Глава 21
Напук на всичко се усмихнах, летейки към тях като с криле. Психото, виждайки изражението на лицето ми, разбра всичко и ловко бутна вече стъпилия на твърда земя Зубрач, за да млъкне.
Невероятно, но МикВой се подчини. Изведнъж той измърмори, огледа се и… откъм охраната се разнесе писък.
– Какво си мислиш, че правиш?
– Ти… – вторият войник не беше толкова словоохотлив.
Тълпата от „туристи“ се смеси и заговори тихо, а после дойде монахът, с доста намръщено, никак не щастливо лице. След това ни помоли да изчезнем.
По някаква причина свещеникът не можеше да повярва, че падането на МикВой е било случайно; обвиниха ни в глупост и, предвид лекия мирис на бира, в пиянство.
Бяхме съпроводени почти на ръка до стълбите, водещи надолу – изтласкани от светилището.
Ние се подчинихме, разбира се. А Джим побягна пръв, като не искаше да остане там, където беше преживял травматично преживяване.
– Не, ти наистина си луд. – повтори МикВой, когато бяхме далеч.
– И ти… – погледът му се премести към мен, – … също си луда, Маргарет. И не ми казвай, че нямаш нищо общо с това. Аз не съм идиот.
Знаех, че това е конспирация. Трябваше да си държа устата затворена или дори да не се съглася, но…
– От самото начало ти предложих да останеш в Академията.
– Не, не си го направила. – Избухна изведнъж МикВой. – Ти си луда, но аз няма да отида никъде. Някой трябва да те държи под око.
Усмихна се и аз казах:
– Това беше еднократна акция.
– Да и аз ти повярвах. – Изкрещя истерично МикВой.
А Психото се разсмя – силно и качествено. После ме бутна с рамо, предлагайки ми да продължа пътя си към платформата за телепортация, и аз тръгнах.
Плюсът беше, че все още не ме питаха нищо, а минусът – че кралската татуировка започна да пулсира, подсказвайки за неприятности.
– Къде да се телепортираме? Да се върнете в кръчмата?
– Защо ни е нужно такова фиаско? – Психо сви рамене.
Накрая, след поредната ярка светкавица, се озовахме на една алея точно пред портите на Академията. Психо беше първият, който излезе от алеята, но веднага се върна назад и се блъсна в мен с гръб към мен.
– Агенти. – Възкликна шепнешком той.
МикВой рязко пребледня:
– Ние какво? Закона ли нарушихме? – Много навременно предложение.
– Не мисля така – каза Психо, като ме погледна.
Кимнах – не бяхме нарушили нищо, добре. Можех да разбера за какво е цялата тази суматоха, като пристъпих напред и измъкнах носа си от алеята.
Пред портите на Академията се тълпеше група незабележими лица, а в центъра им, като разярена мечка сред зайци, беше кралят.
Беше още рано и слънцето тъкмо започваше да залязва, затова взех категорично решение:
– Да тръгваме.
После се замислих и добавих:
– Разделете се и се върнете в Академията един по един. Казваме, че сме напуснали кръчмата, и си вървим по работа. Това не е забранено.
Така и направихме. Половин час по-късно бандата се разпадна, стигнахме до пазарния площад и се разпръснахме в различни посоки. Но имаше една уловка; Психо и МикВой бяха местни жители, а аз не се чувствах комфортно в чужд град.
В крайна сметка първа отидох в Академията. За да си спомня пътя, който Психото ми беше показал, и да взема огъня за себе си.
Знаех, че проблемът е в мен. Бях следена и това беше каскада. Приличните цели за наблюдение не правят това.
Когато излязох, портата вече беше празна. Но веднага щом отворих портата от ковано желязо, един непознат, облечен в най-прозаични дрехи, се приближи и ме хвана за лакътя:
– Не толкова бързо, госпожице.
Няколко минути по-късно се оказах седнала в една необозначена карета. Точно пред очите на краля.
***
ДЖОРДЖ
Дамите, които нямат какво да крият, не бягат от наблюдение. А Марго се скри, умишлено, и този момент ме вбеси.
Най-лошото беше, че знаех, че наследницата на Сонтор е в приятелски отношения с Човека от портала, но не си направих труда да ги предупредя. Просто не мислех, че Храфс ще наруши закона. В края на краищата той е Адепт, не му е позволено да практикува. Резултатът от късогледството ми беше съобщение от ръководителя на групата – лейди Маргарет беше изчезнала. Изчезнала е от глухия и напълно безопасен технически двор, без да остави следа.
И ето го странното – имам достатъчно хора за подобни операции, но аз захвърлих всичко и сам поведох търсенето на Маргарет.
Всеки наличен специалист от Службата за вътрешно разузнаване претърсваше града. Малка група отиде в замъка на семейство Сонтор, още трима наблюдаваха имението. Резултатът навсякъде беше един и същ – никаква дама.
Намръщих се, но знаех със сигурност, че тя ще се върне.
Другият въпрос беше защо и къде отива? И защо с Храфс? Дали Марго го използваше като човек от портала, или бяха влюбени?
Присъствието на Джим МикВой беше в полза на първата версия, но по някаква причина не ме накара да се почувствам по-добре. Външно бях спокоен, но вътрешно бях като вулкан.
Най-сетне изчезналият човек беше намерен. Тя се появи сама на портала на Академията и веднага беше пренасочена към моята карета.
Когато вратата се затръшна зад Марго и дамата се озова на отсрещния диван, въздъхнах скришом.
Разтърсих внезапно умрелия дипломат в себе си, след което попитах:
– Е, какво трябва да означава това?
Марго се нацупи отчетливо, а очите ѝ блеснаха недоброжелателно. Сякаш аз бях последният човек, който имаше право да задава въпроси. Сякаш не съм крал, а съм.
– Марго, не ме изнервяй – казах тихо и все така спокойно.
– Не ви разбирам – заяви внезапно дамата. – Днес е почивният ми ден, била съм навън, така че какъв е проблемът. Защо ме влачат към каретата като престъпник.
– Ти си излязла от наблюдението – напомних и категорично.
Тя се разпали! И в полумрака на вагона това се забелязваше много ясно.
– И изобщо, какво право имате да ме следите?
Бях малко объркан, въпроса беше неочакван. Какво има предвид с „какво“. Аз съм монарх, автократ и мога да правя каквото си искам.
– Живеем в свободна страна, нали така? – Избухна недоволната Сонтор. – Като гражданин на Естриол, който не нарушава закона, мога да правя каквото си искам.
Интересно тълкуване. Кой е вкарал такава правилна, но все пак глупост в тази красива глава? Не можеше да е Филиния. Както и да е, няма значение.
– Но ти си го нарушила – казах тихо. Госпожицата… Тя просто не вярваше на това.
– Какво беше нарушението? Че неволно съм се изплъзнала на специалните ви сили? Значи не е моя грешка, не е мой проблем, те трябва да са по-бързи. Отдавна ли сте проверявали тяхната физическа годност?
– Няма нищо нередно във физическата им подготовка – измърморих аз, нелогично доволен от този отпор. – Говоря за незаконно използване на портала.
– Какъв портал? – Тя изтръпна от учудване.
Лъжата беше толкова смущаваща, че се разсмях. А след това протегнах ръка, сграбчих дамата под ръка и я придърпах в скута си.
– Хей. – Гръмък протест.
Кратка пауза и върху мен се изсипа нов дъжд от „правна информация“:
– Как смееш? Какво правиш? Ще се оплача. Аз съм родена Сонтор и вие нямате право да се отнасяте с мен по този начин. Аз съм от древен род и…
Какво мога да направя, за да спра едно момиче да крещи? Имаше много възможности, но аз избрах тази, която в момента беше най-желана. Пръстите ми се впиха в косата ѝ, фиксирайки главата ѝ, а устните ми се вкопчиха за целувка. Маргарет Сонтор издъхна и аз се възползвах от момента, за да засиля контакта ни.
Сладко. Точно като в съня ми. Гореща, еластична и желана до степен да ме накара да се замая.
Дамата се съпротивляваше, съскайки възмутено, а аз целувах. И в някакъв момент Маргарет се отпусна. Поддаде се на натиска ми и откликна, спря да се отблъсква, а устните ѝ станаха милион пъти по-сладки.
Но аз не бързах да отпразнувам победата си. Умът ми беше зле, мислите ми бяха объркани и всичките ми инстинкти гърмяха доста. Само че някъде в задната част на съзнанието ми се мъдреше една неприятна мисъл:
Марго беше твърде млада, твърде неопетнена и заслужаваше по-нежно отношение. Но подтикът беше извън мен. Няколко прекрасни минути отлетяха като миг, а когато целувката прекъсна, Марго се отдръпна и каза хрипливо:
– Не го прави повече.
– Дори и да ме помолиш за това.
– Няма да го направя – изсумтя тя. Тя се размърда, опитвайки се да се отдръпне, и когато отпуснах ръцете си, тя ловко се измъкна от скута ми.
– Ти си грубиян. – Няма да ти позволя да го направиш – каза тя.
Изпаднах в кратък ступор, но Марго не се смути. Тя отвори вратата на каретата, изскочи и под смаяните погледи на служителите от вътрешното разузнаване гордо тръгна.
Първото ми желание беше да я настигна и да я целуна отново, така че краката ѝ да се подкосят. Но се въздържах. Облегнах се назад на дивана, чувствайки се като пълен идиот. Със закъснение се ударих в гърдите и открих, че медальона е изчезнал. Нищо катастрофално, просто… разочароващо. Моите артефакти и такова откровено поведение.
Но това изобщо нямаше значение, другото, което беше по-интересно, беше къде отива Маргарет. След като изчаках няколко минути, погледнах от каретата и попитах старшия офицер:
– Храфс и МикВой бяха ли заловени?
– Намерени са и са под наблюдение – докладва той. – Не казахте „заловени“.
***
Кимнах, а погледът ми се спря на портите на Академията, където младата Сонтор тъкмо влизаше.
Директна, събрана, а в гръб изглеждаше яростна. Последното ме накара да се усмихна, а настроението беше упорито възходящо.
– Остави ги и двамата на мира. На сутринта ще ги разпитам сам.
Офицерът кимна, а аз затръшнах вратата на каретата и, почуквайки по покрива, дадох знак на колесничаря. Потеглихме към двореца, към важни и безнадеждно пренебрегвани дела.
Ако тази страст не ме напусне скоро, имам голям шанс да отслабя значително собствената си страна.
Е, час по-късно майка ми влетя в кабинета ми и нещо се изясни.
– Джордж, познай кого видях днес?
– Нямам никаква представа – промълвих, без да откъсвам поглед от документите си.
– Мм… Ти също се интересуваш от нея – гласът на кралицата майка беше лукав.
Маргарет Сонтор. Но аз прехапах езика си, преди провокативното име да ми се изплъзне.
– Кой? – Измърморих малко по-недоволно от преди.
Майка ми извъртя очи. След кратко, но подигравателно мълчание лейди Мира каза:
– Днес бях в Големия храм, пиех чай с майката настоятелка и изведнъж настъпи странна суматоха. Двама млади мъже, мисля, че по-младият от МикВой и по-възрастният от Храфс, се сдърпаха и МикВой едва не падна в бездната. С тях беше и Маргарет…
– Ами – внезапно забравих за доклада, разстлан на масата.
Тежък дъх, и….
– Великият храм? Сигурна ли си?
– Разбира се – подсмръкна лейди Мира. – Аз не съм сляпа.
– Освен схватката, какво се е случило? Какво са правили там?
– Бяха дошли да се любуват на красотата? – Предположи майка ми.
Възможно е, но тогава защо Марго го е крила? Няма нищо престъпно в това да се възхищаваш на красотата на Храма.
Или аз пропускам нещо, или момичето просто търси свобода. Доказва своята независимост, въпреки че вече не е в тийнейджърска възраст.
Да отиде някъде, без да уведоми мен или баба си… И ако се съглася за Филиния, аз… Аз всъщност съм кралят, а Маргарет е в опасност, според миграцията на артефактите. Не мога да не я държа под око.
С благодарно кимване към майка ми се зачудих какво все пак се случва. Някакъв бунт или някаква мистерия. Интуицията ми упорито сочеше към втория вариант. Щях да разбера. Утре щях да хвана Храфс и МикВой за хрилете и да разбера. Най-сетне се върнах към държавните дела с тази оптимистична мисъл.
МАРГАРЕТ
Устните ми горяха, бузите ми пламнаха, възмущението ми кипеше отвътре. Знаех, че Джордж е грубиян, разбира се, но си имаше граници.
В родния ми свят никой не беше посмял да ми направи това. Такова поведение беше просто невъзможно. А тук…
– Неандерталец – издишах емоционално, когато преминах бариерата от невзрачни и напълно невъзмутими специалисти. – Варварин.
Но сега беше ясно, че не съм си представяла Сянката. Джордж определено щеше да ме превърне не толкова в бодигард, колкото в любовница. Толкова е удобно да спиш с някого, който винаги е до теб и вярно следи всяка твоя стъпка.
Гневът се надигна като кипяща лава, достигна своя връх и после внезапно утихна. Устните ѝ се разтеглиха в злобна усмивка: – няма да го получи. Той нямаше да го получи, това е всичко.
Отблъснах от себе си хлъзгавия факт, че целувката на краля беше неочаквано приятна. Захвърлих го в далечния ъгъл на съзнанието си, като счупено парченце блясък.
Когато се озовах на територията на Академията, се концентрирах върху главното – трябваше да изплатя дълга си!
Джордж поиска доклад и целувки, но дори не се опита да ме претърси. Това беше добре. Означаваше, че не можем да бъдем проследени, и имаше голяма вероятност в получаването на шифъра да няма нищо незаконно.
Но нещо в мен все още беше напрегнато. Беше очевидно, че не искам отново да се замесвам в подобни начинания.
– За пръв и последен път – обещах си на глас и тръгнах към главната сграда. За щастие, въпреки почивния ден, основните сгради на Академията не бяха затворени за адепти.
Изкачих широкото стълбище, минах покрай празния коридор и се спуснах в полуподземния етаж на Читалнята. И точно тогава, почти на прага, ме извикаха:
– Маргарет!
Спрях и се огледах – гласът идваше някъде отдолу, близо до стъпалата имаше черно петно. Приклекнах и поставих дланта си пред себе си, а Зора бързо потече по ръката ми. Тя присви белезникавите си очи и попита тихо:
„Е?“
– Донесох я – прошепнах аз, като се огледах наоколо.
Залата беше празна и аз посегнах към джоба си, но петното ме спря:
„Чакай, не толкова бързо.“
След това все още трябваше да отида зад дясната колона. И когато се озовахме близо до пейките, Зора каза:
„Не бързай, Маргарет. Не и тук.“
Изпаднах в лек ступор, а Зора се изплъзна през пръстите ми и се свлече на пода. Леко подута, тя бързо пропълзя до колоната и тогава се чу тихо щракване.
Миг и фрагмент от мрамора се плъзна, разкривайки черния вход на таен проход. Стръмните стъпала на спираловидното стълбище водеха надолу и аз се почувствах зле в стомаха си. Татуировката беше разхвърляна, а в ума ми проблеснаха нелогични и нервни мисли – Джордж не би одобрил това!
По някаква причина се огледах и за плешивия котарак.
– Не се страхувай – каза Зора с нескрито раздразнение.
Спомних си откровенията на същността за това как е получила знанията си и ми стана ясно, че простото прехвърляне на капсулата няма да е достатъчно. Учения не може да чете сам, трябва да чуе, да улови нечия друга интелектуална енергия.
Така че ще трябва да озвуча този шифър вместо нея. О, надявах се, че всичко това е зад гърба ми.
– Хайде, Маргарет – каза петното, което вече се сливаше с чернотата.
– Имам нужда от източник на светлина – промърморих аз. – Няма да рискувам без…
На пода се появи внезапна вибрация и аз много ясно разбрах, че това е нетърпението, дори гневът на Зора.
– Не ме изнервяй – изсъска на пръв поглед безобидното нещо.
– Съжалявам, но без светлина… – не довърших, защото вратът ми изведнъж пламна.
Първата ми мисъл беше да атакувам! Учения ме беше нападнал, уморен да ме чака да вляза в един затънтен проход, който не предвещаваше нищо добро.
Но когато усетих врата си, ми стана малко по-лесно.
– О, не – изстенах аз.
Имаше дебела верига. По-нататъшното вглеждане разкри голяма, странно изрязана висулка с рубин. Веднъж попаднал в пръстите ми, рубинът внезапно избухна в пламък, озарявайки света с постоянна червеникава светлина. Това беше невероятно съвпадение. Още един кралски артефакт беше скочил върху мен и се оказа… фенер?
– Това ли е? – Обади се нетърпеливо Зора.
Преглътнах внезапна буца и направих крачка към стълбището, скрито в колоната.
В главата ми се въртяха две мисли. Първата не беше нова: никога повече! Искам да кажа, че съм приключил с това приключение и няма да се забърквам в друго! Седя по-тихо от мишка под метла. Изучавам магията и усърдно изпълнявам договора, който подписах с Филиния.
Вторият беше по-оптимистична: носех много защитни артефакти, така че шансовете да не се случи нищо лошо бяха много големи. Най-малкото щеше да се наложи да разчитам на параноята на Джордж – кралят толкова много иска да ме контролира, че щеше да ме открие и под земята.
***
Спускането беше кратко, но зловещо. Бях забранила да се страхувам, но тесният коридор, тъмнината и стръмните стъпала ми лазеха по нервите.
В края му имаше неочаквано голямо помещение в мазето и когато влязох в него, светнаха няколко лампи. Видях прашни, покрити с паяжини рафтове, бюро и стол, а точно в средата – странна конструкция.
Нещо като кладенец с ниски стени. Вътре имаше нещо черно и желеобразно, като някаква смола.
Именно към този „кладенец“ се втурна Зора. Тя прекоси стаята с изумителна скорост, пропълзя по ръба и се гмурна право в желеобразната маса.
В следващия миг масата се раздвижи – забушува и започна да се надига. Преглъщайки нова нервна буца, аз се вкопчих в артефакта, който висеше на врата ми.
Татуировката не просто викаше, а стенеше. Гледах в шок как черното желе се превръща в огромна антропоморфна фигура – гигантска жена с изпъкнали форми и идеално гладко лице.
Това беше Зора. Определено Зора, без съмнение!
– Ех… – казах аз, изпитвайки желание да се отдръпна.
Съществото не се опита да ме успокои, като ми каза, че всичко е наред и че никой няма да докосне скромната ми същност. Вместо това чух някакво мърморене:
– Прочети го!
Няколко секунди за паника и аз издишах.
Скръстих ръце, отидох до бюрото и седнах на прашния стол. После извадих капсулата от джоба си, отворих я и скришом издишах, когато стана ясно, че капсулата не е празна. Малкият лист с цифри и букви изглеждаше неразбираем, но въпреки това го прочетох:
– А-17, Е-11… – и продължи.
Букви, цифри и запетайки и точки, които също трябваше да изреждам. Огромната жена, надвесена и подпираща тавана, слушаше и се поклащаше, сякаш поглъщаше думите.
Можех да видя онези малки белезникави очички на лицето ѝ – те бяха на челото ѝ. И да, това беше онзи тип Учен, който беше страшен!
– Продължавай – каза тя сърдито, когато направих пауза.
Трябваше да продължа.
Но това не беше всичко – веднага щом приключих, Зора поиска:
– Още един път, и по-бавно.
Вдишах и повторих:
– А-17, Е-11… – отново дълъг списък от цифри, букви и символи.
Трябваше да го прочета четири пъти, преди катранената жена да спре да се клати и да издиша с видима умора:
– Добре, Маргарет. Дългът ти е изплатен.
Висулката на Георг веднага се оживи и се изправи, сочейки към стълбището.
– Можеш да тръгнеш – потвърди Зора.
Но аз не се затичах към изхода. Огледах се отново, за да се уверя:
– Това ли е кабинетът на твоя създател?
Съществото размаха нервно гигантската си ръка.
Станах от стола си и, възползвайки се от факта, че все още не ме бяха изгонили, се разходих из стаята. Задържах се за кратко до рафтовете, за да разгледам гръбчетата на книгите. Бяха предимно специфични и неясни, както и много надупчени, овехтели тетрадки.
– Твоят създател е бил Променящ, нали? – Изказах предчувствието си.
След кратка пауза Зора отговори:
– Да.
Все още беше страховито, но интересно. Посегнах към най-близката тетрадка, извадих я и….
– Маргарет, тръгвай – помоли ме уморено Зора.
Все пак ще ме изхвърлят. Е.
– Ще я взема да я прочета? – Показах на съществото тетрадката.
– Вземи я. Тя е лична и поверителна.
Сега тръгнах към стълбите, но в последния момент се спрях.
– Как се отваря вратата в горната част?
– Има един лост, просто е, ще го разбереш – гласът на Зора прозвуча нетърпеливо.
Чудесно, но…
– Ами ако в стаята има някой? Трябва да сме сигурни, че няма да открият скривалището ти.
Зора имаше отговор и на този въпрос:
– Ако наоколо има непознат, вратата няма да се отвори. Ще трябва да стоиш там и да чакаш.
Не ми харесваше перспективата да се застоя на върха на каменното стълбище за неизвестно колко време, но нямаше други възможности. За щастие очакванията ми не се оправдаха, всичко се оказа просто – лостът беше намерен бързо, а фрагментът от колоната беше преместен веднага и без никакви проблеми.
Когато се озовах отново в читалнята, издишах с облекчение. Издишах отново, осъзнавайки, че мисията е изпълнена и съм свободна. Сега можех да се съсредоточа върху обучението си и… Но нямаше да се съсредоточа върху Джордж!
Интересът на краля все още беше проблем, но щях да се справя някак. Той няма да ме преследва през цялото време, нали? Ако не му давах повод и не отговарях на явните опити на Негово величество, вниманието щеше да намалее.
Тази мисъл ме развесели и аз се върнах в спалното помещение съвсем бодро. Вратата на гардероба беше отворена, а чантата, която бях сложила на най-горния рафт, лежеше на пода.
Жрецът също беше тук. Котаракът седеше на леглото, прегърбен, с гръб към мен – и в позата му имаше нещо странно.
Приближих се и сърцето ми заби по-бързо, защото под лапите на Жреца лежеше една много позната джаджа. Телефон! Котката го беше намерила и…
– Добре, почакай – издишах на глас.
Един поглед, едно трептене на екрана и аз се втурнах към леглото. С едно движение измъкнах джаджата изпод опашатото животно и замръзнах от изумление:
– Но как?
Абсолютно разреденият телефон работеше, батерията беше пълна. Но това не беше всичко – на екрана се виждаха ленти за комуникация и икона за мобилен интернет. В следващия момент телефонът звънна….
На идентификатора на обаждащия се светна познатото и до сълзи близко „Мама“. Пръстите ми потрепериха и натиснах бутона за набиране на номера по-скоро автоматично. Също толкова автоматично поставих слушалката до ухото си и чух:
– Ало? Марго, скъпа, ти ли си?
Мама.
Не, наистина.
Това е нейният глас!
– Здравей. Аз. О.
– Ето, а ти каза да не се обаждам и че няма да има връзка – засмя се майка ми.
Спомних си електронното писмо, изпратено до нея в навечерието на прехода, и инструкциите, дадени на чичо ми.
– Бях шокирана.
Мама отново се засмя. След това попита:
– Как си, Марго? Как се настаняваш?
– Добре съм – отвърнах, опитвайки се да изляза от умопомрачението си.
Казах това и погледнах към плешивия котарак. Очите му заблестяха с необичайна зеленикава светлина, а късите му крилца затрептяха. Когато се отдалечих от котарака, връзката се влоши. А когато се върнах назад, дори чух шума на преминаващите някъде на заден план коли.
– Къде си? – Издишах.
– Излязох в цивилизацията за няколко дни. След това се връщам в полето.
Тогава се запитах за нещо, за което не се бях замисляла дотогава:
– Мама, а баба Албина… тя е от Сибир, нали?
– Да, – след миг колебание мама отговори с известна изненада.
– И… Сибир е много голям, нали? – Абсолютно глупавият въпрос се изтърколи от езика ми.
Настъпи пауза и мама попита отново:
– Маргарет, сигурна ли си, че всичко е наред?
***
Чувствах се като идиот на квадрат, но спомените ми продължаваха да се връщат, за неща, които винаги съм приемал за даденост. Баба ми, която толкова много приличаше на Филиния, не обичаше да говори за миналото си. На всякакви въпроси за детството и младостта ѝ тя се измъкваше, като често разказваше забавни и винаги различни истории.
Тя се съпротивляваше и го правеше съвсем открито. Задавах въпросите си в името на нейните приказки – чудех се какво ли ще измисли този път.
– Всичко е наред. Просто тук, в Англия… всички са обсебени от родословието си. А аз всъщност не знам нищо.
– Е, съжалявам – избръмча от другия край на несъществуващата жица. – Каквото е това е.
– Мм-ммм. Така че, ако има нещо, ще разкажа за дядо си. – Аз знаех много повече за него!
Мама сякаш се усмихна и аз бързо върнах разговора към нормалното. Говорихме за глупости, за впечатленията ми от Англия и за работата на мама. Сякаш не беше нищо необичайно, животът си течеше както обикновено.
Сбогувахме се много сърдечно и когато разговорът приключи, аз се сринах на леглото и придърпах плешивия котарак към себе си. Невероятно. Невероятно.
– Как го направи? Откъде имаш такова умение?
Жрецът не отговори. Но захапа пръста ми, после се извъртя и започна да ми взема телефона.
В интерес на истината го оставих и ето че Жреца влезе във видеоуслугата с няколко кликвания. Още няколко кликвания и той вече гледаше клип с лъвове в дивата природа.
– Сериозно ли? – Не можах да го понеса отново.
Обичайно ме игнорираха и аз… стигнах до извода, че сега никога няма да се разделя с това животно. Марк не лъжеше, котката беше уникална, а аз не му вярвах. А кой би могъл да предположи, че това плешиво чудовище може да работи като зарядно устройство и антена, установявайки междусветовна комуникация?
Настроението ми се покачи до тавана. И ако преди все още се съмнявах малко, сега вече знаех със сигурност – всичко ще бъде наред.
Добре съм! Мога да го направя! И не се страхувам от никой крал-император с мъжко поведение.
Аз съм Маргарет Максимова, временно Сонтор, и вървя само напред!
Назад към част 21 Напред към част 23
