Глава 17
МАРГАРЕТ
Бяхме успели да закъснеем за турнира, като стигнахме само за третия кръг. Но спектакълът беше невероятен и ми спря дъха. Елементалистът владееше воден камшик и глинен чук, а чукът създаде точно там, на поляната.
Но бойният маг използваше нещо, което много приличаше на плазмата, която Филиния беше правила. Само че при този човек интензивността на плазменото сияние беше много по-слаба.
Той превърна енергията в метателни кинжали и нещо, наподобяващо огромно извито острие. Той използваше „острието“ за атака и като щит.
Разбирах защо толкова много дами искат да специализират в областта на бойната магия. Самата аз, гледайки този маг, изпитвах изгарящо желание. В края на краищата Джордж беше прав, можеше да се наеме човек за портали.
Това нелепа идея ли е? Да, така е. Но тя ме беше завладяла напълно. Дотолкова, че дори бях забравила за странния, страховит епизод.
Беше неприятна халюцинация, сякаш някой невидим се бе промъкнал зад мен и ми бе прошепнал, че ще ме изиграе.
В този момент се разнесе ароматът на парфюма на Джордж. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите.
Но кралят не беше там, а и не можеше да бъде, и смущението се разсея. Влях се в спектакъла като вихрушка, придържайки се към кльощавото рамо на МикВой и сякаш оставяйки съученика си с няколко синини. Тази последна двойка бойци бяха любимците от миналия сезон и ми се искаше да изпищя от непреодолима емоция.
Полученият адреналин обаче трябваше да се освободи по друг начин.
Бягане! Да, да, точно когато битката приключи, точно когато пръстенът на силата, който предпазваше зрителите от случайната магия, угасна, някой извика:
– Хайде! Готови сме!
Въздухът на дружелюбност и сговорчивост избледня, когато партито се разгърна. Хората се разпръснаха навсякъде.
Двамата с Джим се втурнахме по посока на пътеката, по която бяхме дошли, към дърветата, около които се лутахме нереално дълго, докато защитният купол маскираше цялото действие и, както обясни Психо, отвръщаше поглед.
След ярките светлини на магическата битка нощта изглеждаше особено тъмна. Побягнахме. И моят съученик, като истински джентълмен, ме повлече по посока на женското общежитие. Как успяваше да се ориентира в това, което се оказа толкова огромен парк? След търсенето на овалната поляна, бях убедена, че МикВой има топографски кретенизъм.
Кръвта се блъскаше в слепоочията ми и бях задъхана, но най-накрая стигнахме до правилната сграда, с тъмни прозорци.
– Ти… можеш ли… да продължи оттук сама? – Хриптеше момчето.
Кимнах енергично.
– Ще се видим… утре… – Джим се обърна и се стрелна нанякъде.
Приплъзнах се към вратата, дръпнах дръжката и издишах с облекчение, когато вратата се отвори.
Това е всичко. Свърших. Отлично!
Но това не беше така.
Първата тиха крачка, втората… и тогава под тавана блесна приглушена лампа и видях коменданта, който явно чакаше в засада.
– Още една – каза жената с доволна насмешка. После изненадано каза:
– Сонтор? Протежето на Негово величество? О, боже.
При „протеже“ се изкашлях. Как… как ме наричаха? А надзирателят се изправи и съобщи строго:
– Адептка Сонтор, това е първият и последен път. Винаги сме ви давали почивка през първата нощ, но повече няма да има такова нещо. Вратите на нашето общежитие се заключват в единадесет часа през нощта и се отварят в шест сутринта, нито секунда по-рано. Имайте го предвид и се дръжте прилично.
– Да, разбира се – отвърнах покорно. Ушите ми настръхнаха при това мъмрене. – Съжалявам.
– Извинена – кимна тя величествено. И се отдръпна, пропускайки ме през коридора. Преди да успея да се отдръпна, светлините угаснаха, но половин минута по-късно отново светнаха. Обърнах се, за да открия още две момичета, хванати в капана на лова.
– Е, добре, добре – започна тя с познат тон, а аз не я слушах. Просто се заизкачвах по стълбите и забързах към стаята си. Не знаех, че ще трябва да се боря с хитрия Жрец за място в леглото и че нощта ще бъде неспокойна благодарение на онова озъбено зверче с нокти. Че той щеше да пропълзи под завивките, за да стопли безкосмената си кожа, и да ме тласне към ръба.
***
Заспах късно и се събудих рано заради нахалната котка. Зад прозореца все още имаше сива мъгла преди зазоряване, а големият будилник, който Филиния беше сложила в куфара ми, показваше шест и тридесет сутринта.
Първата ми мисъл беше да прочета учебника си по история на магическите изкуства. Но докато плисках вода върху лицето си, щастлива, че имам лична, самостоятелна баня, ми хрумна нещо друго, също толкова важно.
Колебаех се и се съмнявах, но в крайна сметка се облякох, навлякох мантията си, взех чантата с книгите и се отправих към главната сграда, която, подобно на вратите на общежитието ни, вече беше отворена.
По пътя се зачудих дали снощното излизане наистина е било последното. Ако живеех на първия етаж, нямаше да има проблем, но аз бях на петия етаж и, уви, не бях Жреца.
Не мога да пълзя по бръшляна. И зелените камшици няма да ме задържат. Тогава сбогом на ученическите турнири. Това разбиране ме накара да се натъжа.
Влязох в главната сграда с мрачни мисли, но по пътя надолу към първия етаж на общата читалня се ободрих. Тя все още беше празна, Академията тъкмо се събуждаше – идеалното време да си поговориш с някого.
– Зора. – Извиках, когато стигнах до дясната колона.
Нямаше отговор.
– Зора. – Изрекох го малко по-силно.
Пауза и върху гладкия мрамор се появи черно желеподобно петно с белезникави очи.
– Свали пръстена – помоли тя тихо.
Подчиних се. Съвсем скоро, когато дарбата се засили, пръстенът вече нямаше да е необходим. Щях да развия естествена защита срещу умствена намеса. Единствените хора, които ще могат да ме засегнат, са тези, за които този пръстен е нищо.
Докато прибирах артефакта в джоба си, вдигнах дланта си и Зора излезе от колоната, за да падне в ръката ми с мърморене.
И докато се спусках на пейката, в главата ми се разнесе един досаден звук:
„Трябва ми един шифър…“
***
Хм, неочаквано. Искам да кажа, като се имат предвид наклонностите на Зора, подозирах, че може да се нуждае от някакво знание, но един шифър?
„Това ли е услугата?“ – Уточних за всеки случай.
„Трябва да го получиш!“ – Прозвуча сурово.
Направих гримаса, подозирайки, че няма да е толкова лесно.
„Надявам се, че шифърът не е в кабинета на ректора?“ – Отвърнах кисело.
„Не, по-просто е от това. Капсулата с хартията, на която е написан шифърът, е скрита в корените на Голямото дърво. То расте, или по-скоро стои, близо до Храма“.
Мислено се стъписах, а желеподобната Зора изведнъж пусна бодли. Тялото ѝ се превърна от слузесто петно в морски таралеж.
Върховете на иглите останаха меки, но намекът беше ясен – песимизмът ми не беше по вкуса и.
„Не отказвам – информирах я набързо – просто се опитвам да разбера как да изпълня поръчката.“
„Много просто – измърмори Зора. – Отиваш в Храма и го вземаш“.
Кимнах. Бях чувала нещо за Великото дърво, Филиния го беше споменала, както и за Храма – който между другото също изглеждаше Велик. Беше го споменала само мимоходом. Между другото.
„Слушай, спомняш ли си, че Джордж питаше за артефакти, съдържащи дърво?“
Зора отново се превърна в петно и извърна очи толкова изразително, че чак беше смешно.
„Маргарет, ти изобщо знаеш ли нещо? Или си напълно невежа? – Прозвуча надменно и малко презрително. След още един миг на Зора ѝ хрумна една „страхотна“ идея: „Дай ми достъп до знанията си, ще погледна“.
Ех…
Почти отхвърлих петното и светкавично да се насоча към изхода.
„Можеш да направиш и това ли?“ – Попитах Зора предпазливо.
„По взаимно съгласие – промърмори тя.
Принципно уточнение:
„Тоест, докато не се съглася, знанията ми остават у мен?“
Зора не отговори, но очите ѝ примижаха с израз на съжаление.
Това не ме накара да се почувствам по-добре. Имаше твърде много неща, които не бях готова да покажа. Дори започнах да отблъсквам Зора от ръката си, но тя ме спря:
„Чакай, Маргарет. Не се страхувай.“
Мислена въздишка и продължи:
„Аз се храня със знания и откъслечна информация. Всичко, което се изрича в тези стени, всичко, за което се мисли интензивно, аз поглъщам и съхранявам.“
Не разбрах и помолих за разяснение, след което съществото каза:
„Когато учителите четат лекции, аз слушам. Когато някой преподава, аз съм там и слушам ехото. Откъслеци от чужди мисли, изпълнени с ценна информация, също улавям“.
Сега е по-ясно, но все още има бели петна.
„Значи си менталист?“ – Мислено се зачудих. Зора се ухили. Като се има предвид начинът, по който точно общувахме, догадката за менталните способности беше малко закъсняла. „Приемам полезните мисли и знания като енергия – перифразира Зора – и ги улавям. Това е основното ми занимание. Но не съм магьосник, разбираш ли. И следователно не съм менталист.“
Тя не е магьосник, но използва елементи на ментализма. Освен това може да надниква в главите, ако и бъде позволено.
„Ей, как така не ти е позволено да го правиш?“ – Попитах.
„Така е решил създателя“ – измърмори Зора и в отговора ѝ чух нещо… малко странно.
„А шифърът?“ – Реших да се върна към основната тема.
„Просто се нуждая от него.“ – Каза същността.
Чудесно, само че…
„Сигурна ли си, че той е в капсулата и под дървото. От колко време е там. Може би вече го няма?“
„Има деветдесет и пет процента вероятност шифърът да е на мястото си – отвърна Зора.
И аз… не знайно защо попитах:
„От кого са го скрили?“
Паузата беше дълга и особена. В крайна сметка прозвуча:
„От мен.“
Хм… Интересно.
„Защо…?“ – Започнах, но тогава Зора отново промени формата си.
Тя се превърна в течност и, просмуквайки се през пръстите ми, се разля в скута ми.
Каза без никакъв ментализъм:
– Достатъчно. Разказах ти повече от достатъчно. Просто донеси капсулата. Плати дълга си.
За миг Зора потече по робата и се впи в камъните на пода.
Останах смаяна и напрегната. Дали този, който беше скрил някаква информация от Зора, го беше направил с добри намерения? Какво ще стане, ако Учения се стреми да получи данни, които да използва за зло?
Точно докато разговаряхме, се появиха асоциации с ИИ на Земята – технологии за изкуствен интелект, които активно се учат и един ден ще започнат да вземат решения сами.
Ужасяващите истории, които многократно са били разигравани от земните писатели фантасти, бързо се появиха в съзнанието ми. Когато всемогъщият изкуствен интелект поробва света.
Мислите ми се завъртяха и… издишах. Беше ясно, че драматизирам. Но желанието на създателя на Зора да скрие някои знания от нея повдига въпроси. Защо. Защо той би направил такова нещо. Никакви идеи, уви, не ми хрумнаха. И тогава погледнах часовника си и осъзнах, че съм прекарала в залата много повече време, отколкото си мислех. И бях закъсняла за закуска. Разполагах само с няколко минути, за да си взема нещо.
***
Чаша кафе, кифла и няколко парчета месо а ла шунка, увити в салфетка за един ненаситен котарак. Това беше целият ми улов, но студентската душа беше доволна – всичко е по-добре от нищо.
Закъснявах, втурнах се към аудиторията, като едновременно търсех сред адептите МикВой и превъртах в главата си задачата на Зора. И всичко беше наред. Но не и от момента, в който влязох в аудиторията, а Учителят, който стоеше до амвона, един от изпитващите, ме погледна и ми каза:
– Адепт Сонтор, в учебната зона. В стая четири.
Един миг и атмосферата в класната стая се промени драматично. Шумът утихна, заменен от пълна тишина. Но тишината е добра. Изпепеляващите погледи на голяма част от съучениците ми, това е, което ме плашеше.
Джим, когото бях открила на вчерашното място, около средата на третия ред, направи не просто жална, а почти плачеща физиономия.
– Хм… – казах аз.
Учителят свъси вежди и аз се осмелих да попитам:
– Какво има в четвърта стая?
Ако не бяха сърдитите момичешки погледи, щях да си помисля, че е стая за мъчения. Но реалността не беше много по-добра от това:
– Личният кабинет на Негово Величество – отвърна професорът с лека насмешка.
Почувствах се замаяна.
Джордж? Отново? Но той…
– Той идва в Академията много рядко? – Не издържах аз.
Учителят кимна. И тогава довърши:
– Идвал. Идвал е, адептка Сонтор. Минало време.
– Вие се шегувате?
– По-скоро иронизирам – усмихна се той.
Настъпи пауза, след което добави:
– Все още си тук? Вървете, адептка Сонтор. Не карай Джордж да те чака.
Предполагам, че преминаването в света на меча и магията не е останало незабелязано. Мисля, че мутирам. Превръщам се във върколак, защото искам да вия все повече и повече.
Не казах нищо обаче. Обърнах се и тръгнах в посоката, която ми бяха показали. Вървях не вяло, а бавно. Тихо проклинайки всички.
Джордж! Академията! Стая четири! Да ги прокълна всички до един. Иска ми се всички те да получат вълшебен удар от това. Иска ми се… Иска ми се…
По-нататъшните желания се превърнаха в перверзно еротични и аз се приближих към правилния кабинет развълнувана. Можеше да запалиш кибрити и фитили за бомби върху мен.
Умът ми нашепваше, че да се говори с краля в това състояние е строго забранено. Не исках да го правя, но в крайна сметка се вслушах и спрях пред вратата.
Отне ми около три минути, за да успокоя дишането си, и щях да стоя по-дълго, но в края на празния коридор се появи ректорът. Осъзнах, че не искам да се срещам с него.
Почуках шумно, бутнах вратата и се изправих пред Джордж. В момента, в който влязох, кралят седеше на масата с най-съсредоточения поглед на лицето си. Реагира на мен така, сякаш бях недоразумение, което го разсейваше от текущата работа.
Почти ми се изплъзна от езика:
Щом сте толкова зает, аз ще си тръгна? Но, разбира се, това беше грубо.
– Добро утро, Маргарет – наруши най-сетне мълчанието краля. – Как спа?
Въпросът беше като черпак студена вода върху главата ми. Изтръпнах – какво има предвид той?
Миг на паника. Дали са ме забелязали миналата нощ? Забелязана ли бях от някой, който хваща нарушители, присъстващи на незаконно събитие?
Или…
Точно така. Чакай… Може би Джордж намеква за частния ми апартамент в общежитието?
– Спах чудесно – завърших с думите: – Извинявайте, не успях да ви благодаря, че ми помогнахте да се настаня.
Възползвах се от дългата рокля под ученическия си костюм, за да направя реверанс:
– Благодаря Ви, Ваше Величество.
Джордж не се размърда и като цяло ме погледна така, сякаш лъжа. Но той каза друго:
– За нищо, лейди Маргарет. Седнете.
Посочи ми един стол за посетители и аз се принудих да се приближа. Краката ми не бяха чак толкова памучни, но по-скоро щях да избягам от монарха.
Настъпи мълчание. Дълго мълчание, и то не добро. Толкова дълго, че не издържах и се обадих:
– Ваше Величество. – А после отново не издържах и добавих с учтива усмивка: – Заради вас пропускам лекция.
В кафявите му очи проблеснаха светкавици.
– И аз „пропускам“ среща с главния касиер заради вас, какво пък толкова?
Отдръпнах се назад, прехапвайки език, но веднага бях разсеяна от познатото движение под кралската риза. Както и последния път, платът в областта на гърдите се размърда и Джордж плесна раздразнено с ръка по него. Жестът беше придружен от още един недоброжелателен поглед в моя посока и аз заключих, че това е много несправедливо.
Колко пъти трябва да се взирам? Не е моя вината, че още един от неговите артефакти иска да се премести при мен.
Ако бях на тяхно място, също щях да си помисля да избягам. От индивид като този. Не от краля, а от ръмжащото чудовище.
– Между другото, благодаря за втората гривна – казах аз, спомняйки си за още един пропуск. – Имам предвид Шепот. Тонс я донесе и беше много любезен.
Джордж изхърка, а аз изведнъж осъзнах, че не мога да мълча. Просто не можех.
– Но, разбира се, разписката беше това, което ме впечатли най-много.
– Каква разписка? – Не разбра кралят.
Това ме обърка за секунда, а след това изпитах облекчение.
– Онази, в която кланът Сонтор се задължава да върне артефакта след моята смърт.
Кралят примигна недоумяващо, а после… се усмихна.
– Тонс, ти си забавен човек – каза той тихо. Пауза и един „шедьовър“: – Това е добра идея, нали?
Аз се намръщих, а Джордж се размърда малко:
– Добре, госпожице, да преминем към същината. – Той направи пауза за миг и продължи: – Филиния е решила да си отмъсти за всичките години на доброволно отшелничество? Правилно ли разбирам? Страхувам се, че това може да повлияе на някои неща.
Неочаквано.
Напрегнах се и уточних:
– Съжалявам? Филиния… Какво имаш предвид?
– Как? Ти не знаеш? – Кралят се престори на изненадан и премина на ти. – Баба ти е поискала място в парламента. Значи Сонтори няма да седят спокойно?
Напълно съм объркана.
Филиния? И…
– Не трябваше ли? – Много рискован въпрос, една наследница би трябвало да знае тези неща. – Не ѝ е позволено ли?
– Защо да не може. Никой не е оттеглил или оспорил мястото на Сонтори в Парламента, но желанието на лейди Филиния говори много.
Изобщо не го разбрах. Гледах Джордж с кръгли очи и той сигурно е решил да довърши работата:
– Ти вече имаш ли планове за брак, Марго?
Челюстта ми едва не падна.
– Виждам, че нямаш – заключи кралят. – Добре. Е, не бързай. Или по-скоро аз временно го забранявам. Ти си наследница на важни държавни територии и аз сам ще уредя брака ти. Но няма закъде да бързам, така че дори не го обмислям. След като Сонторите излязат от хибернация, ще служиш не само за доброто на херцогството, но и на страната.
Ако Джордж се опитваше да обясни нещо с това, той не успя.
– Имах други планове за теб – каза мъжът, очевидно доволен от шока ми – но ако е така… Първоначално се надявах, че ще научиш много рядка и интересна специалност, но сега разбирам, че трябва да е по-прозаична. Ти нали знаеш какво представляват сенките, Маргарет?
Душата ми не е издържа:
– Баба ми ми беше спестила ненужното знание. – Монархът… не ми повярва.
Просто не повярва на невежеството ми, това е всичко.
– Да станеш Сянка е мъдро, Марго. Ти си млада, красива, невинна… Ти си наследница, така че ще се научиш да управляваш херцогството и едновременно с това да ме защитаваш от враговете ми.
Нивото ми на неразбиране достигна връх Еверест.
– Прикритие от врага? – попитах тихо. – Какъв смисъл?
Погледът на краля се плъзна по закритите ми с мантия гърди.
– Чрез магия, разбира се. Уменията ти за работа със сенките ще са ти полезни в бъдеще; това би било най-добрият избор. Ще се опитаме да повлияем на специализацията ти с някаква магия и информация.
Даде ми дебела, подобна на книга тетрадка.
– Какво е това? – Попитах.
– Спомените на един от съдружниците на моя прадядо. Той беше Сянката, разбирате ли.
В момента, в който взех бележника, ми просветна.
Или по-скоро беше предположение, но тъй като си ме представяха като момиче, което е прекарало живота си в средата на нищото, все пак рискувах да го изкажа:
– Искаш да ти бъда бодигард.
– Сянка – поправи ме Джордж.
Но той кимна утвърдително.
Логика? Докато се надигах от стола, не я разбирах.
Самата аз съм слаба. На мен се лепят защитни артефакти, сякаш за да подскажат, че се нуждая от прикритие, а този самозванец изведнъж решава да ме направи бодигард?
Да допуснем. Но кой, съжалявам, да пази?
Бях на път да изляза, но се спрях и се обърнах, за да погледна големия, страховит мъж с вид на варварин.
– Ти би защитил всеки – казах неволно.
В тъмните очи имаше нещо, което приличаше на… съгласие.
Съгласие? Чакай малко. Може ли наистина…
Не, не може да бъде.
– Ваше Величество, един последен въпрос – гласът ми прозвуча твърдо. – За каква специализация възнамерявахте да ме склоните на първо място.
Думата „склонност“ предизвика двусмислена реакция. Джордж се вцепени, ноздрите му хищно потрепнаха, а после дойде тихият отговор:
– Променящият се. Исках ти да бъдеш променливата, Марго. Но това, разбира се, е от сферата на фантазията.
Тук и сега пропускът в знанията ми напомняше за ямата, в която благополучно бях попаднала. Нямах никаква представа кой е променящият. Но не го показах.
Назад към част 17 Напред към част 19
