Глава 24
МАРГАРЕТ
– Лейди Сонтор – каза господин Калтум, като ме погледна – имам предложение за вас. Защо просто не преминете към домашно обучение?
Задъхах се и погледнах нагоре с големи очи – надявам се, че ректорът се шегува?
– Маргарет – продължи Калтум, – трябва да разбереш, че това не е нищо лично и че изпитвам най-голямо уважение към семейството ти и статута ти на кралска булка. Нещо повече, след коронацията ти възнамерявам да ти дам клетва и да ти служа вярно. Но не мога да пренебрегна факта, че след твоите отсъствия, забежки и котешки крясъци Академията се превърна в истинска бъркотия.
Ъгх…
Намръщих се, признавайки правотата на ръководителя на Академията, но, разбира се, не ми стана по-лесно. МикВой и Храфс, които бяха извикани заедно с мен и които също като мен трябваше да отидат до портата, също изглеждаха смутени.
Единственото, което се оказа, че приятелите ми не разбраха беше забележката за котките.
– Лейди Маргарет – издиша уморено ректорът.
После се замисли и предложи друг вариант:
– Или да се преместите в имението си в столицата. Тогава ще направя едно последно изключение за вас: Можете да идвате на занятия и да живеете вкъщи.
Спомних си за Зора, която се беше измъкнала от основната сграда и сега, след като беше събрала по-голямата част от знанията за моя свят, не искаше да се разделя с мен. Страхувах се за Академията.
Ние със сигурност не сме прави в нарушенията си! Но Калтум няма представа до какво ще доведе инициативата му.
Накрая казах:
– Г-н Ректор, това е последният път, обещавам.
Разбира се, той не ми повярва.
Но аз не съм лъгала! Всъщност се заех да обяснявам:
– Просто има въпрос от национално значение, за който помагам. Просто така се случи. Ще приключим и, кълна се, всичко ще се върне към нормалния си ритъм. Никакво бягство от училище, никакво…
– Вие помагате по случая – прекъсна ме ректорът. – А те?
Той кимна към приятелите ми, които стояха там и се опитваха да не отвръщат поглед.
– Те също са много необходими – отвърнах аз. – Неможе без тях.
– Защото сте банда? – Измърмори ректорът. Не звучеше смешно, когато излизаше от устата му. Нещо повече, беше очевидно, че на началника на Академията наистина му е писнало от нас.
– И това също – промълвих аз, като погледнах към друг член на групата ни, който беше непознат. Уайърст. Специалистът по вътрешно разузнаване, който беше дошъл да ни придружи до Джордж и който беше донесъл и писмо, адресирано до Калтум, стоеше настрана и чакаше.
Ректорът поклати глава, изглеждаше уморен.
Само че в крайна сметка не можеше да направи нищо по отношение на нашето „беззаконие“.
– За последен път, госпожо Сонтор. За последен път! – Подчерта той с гласа си.
Кимнах и скришом издишах. След това най-сетне се разотидохме.
Уайърст… той запази лице, но определено се усмихваше. Уви, все още ни смятаха за деца! Е, в това имаше известна доза истина.
Малко оклюмали, стигнахме до портата, натоварихме се в една невзрачна карета и потеглихме… не, не към двореца. Откараха ни в една сграда в центъра на столицата.
Там, покрити с невидимост, бяхме въведени вътре, а след това на един от горните етажи. Самата сграда беше празна, необитаема и миришеше на прясно ремонтирана.
В първата зала видяхме няколко десетки въоръжени воини, включително няколко диво изглеждащи Биорми. Във втората, празна, в която единствените мебели бяха огромна маса за хранене и няколко стола, се бяха настанили Крейв и Джордж.
– Добър… вечер – издишах плахо.
Кралете извърнаха глави и кимнаха.
И след като Уайърст се опита да изблъска Храфс и МикВой от залата, за да се присъединят към воините, Джордж заповяда:
– Тези двамата могат да останат тук.
Никой не посмя да възрази. Уайърст си тръгна, но ние останахме. Приближихме се до масата, на която беше изложена картата. Между другото, Джордж беше в бойно снаряжение – изглеждаше така, сякаш щеше да щурмува мястото.
– Е? – Попитах аз. – Какви са плановете?
Посочиха ни кафеварката и чашите и след като бандата си довърши напитките, ни дадоха информация. Не чух нищо революционно. Нито пък, впрочем, Психото. Но очите на МикВой се разшириха.
И докато те правеха това, аз сравнявах чутото, улавяйки се на една мисъл – всичко звучи разумно, но е твърде сложно. А там, където има сложност, винаги има и проблеми. А ние нямаме нужда от повече проблеми точно сега.
– Марго, готова ли си да блокираш Боксби? – попита Джордж.
Въздъхнах шумно.
Погледът ми беше вперен в картата и аз попитах малко неочаквано:
– Мога ли да опитам още нещо?
– Какво? – Крейв и Джордж се включиха.
– Искам да открия Боксби и неговите сътрудници на картата.
Те ме погледнаха неразбиращо, но аз не им обясних. Бях виждала нещо подобно, или в реклама, или по телевизията, или го бях свързвала с игри, в които имаше карти с отбелязано всичко на тях. Не знам. Но извадих от джоба си торбичка с подаръчни семенца, пуснах ги на свобода и като хванах едно семенце, попитах мислено:
„Можеш ли с помощта на картата да ми покажеш къде е Боксби сега?“
Тя го направи и изпрати мислен образ на това как изглежда човекът от портала и за кого говори.
Когато пуснах семето, то увисна във въздуха. Изчаках и замълчах. Останалите също мълчаха, като ме гледаха с интерес.
След няколко секунди блестящото кълбо полетя към картата, закръжи над нея и изведнъж спря в района на Откеим. Замисли се за миг и падна върху хартията, отбелязвайки определена точка.
Джордж разбра това мигновено!
Той лично се втурна към изхода, отвори вратата и извика:
– Подробна карта на Откеим! Спешно!
След това се върна и ме погледна възможно най-внимателно. Изглежда, че моите възможности наистина са на път да докарат на владетеля на Естриол нервен тик.
Обърнах се на глас към останалите семена:
– Можете ли да ми покажете на картата къде са сътрудниците на Боксби? Хора, които представляват заплаха за мен?
Три кълба се отделиха от цялата внушителна купчина – а този път бях взела много семена! – Три кълба се отделиха. Те закръжиха над боядисаната площ и се настаниха, всички заедно, в нещо като обединена купчина.
И Джордж каза:
– Естриол.
Познанията ми по география бяха слаби, но веднага разбрах, че това не е само нашето царство. Това беше столицата.
– Значи заговорниците са точно тук, точно под носа ни? – Издиша Лим.
– Отиди и поискай подробна карта на столицата – отвърна Джордж.
Чакането беше дълго. Уви, в този свят нямаше компютри с незабавен достъп до всякаква информация, а и на никого не му беше хрумвало да донесе карти на Откеим и столицата Естриол.
Прекарахме времето на кафе и размисъл. Крейв и Джордж се спогледаха красноречиво, а аз похвалих и благодарих на семената за помощта им.
Когато картите най-сетне бяха доставени, историята се повтори. Отново обясних задачата на семената и те конкретизираха местоположението.
Гледайки картата на собствената си столица, Джордж… е, някак много красноречиво мълчеше.
Нова пауза, възможност да събере сили и кралят заповяда:
– Много добре, Маргарет. Направи го.
Потънах в стола си и затворих очи. Извиках образа на порталиста, направих го възможно най-ясен, а после започнах да се настройвам за контакта с магията му.
Очаквах, че ще е трудно, защото между нас имаше голямо разстояние. Освен това, за разлика от Психото, Боксби не ми беше приятел – магията му можеше да ме вземе на подбив.
Но не. Беше сравнително лесно.
Наблюдавах как издънките и клонките угасват, как магическият дар се връща в състояние, близко до ембриона, и дадох заповед за блокиране. Само че не поставих условия като при „Психо“. Никакво магическо връщане, просто го блокирай, това е всичко.
Отворих очи и кимнах. Този път главата ми беше замаяна и ми беше трудно да се изправя от стола.
Джордж забеляза. Погледна ме съчувствено, приближи се до мен…
– Трябва да изпратим семена, за да открием съучастниците – каза той. – Можем, разбира се, да арестуваме всички в къщата, но ще е срамно, ако някой се измъкне, докато сме там.
Къща? Чия къща?
Няма значение.
Шарш измърмори неуместно и аз се обърнах обратно към плодовете на Голямото дърво. Някои от блестящите кълба се разделиха на групи и образуваха редици.
Джордж лично отвори вратата на съседната стая, освободи нашите магически „информатори“ и нареди арестите им. Той нареди всички обитатели на имението да бъдат задържани, а къщата да бъде напълно отцепена.
Не се чуваше грохот или шум, а само леко шумолене. Войниците си тръгнаха много тихо. Онези от тях, на които беше възложено да извършат ареста.
А със залавянето на Боксби нещата бяха излезли малко извън релси.
Сега вече знаехме приблизителното местоположение, така че нямаше смисъл да стигаме пеша до човека от портала. По-лесно и по-разумно беше да се телепортираме. Само че нямахме представа как ще реагират семената. Дали щяха да влязат в портала? Дали нямаше да „забравят“ указанията ми по време на този преход?
Резултатът от нашите съмнения беше такъв:
– Марго ще се телепортира с нас – каза Джордж. – Вече там, на територията на Откеим, тя ще даде инструкции на семената и веднага ще се върне у дома.
Издишах нервно, а Крейв …
– Тогава и аз ще дойда!
Джордж смръщи нос.
– Ако е така, кого да оставим да координира?
Очите и на двамата крале се пресякоха към момчетата.
– Хайде, хайде, не… – изпъна се крал Биорм.
Джордж, който познаваше двойката много по-добре, беше още по-малко ентусиазиран.
Но МикВой веднага изпъчи гърди и изръмжа:
– Ваши величества! Можете да разчитате на нас! Ние можем да се справим!
– Те ли ще пазят и Маргарет? – Попита кисело Крейв.
– Няма ли да се върнете тук с Марго?
Крейв направи такава… такава физиономия! Като дете, което безсрамно е било лишено от най-желаната си играчка.
– Този червей проникна в замъка ми, изнудваше доведената ми дъщеря, обиди ме лично.
Виждам.
– Ще вкараме Уайърст в бандата им – каза Джордж и се замисли. – Те няма да направят нищо заедно.
И наистина не сме го направили. Колкото и да е странно, всичко мина възможно най-добре.
Преминах през портала и отидох в Откеим, село в средата на нищото. Изпратих дарените семена, върнах се при момчетата и зачаках.
Приблизително към средата на нощта всичко приключи.
Боксби, чиято магия наистина се беше провалила и в чиито ръце дори амулетът за телепортация, който беше запазил за спешен случай, не работеше, беше хванат, вързан и отведен в двореца на Джордж, в една от най-сигурните, идеално заключени килии.
Съучастниците също бяха отведени – един от фигурантите, уви, се оказа позната…
Баронеса Фитор. Дамата беше придружена от съпруга си и най-големия си син.
Синът беше чичо на моята съученичка Дарая, но това само за протокола. Спомних си, че Ойла е змия, но едно е да вършиш дребни неща, а съвсем друго – да правиш нещо, което пряко застрашава краля.
Първите разпити започнаха веднага, за да държат престъпниците в неведение. Но резултатите от тях не ме интересуваха особено. Бях просто уморена. Въпреки трите чаши кафе бях ужасно сънлива.
ДЖОРДЖ
– И така, да започнем по реда на нещата – Казах, като погледнах самоубиеца със студен поглед. – В последните дни на лятото ти пътува до друг свят, където намери лейди Маргарет и ѝ предложи договор.
Човекът от портала кимна. Подсмъркна със счупения си нос и вдигна панически поглед.
– Знаехте точно кого да доведете при лейди Филиния Сонтор – заявих, вместо да попитам. – Маргарет не беше случаен избор.
– Точно така – потвърди глухо арестуваният.
– Откъде знаехте за Маргарет? Кой ви каза?
Отговорът – той, разбира се, беше очакван. Боксби е получил информацията от Джудиус. Човекът от портала, който отвлече лейди Албрина Уейз в другия свят и я захвърли там.
– Той, Джудиус, не ви ли даде предмет, с който да откриете роднините на покойната лейди Уейз? – Показах едно малко парче сребро, в което беше запечатана костта. Липсващият фрагмент от фаланга.
Боксби се сви и се отдръпна назад. Нямаше и следа от нахалството, което дръзкото копеле бе проявило на сватбата на Крейв.
– Говори! – Заповядах. – Как се запознахте вие двамата? Къде? При какви обстоятелства?
И той каза, разбира се.
– Преди няколко години, когато пътувах из различни страни, срещнах един старец тук, в Естриол. Той седна на масата ми в една от кръчмите и ме попита дали мога да ходя между световете. Аз излъгах за всеки случай, казах, че не го правя.
Но старецът знаеше. Прозря ме, защото самият той беше човек от портала. Отметна се от признанието ми и предложи да изкарам пари. Тогава нямах пари, но той ми подаде портфейл, пълен със злато. Разбира се, че се заинтересувах.
– Тогава старецът ме заведе в скривалището си – продължи Боксби. – Той ми показа портрети на някакво момиче и ми каза, че трябва да бъде намерено и върнато в нашия свят. Показа ми амулет, с който да намеря дамата, и ми обеща много добра сума пари за задачата. Имаше само един проблем – защо да вършиш някаква работа, когато така или иначе можеш да получиш пари?
Така че останах в неговата землянка за няколко дни. Изслушах всички сополиви истории за Албрина Уейз и за мъките на съвестта и преследванията от страна на крал Откеим. Първо Диридий, а после и Дитрих се бяха опитали да намерят и отстранят свидетеля. Така че той си мълчеше.
Също така разбрах, че старецът е наистина богат. Получил е щедро заплащане за отвличането на лейди Уейз. Ходовете на Диридий върху дамата също струваха много и за тях се плащаше отделно. И след като няколко дни се преструвах на много учтив млад мъж, разбрах къде този идиот крие парите. Отворих скривалището, взех всичко и сам убих стареца.
– Добре – кимнах аз. – Но защо Джудиус не отиде сам на онзи свят? Защо му беше нужен посредник?
– Нали ти казах, че е твърде стар и се страхува от всички, не само от Дитрих и Диридий. Страхуваше се и от Албрина, и от самите Уейз, и трепереше само при мисълта да се срещне с някой от тях.
– После – поисках аз.
– Парите свършиха – каза мъжът. – Те просто… те просто… те вървят бързо. Винаги. Без значение колко изкарвам.
Помълчах за „работата“ му и поклатих глава, като поисках да продължи.
– Парите свършиха и тогава си спомних историята. Реших, че това е добър вариант. Намерих начин да се срещна с Филиния, убедих я и ѝ продадох Маргарет.
„Продадена.“ Това е думата, която отбелязах и запомних. Точно така се чувстваше Боксби по отношение на сделката с херцогинята.
– Но парите отново свършиха твърде бързо, а после се появиха всички онези слухове за Маргарет, за твоя любовен интерес. Осъзнах, че късметът ми най-сетне и наистина се е обърнал. Разбрах, че съм направил цяло състояние.
Но едно беше да се пазариш с възрастна, отчасти слабоумна херцогиня, а съвсем друго – да измъкнеш пари от кралската любимка. Освен това стана ясно, че Маргарет не е толкова проста. Тогава започнах да проучвам, да търся и няколко източника едновременно ме насочиха към дългогодишната неприязън на баронеса Фитор, към нейната… да, може да се каже омраза към Филия.
Когато обявиха годежа ви, с Ойла вече се бяхме разбрали и тя беше тази, която ми помогна да изпратя писмото до Академията и уреди появата ми на сватбата в Биорм. Тя ми обясни много неща.
– Идеалният съучастник? – Усмихнах се язвително.
– Почти.
Това „почти“ беше свързано с факта, че Ойла, по мнението на Боксби, беше прекалено умна. Когато баронесата видя фотографиите, тя хвана с клещи човека от портала. Той беше убеден, че Фитор ще го отнесе при най-малката възможност, а най-неприятното за Боксби беше, че баронесата и семейството ѝ не се интересуваха от пари.
Те искаха власт! Влияние! Много по-трудно е да се получи от едни нищожни златни кръгчета. Боксби осъзнаваше рисковете, затова и все още не беше дал на баронесата координатите на земното скривалище.
Така че той отчасти блъфираше в разговора си с Маргарет.
– Между другото, защо точно Биорм? – Примижах хищно. – Нямаше ли да е по-лесно да дебнеш Маргарет тук? Далеч от опасните варвари?
Човекът от портала се опита да се засмее нервно, но само се закашля.
– По-лесно? Шегуваш ли се? Тук, в Естриел, дори не можеш да се доближиш до нея! Навсякъде имаше шпиони и стражи!
В този момент изпитах известно удоволствие. Първо, в известен смисъл бях надминал Крейв, и второ, нямаше да се наложи специалистите ми да бъдат преосвидетелствани.
Добра работа. Добра сигурност. Добре свършена работа! Ще им дам сертификат!
Що се отнася до Боксби.
– Продължавай – казах аз.
Но не беше много интересно, вече знаехме останалото. Какво е изнудвал, как и какви са били намеренията му.
Фактът, че Боксби щеше, както се изрази, да „дои“ Марго завинаги, също не беше изненадващ. При липсата на пари порталният човек всъщност щеше да продаде снимките на други кралски домове.
Да, фотографиите не са вечни, но онези, които имаха нужда от тях, можеха да ги видят и да ги направят обществено достояние.
Като например информацията, че Маргарет не е израснала тук.
Но тъй като е от друг свят, това не е кой знае какво. Но останалото накара кръвта ми да кипне, накара ме да се ядосам.
Дори се замислих дали да не предам Боксби на Крейв. За особено мъчителна смърт?
Но не. Сам ще се погрижа за това. Аз ще го направя. Приключвам с разпитите и ще унищожа това нещо веднъж завинаги.
Особено едно от най-страшните мъчения, които изпитваше в момента – спящият магически дар беше истински удар за този доста силен магьосник.
Боксби не вярваше на това. Когато го отведоха, той поклати глава като луд и заекна. Искаше много лесно злато и в крайна сметка загуби всичко.