Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 1 – Част 19

Глава 18

Върнах се в класната стая по средата на лекцията и веднага, буквално от прага, получих въпрос, на който не можех да отговоря. Както разбрах по-късно, въпросът беше елементарен, така че моето „Съжалявам, не знам“ изненада всички.
Почувствах се задушена. Притисната към пода от масивна бетонна плоча, и засега не виждах никакъв изход от тази безизходица.
А на обяд, по време на главната, най-дългата почивка, се озовах в общежитието, за да нахраня котката, но Жрец беше изчезнал.
От една страна, можеше да се зарадваш или да предположиш, че адският котарак е отишъл до тоалетната, но шестото ми чувство подсказваше, че е нарочно. Какво щеше да стане, ако вечерта, по времето, когато трябваше да се срещна с Филиния, той също не се появи?
Как в такъв случай да върна Жреца у дома?
Не, нямах намерение да се гмуркам в песимизъм, прогонвах лошите мисли с метла, но в крайна сметка така се получи.
Когато се върнах от час, хамбургерът, оставен на масата, беше изчезнал. Но беше изчезнала и котката.
Както и миналия път, претърсих всички стаи, които ми бяха предоставени. Погледнах и през прозореца и дори се опитах да го примамя ласкаво, но не. Нищо. Трябваше да отида до портите на Академията с празни ръце.
Единственото хубаво нещо беше, че баба ми беше пристигнала, като беше довела не Марк или негови роднини, а цяла бригада широкоплещести, шкафообразни слуги, които да отнемат Жреца от мен.
Този момент предизвика голямо напрежение сред момчетата, които охраняваха портите на Академията. Но слугите бяха освободени почти веднага и назряващият конфликт се потуши. А ние с Филиния разговаряхме през решетките и първото нещо, което я попитах, беше:
– Сега ще заседаваш в Парламента?
– Откъде знаеш? – Развесели се херцогинята.
– Джордж каза.
Една пауза, един въпросителен поглед от страна на баба и аз добавих:
– Той е много ядосан за това.
Филиния беше искрено изненадана.
– Как е ядосан? Разговаряхме снощи и той дори ме поздрави. Кълна се, не че не му беше приятно, но със сигурност не беше ядосан. А и няма за какво да се ядосва. Представителството в парламента е законно право за Сонтор.
Зачудих се. Може би говорехме с различни Джордж?
– Той се изказваше за Парламента и също така ми забрани да се омъжа. Каза, че лично ще уреди брака ми.
Филиния се намръщи, после изхърка:
– Да, но кой ще му позволи.
И ми прозвуча така, че аз отново започвах да се напрягам.
– Филиния? – Обадих се въпросително.
– Майка му, кралицата, живо се интересува от твоето бъдеще – баба направи още едно неочаквано съобщение. – Така че, ако кралското семейство се намеси по този въпрос, по-добре е Джордж да се нареди на опашката, първа е лейди Мира. Но те ще се справят като цяло. Могат да си мечтаят, колкото си искат, но ако има нещо, то зависи от теб. – Херцогинята изпъна брадичка и сърцето ми се стопли. Не, явно бракът е категорично невъзможен, но все пак.
– А той иска да влияе на специалността ми – оплаках се аз.
Очите на баба ми се разшириха. Но нямаше въпрос как да го направи, което подсказваше, че невъзможността да повлияе не е толкова невъзможна.
– И каква специалност иска за теб.
– Сянка. Джордж реши, че ще е чудесно, ако мога да бъда негова лична Сянка. Не за постоянно, а за известно време.
Лицето на Филиния беше почти изумено. Миг и изумлението се смени с такъв гняв, че дори магията се събуди. Плазмата проблесна, но не върху пръстите и, а директно над главата на херцогинята, напомняйки корона. Аз дори се отдръпнах. А стражите в Академията, които се спотайваха малко по-далеч, отново се напрегнаха.
– Извинете, лейди! – Долетя до нас. – Нека не… Е, нека не си навличаме неприятности.
Но Филиния не можеше да го направи. Накъсаното сияние над главата ѝ ставаше все по-ярко.
– Ка-а-а-кво е пожелал да те направи той?
Разперих ръце и не посмях да се повторя.
– Лейди… хм… Сонтор – извикаха отново стражите.
Херцогинята си пое дълбоко дъх и също се отдръпна от портата, в явно желание да потуши гнева си.
Чувствах се толкова добре, толкова топло, че устните ми се разтеглиха в широка усмивка, а после замръзнаха.
– Джордж е прецакан, ако го направи. Кажи му да стисне кралската си уста и никога повече да не я отваря.
– И също така… – исках да кажа мисията от „Зора“, но се спрях.
Защо не? Просто изведнъж се почувствах егоист. Може и да съм в чужд свят, в непознатата среда на магическа академия, но не съм центърът на земята, а Филиния си има достатъчно работа сама. Дали изобщо трябва да се натоварва с всичките ми проблеми? Категорично не.
Сякаш усетила тези мисли, херцогинята стана сериозна.
– Надявам се, че не си обещала на Джордж, че ще изпълняваш всяка негова прищявка?
Поклатих отрицателно глава и баба обобщи това:
– Това е умно момиче. Джордж може да се надява на всичко, но ние ще действаме с предимството на съмнението преди всичко за себе си.

***

Тя стана още по-сериозна и аз станах предпазлива:
– Има ли някакъв проблем?
– Не. Само няколко въпроса, които изискват разрешение и моето лично присъствие. Марго, трябва да се върна в родовия замък, за около седмица. Можеш ли да се справиш и без мен?
Уверих я, че мога да се справя. А херцогинята ми каза да се свържа с иконома на къщата в случай на спешност. Тя каза, че в случай на спешност той ще и се обади. В този момент твърдо реших, че няма да допусна никакви извънредни ситуации.
Договорихме се и за Жреца. Утре по това време същите слуги щяха да чакат пред портата и ако успея да хвана котката, щяха да я отведат. Ако не, слугите ще дойдат вдругиден.
И това би било добре, но…
– Филиния, може ли да ми дадеш една малка кутийка и торбичка с пясък за тази гад? Херцогинята ме погледна строго и ми напомни:
– Отглеждането на животни на територията е забранено. Ако искаш да задържиш Жреца, тогава…
Обясних, че неискам да го правя. Но все пак трябва да съм сигурна относно място на котешката тоалетна. Ами ако един ден Жреца не иска да се катери по бръшляна, и тогава какво ще стане?
Филиния се заслуша и кимна. Тя каза:
– След един час, точно тук.
Това беше краят на разговора. Час по-късно се върнах до портата и взех от слугата два предмета, увити в дебела непрозрачна хартия. Единият беше светъл – това беше самата кутия. А другия малък, но много тежък – пясък, изсипан в хартиена торбичка.
Докато промъквах тези неща в общежитието, срещнах ръководителката и тя примижа подозрително. Побързах да я уверя, че просто съм забравила някои много необходими неща вкъщи, и те ми бяха предадени.
В отговор чух:
– Надявам се, че няма да влачите всичките си вещи тук, адептка.
– О – отвърнах многозначително.
И след като инсталирах котешката тоалетна в банята, осъзнах, че това е уличаващо.
Дори бегъл оглед веднага щеше да ме уличи в нарушаване на правилата. Трябваше да хвана Жреца възможно най-скоро. Да се отърва от котката, за да не се сблъскам с някакво порицание от ректора или, още по-лошо, с възпитателен разговор с моя „покровител“.
Как ме нарече комендантът вчера? Протеже на Негово величество? Е, добре.

ДЖОРДЖ

Наистина се срещнах с главния ковчежник, но едва следобед. Изслушах обобщение на данъчната ситуация и прочетох прогнозата, изготвена от финансовия министър.
След това се появи началникът на дворцовата служба за сигурност и изказа заключение, което не беше откровение – специалистите нямат представа какво се е случило със семената на дарбата и на какво са реагирали. Окончателната формулировка обаче със сигурност не беше толкова ясна:
„Необяснима магическа неизправност.“ Необяснима!
Подсмъркнах при тези думи и по някаква причина отново си спомних за Маргарет Сонтор.
Е, не беше съвсем точно – този човек не просто си го спомнях, а на практика беше в съзнанието ми.
Маргарет, Маргарет, Маргарет… Накъдето и да погледнеш, тя беше там.
Така че следващото решение едната част от мен го нарече грешка, а другата, умната, съскаше, че е точно обратното правилно.
Не съм фиксиран върху Маргарет, просто искам да разбера логиката на случващото се, точно затова взимам този портрет от Галерията за модерно изкуство.
Веднага след като аудиенцията при началника на охраната приключи, в кабинета влезе секретаря и попита:
– Ваше Величество, ако ми позволите.
Кимнах и след минута пред мен се появи висока стойка, на която беше поставена иззетата картина.
Едно момиче в нереалистичен, приказен антураж. С планина от артефакти в краката си и светулки около главата си.
Спомних си и разбирах, че Филиния е позирала за портрета, но на платното виждах само Маргарет. Тя предизвикваше смесени чувства. Раздразнение, от една страна, и силно желание да я защитя, от друга.
Сякаш в отговор на тези мисли, висулката на врата ми отново се заби в ризата. Усмихнах се и се радвах, че това е само висулка, но… спри.
Погасих неуместната вълна на мъжкото желание и се облегнах назад в стола си. После си представи Марго като личен телохранител и… потушаването на новия изблик на желание се оказа по-трудно.
Кой е казал нещо за любовница?
Още една тежка въздишка и аз признах, че нямам време да го направя.
Или по-скоро щях да намеря време, но… Не.
Точно в този момент секретаря отново влезе в кабинета и каза:
– Ваше Величество, кралицата майка моли за аудиенция.
Хм…
Моли. Мм-хм. За съжаление, в случая с Мама „моли“ е само фигура на речта. Опитайте се да откажете такава „молба“ и те ще ви изядат мозъка.
– С удоволствие – кимнах уморено.
Преди да успея да го кажа, пространството се изпълни с аромат на парфюм и ми се прииска да покрия главата си с финансов отчет. Само усмивката, която играеше на устните на майка ми, не предвещаваше нищо добро. Лейди Мира беше твърде ентусиазирана.
От друга страна, секретаря успя да изпревари дамата и небрежно застла парче плат върху портрета в средата на стаята. Майка ми примижа, но не каза нищо. Вече беше добре.
А когато кралицата майка се спусна в един фотьойл и обясни защо е дошла, разбрах, че нещата са катастрофално зле. Смисълът на кратката, но цветиста реч беше, че лейди Мира е разочарована от принцесите, с които ме беше сватосвала през последните шест месеца, и не само:
– Укрепването на междудържавните връзки е важно, но аз се замислих и осъзнах, че голям генофонд като твоя трябва да остане в страната.

***

Това твърдение ме уби. То ме вбеси. Толкова много, че и напомних:
– Моят генофонд така или иначе ще си остане в страната, не е като да съм тръгнал да напускам или да извеждам децата си.
– Не това имам предвид, ти не разбираш – махна с ръка майка ми.
Тя въздъхна и продължи:
– Защо да си губиш времето с някакви непознати, Джордж? В нашите земи има не по-малко, а може би и повече достойни особи.
– Кои например. – Промълвих. – Само един пример.
Лейди Мира се усмихна язвително, показвайки, че има личен фаворит по въпроса.
– Имам предвид Маргарет Сонтор. В края на краищата трябва да се съгласиш, че е добра.
Стиснах очи и бях много доволен от парцала, хвърлен върху портрета.
– Е, какво ви доведе до това заключение?
– Всичко. – Чух вълнението в гласа на кралицата майка.
Една пауза и Мира започна да изброява. Тя говореше за богатите земи, които трябваше да бъдат контролирани, за обработваемите земи, за мините и рудниците в херцогство Сонтор. За враждата, която със сигурност щеше да избухне, ако Марго беше омъжена „неправилно“, и за това, че кралското семейство на Естрил можеше да използва такова тлъсто парче по принцип.
Тя беше тази, която се обръщаше към разумната част от мен. За логичния и балансиран.
А след това, както винаги, имаше емоция…
– И самата лейди Маргарет. Видя колко мила беше тя. С родословие, магически надарена и с Уейзи корени. Джордж, от нея ще стане чудесна съпруга. Скъпоценност. Ще ти завиждат всички крале.
И ето тук аз въздъхнах.
Пропагандата на майка ми обикновено имаше два ефекта върху мен. Или се увличах по думите ѝ и също се разпалвах, или се охлаждах.
Точно сега се охлаждах.
Слава на Небето! Госпожо Мира, идвайте по-често.
– Какво мислиш, Джордж? – Попита тя с най-любезния си тон.
Поех си дълбоко дъх в опит да отговоря учтиво, но накрая излаях:
– Мисля, че имам работа за вършене.
– Джордж… – Майка ми не беше ни най-малко уплашена.
Тя се намръщи и отправи строг укорителен поглед.

МАРГАРЕТ

Нощта премина по познатия сценарий.
Жрецът се появи, погълна всичко, което му бях донесла от столовата, после продължи да напада спящото ми тяло, като го притискаше с голата си кожа и го тласкаше към ръба.
Така се събудих с леко желание да убивам.
Загледах с пронизващ поглед дремещото зверче в средата на леглото и по гърба на „котето“ пробяга спазъм. Той отвори едното си око, а после и другото, и погледна объркано невинно. Така, че изведнъж осъзнах, че по-късно можех да си спретна разправия с опашатото същество. Нямаше смисъл да го правя сега.
Затова се оттеглих. Оправих леглото, доколкото можах, и сладко спящият Жрец се озова в гнездо от одеяла.
Чувствах се така, сякаш съм била манипулирана. Но не можех да се съпротивлявам.
Намръщена, се запътих към банята. След това се облякох, прибрах косата си – от адептите не се изискваха сложни прически – взех чантата с книгите и се отправих към закуската. Разполагах с час и половина преди началото на занятията и щях да се възползвам максимално от него.
Или по-скоро се надявах да го направя – не познавах графика на библиотеката и можеше да не е същият.
В този час кафенето беше почти празно и аз закусвах сама. На излизане се сблъсках с Джим – съученикът изглеждаше така, сякаш изобщо не беше спал.
На веселото ми „здравей“ отговори с недоумяващо „ъъъ…“ и аз махнах с ръка, без да искам да забавям ход. Вчера същият Джим ми беше обяснил къде се намира библиотеката и аз се запътих в правилната посока. Минах покрай голям хол, завих в коридора, после се спуснах в друго полуподземие.
Храмът на знанието. В родния си свят почти не ходех в библиотеките – не беше необходимо в епохата на интернет. А сега бях малко объркана.
Промъкнах се през открехнатата врата и когато стигнах до гишето, открих зад него сънена, пищна дама.
Дамата ме погледна с интерес, а аз…
– Извинете, но ми трябва книга с подробно описание на всички специалности.
Библиотекарката не беше изненадана от молбата. Пет минути по-късно седнах на малката масичка, под ярката лампа, и прочетох съдържанието на подадената книга. Списъкът със специализациите не беше дълъг, а тази, която ми трябваше, се намираше в самия край. „Променящ“ – точно това в мъжки род. Тази специализация беше в раздела „Реликвите“, което беше изненадващо. Погледнах анотацията на раздела – оказа се, че тя изброява уменията, които се срещат в самото начало на “ времето“.
– Така… – промълвих тихо.

***

Специалността не просто беше рядка, а се смяташе за изгубена, практически невъзможна. Същността на умението се състоеше в способността да трансформираш всякаква магическа енергия по свое желание. Грубо казано, към теб лети плазмен боен балон, а ти го резумираш в безвредна въздушна струя. Или магия, съдържаща се в даден предмет. Има артефакт, настроен за телепортация, а Променящият влияе на магията на артефакта и нещо се случва. Обикновено деактивиране. Способността да се превърне артефакт за телепортация в защитен артефакт например беше много по-трудна и изискваше огромно ниво на умения. Оттам нататък се оказваше доста сложно. Имаше специфични термини, чието значение не разбирах.
Но разбрах, че да си променящ е невероятно готино.
И какво ни предлагаше специализацията „Сянка“?
Тя също се намираше в края, но малко по-високо и отделно, без никакви раздели.
Специализацията представляваше нещо като смесица от защитни и бойни магически умения. Отделно умение да виждаш скрити неща, същите тези маскировъчни балдахини и аури, които също не разбирах.
Уви, „Сянката“ все пак не се наложи.
„Промяната“ беше много по-интересна, но точно тук се намеси реализмът.
Изгубено умение, невъзможно. Дори по някакво чудо да успеех да получа такава специализация, щяха да ми трябват години, за да я овладея на прилично ниво. Години. Не е като да изстреляш огнена стрела от дланта на ръката си. Пръстите ми сами прелистваха страниците, връщайки ме към съдържанието, и очите ми се спряха на реда с първия раздел – бойна магия. Вчерашният бой ме беше привлякъл и все още ме вълнуваше. Но…
Погледът се закова и веднага се отлепи, защото времето беше изтекло. Трябваше да отида в клас и да усвоя новите знания още там. Върнах книгата, благодарих на библиотекарката и когато стигнах до правилната класна стая, стиснах очи, надявайки се да не видя Джордж който стои в коридора.
Кралят беше зает с изучаването на някакви документи и беше обнадеждаващо, че е тук по някаква случайност? Никаква случайност?
След няколко минути обаче, когато звънецът удари, стана ясно, че денят не върви добре и че нещата като цяло са зле. В класната стая вместо учителя влезе само Джордж.
Кралят пристъпи към катедрата и, хвърляйки намръщен поглед към първокурсниците, съобщи:
– Започваме.
Лекция. Ясна, интересна, но изключително мрачна. Всички слушатели, включително потомците на висшата аристокрация, седяха с присвити уши и бяха изненадани като мен.
Минаха петнайсет минути и тогава едно от момичетата, които ме преследваха в парка, изведнъж се обърна и ме погледна със свиреп поглед. Аз дори помръднах.
А после отново помръднах, защото Джордж беше разсеян:
– Адептка Брогс.
Девойката се дръпна, обърна се обратно и Джордж поясни нелюбезно:
– Какво е това, адептка Брогс?
Вълна от студ сякаш заля залата. Странно, че прозорците не бяха покрити с ледена шарка.
– Хм… хм… – промълви девойката.
Джордж блесна с тъмни очи и я побутна:
– Е?
– Нищо, ваше величество – най-накрая се озова Брогс. – Всичко… – тя направи пауза, но кралят изчака, а госпожицата продължи да мърмори: – Съжалявам, няма да се разсейвам повече.
Изглеждаше, че това е всичко, инцидентът е приключил, но…
– Кого гледахте. – Тонът на Джордж не се промени.
– Аз… Не, не към кого. Просто…
– Да-а-а? – С неестествена изненада разтегна Краля.
А аз си мислех, че той може да направи това само на мен. Слава богу, не съм единствената, която получава този тон на гласа.
Настъпи пауза. Владетелят очевидно беше ядосан, а аз не можех да видя реакцията на Брогс, но дори задната част на главата ѝ изглеждаше смалена.
– Искам да запомниш – изведнъж се успокои Джордж и този спокоен глас прозвуча още по-страшно. – Всеки поглед ще приема като обида, отправена лично към мен. Всяка въздишка. Всяко размахване на пръст. Разбирате ли?
Сякаш бях в пламъци. Бузите ми, ушите ми, шията ми, дори ръцете ми сякаш се зачервиха. Защото знам, че аз съм тази, за която говорите. За погледите и въздишките отправени към мен.
– И не става дума само за Академията – продължи Джордж, все още обърнат към Брогс – и не става дума само за теб. То се отнася за всички и за всяко обстоятелство. Ясно ли се изразих?
Той говореше така, сякаш нещастната девойка беше някакъв глашатай. Джордж ѝ даваше поръчение и аз знаех със сигурност, че адептката ще го изпълни. Съвсем скоро целият свят щеше да узнае за „желанието“ на монарха.
Моята реакция? Стана ми все по-горещо и по-неудобно. А Джим, до когото седях, дори се отдалечи, за щастие само с милиметър.
Нова пауза и кралят обобщи всичко:
– Чудесно. Връщаме се към работа.
След това лекцията продължи. Тя премина в смъртоносна тишина и в такова напрежение, че почти не можех да запиша нищо – ръката ми стана дървена.
Едва когато звънецът удари и Джордж си тръгна, успях да си поема дъх и да се самоубедя, че даденото обещание не означава нищо. Кралят просто плашеше едно момиче, което беше нарушило дисциплината. Със сигурност няма друго тълкуване на тази реч.

Назад към част 18                                                          Напред към част 20

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!