любов с някого, който го познаваше. Някой, който помнеше как обича да бъде докосван и гален.
Някой, който го помнеше.
Векове наред го бяха докосвали само непознати. Никоя от тях не се е чувствала така. Нито една от тях не е стоплила студеното място в сърцето му и не го е направила слаб за нея.
Само Касандра правеше това.
Касандра усещаше как тялото му се отпуска все повече с всяко нежно засмукване и облизване, което му даваше.
Той дойде със свирепо ръмжене.
След като беше напълно наситен и изцеден, той лежеше на леглото, задъхан, със затворени очи, докато тя го разкрачи и легна върху гърдите му. Ръцете му я обгръщаха, докато тя слушаше как сърцето му бие.
– Благодаря ти – каза той тихо, като я погали по косата.
– Няма за какво. Чувстваш ли се по-добре?
– Не.
– Опитах се.
Той се разсмя с горчив полусмях.
– Това не е заради теб, любов. Наистина не си ти.
Изведнъж Ерик се събуди и се разплака. Улф пристегна панталоните си, докато Касандра вдигна бебето и го успокои.
Улф наблюдаваше как Касандра вдига ризата си, за да засуче бебето му. Той се взираше със страхопочитание в гледката, която докосваше всяка дива мъжка част от него. Това беше неговата съпруга и неговия син.
Чувстваше се първичен около тях. защитен. Щеше да убие всеки, който дръзнеше да застраши някой от тях.
Той седна на леглото и прегърна Касандра, докато тя хранеше сина му.
– Тази сутрин започнахме да замразяваме кърмата ми – каза тихо Касандра.
– Защо?
– За Ерик. д-р Лакис каза, че най-вероятно ще има нужда от млякото ми, докато навърши шест месеца. Аполитците са разработили начин да го запазват, тъй като много от жените им умират, преди децата им да бъдат отбити.
– Недей – прошепна той срещу слепоочието ѝ, неспособен да понесе мисълта, че тя умира. – Аз… Много съм мислил за това.
– И?
– Искам да отидеш при Даймон.
Тя се наведе назад, за да го погледне шокирано.
– Улф? Сериозно ли?
– Да. Това е напълно логично. По този начин…
– Не мога да го направя – каза тя, прекъсвайки го.
– Разбира се, че можеш. Всичко, което трябва да направиш…
– Да убивам невинни хора. – Тя изглеждаше ужасена. – Не мога.
– Фийби не убива никого.
– Но тя се храни от някой, който го прави, и трябва да смуче кръвта му. Без да се обиждаш, но ето! Да не говорим за дребния факт, че вече не съм подготвена да смуча ничия кръв, а последния човек, когото искам да захапя, е Уриан. И докато сме в това, да не забравяме, че ти и твоите кохорти ще ме преследвате, ако някога стъпя извън Елизия, за да ловувам някой друг.
– Не, няма да го направят – каза той категорично. – Аз няма да им позволя. Мога да те предпазя, Касандра. Кълна се в това. Можеш да останеш в мазето с мен. Никой не трябва да знае.
Чертите ѝ се смекчиха. Тя положи меката си, топла ръка върху бузата му.
– Аз ще знам, Улф. Ерик ще знае. Крис…
– Моля те, Касандра – помоли той, мислейки за д-р Лакис и за това как изглеждаше тя. Как е остаряла.
Болката по лицето ѝ. – Не искам да умираш. И най-вече не така…
– Аз също не искам – каза тя и го прекъсна. – Повярвай ми в това.
– Тогава се бори за мен. Бори се за Ерик.
Тя помръдна.
– Това не е честно. Не искам да умра повече, отколкото ти искаш, но това, което искаш от мен, е невъзможно. То противоречи на всичко, за което си се борил и в което си вярвал. Ще ме намразиш.
– Никога не бих могъл да те намразя.
Тя поклати глава с недоверие.
– Съдилищата за разводи са пълни със съпрузи, които са мислели така, когато са се оженили за жените си. Как ще се почувстваш след година, след като отнема няколко невинни живота?
Той не искаше да мисли за това. Искаше да мисли само за тях. Поне веднъж във вечността искаше да бъде егоист. По дяволите на света. В продължение на дванайсет века той защитаваше хората.
Всичко, което искаше, беше една година щастие. Толкова ли много искаше за всичко, което беше направил за човечеството?
– Би ли помислила поне за мен? – Попита той тихо, макар да знаеше, че тя е права.
„Внимавай какво искаш, може и да го получиш.“ – Думите на Талон го преследваха.
– Добре – прошепна Касандра, но дори когато изричаше думите, тя знаеше, че няма да стане.
И двамата подскочиха, когато телефона иззвъня.
Помислил, че е Аш, тъй като не регистрира орнумера за идентификация на обаждащия се, Улф го свали от колана си и отговори.
– Здравей, Викинг.
Кръвта му се смрази при звука на дебелия гръцки акцент, който помнеше твърде добре.
– Страйкър?
– Да. много добре. Гордея се с теб.
– Откъде имаш моя номер?
Ако Уриан ги предадеше, да му е честито, Улф щеше да изтръгне сърцето на даймона и да го нахрани с него.
– А, това е интересен въпрос, нали? Ще ти дам кредит на доверие. Заведе ме на доста весела крачка преследване из града. Но аз си имам своите ресурси. За щастие един от тях живее точно тук, в града.
– Кой? – Поиска Улф.
Страйкър го изблъска.
– Очакването сигурно те убива, нали? С кого разполагам? Какво искам? Ще убия ли този човек, когото държа? – Той направи пауза, за да издаде възторжен звук. – Е, ще се смиля над теб. Мисля, че си достатъчно умен, за да разбереш какво преследвам.
– Няма да ти дам Касандра. Не ме интересува кого държиш.
– О, вече не Касандра искам, Викинг. Използвай главата си. Тя така или иначе ще е мъртва след няколко седмици. Това, което искам, е сина ти и го искам сега.
– Майната ти!
Даймонът отново му се скара.
– Това ли е окончателния ти отговор? Дори не искаш да знаеш чия душа ще погълна?
Не и в сравнение със сина му или Касандра. Наистина нямаше значение. Никой на земята не беше по-важен за Улф. Но той трябваше да знае.
– Кого имаш?
Телефонът замлъкна за няколко секунди, докато Улф затаи дъх. Не можеше да е Касандра, Ерик или Крис, когото държеше. Кой беше останал?
Отговорът накара кръвта му да се смрази.
– Улф?
Това беше бащата на Касандра.